Елиф Шафак
Чест (39)

Парчета пясъчник

Абу Даби, ноември 1978 година

Само седмица след сбиването пред клуба Роксана изостави Адем заради друг мъж — бизнесмен от Австралия с фирми в Персийския залив.

След като я изгуби, го обгърна вцепенение, точно както нощта обгръща като със завивка призрачна долина. Съсипан и отчужден, Адем беше тук и никъде, мислите му се носеха напосоки, а самочувствието му се давеше. Вече не знаеше къде е истината и дали някога изобщо се е докосвал до нея. Животът му приличаше на лабиринт с огледала и във всяко от огледалата той беше виждал различно свое отражение, ала така и не можеше да определи кое от тях е на истинския Адем. Въпреки всичко не се прибра у дома. Не можеше да остане и в апартамента, където беше живял с Роксана и който всъщност се водеше на нейно име. Не можеше да отиде и у Тарик — не му се слушаха проповеди. Затова потърси убежище у своя приятел Билал, който, макар и да не му съчувстваше, поне не го отпрати.

Дните отминаваха мъчително бавно, ако изобщо отминаваха. Адем чувстваше болка в стомаха, сякаш бе глътнал метално гюле, което притискаше сърцевината на тялото му надолу. Не му се ядеше, затова се хранеше нередовно. Пушеше по три, често по четири пакета цигари на ден. Завърна се астмата, от която страдаше като дете. На всички около него им ставаше все по-ясно, че така не може да продължава, затова Билал го увещаваше да се прибере при семейството си.

— Не мога да го направя — отвръщаше Адем. — И да се прибера днес, утре пак ще се махна.

— Но защо бягаш от близките си?

„Защо?“ беше въпрос, който Адем не беше свикнал да задава на себе си, пък и на другите. Знаеше как да се справя с „Как?“ (как да слага бисквити в кутия, как да пуска и да спира машина, техническите неща) и „Какво?“ (какво да прави на рулетката, на какво да заложи), но „Защо?“ беше прекалено отвлечено и направо непостижимо.

Някъде наблизо писна сирена и двамата се разсеяха за миг. Когато Адем заговори отново, гласът му беше сериозен, ранете — смъкнати.

— Виж какво, мисля по въпроса. Китайците няма да ме оставят да се измъкна. И задълженията ми не стават по-малко. Трябва да се махна оттук, този град ме убива.

— Къде ще отидеш? — попита смаян Билал.

— Всъщност смятам да замина за Абу Даби. — Там беше отишла Роксана, но Адем нямаше намерение да го споделя с приятеля си. Вместо това каза: — Чух, че строят нов град. Офиси, апартаменти, молове… Ще им трябват работници. Хиляди. Не за година-две, а за дълго.

— Там не е ли само пустиня? Как строят на мек пясък небостъргачи?

— О, пясъкът може и да не издържи, но банкнотите ще го направят.

Двамата го обсъдиха до най-малките подробности. Колко ще печели на месец Адем, колко време ще му трябва, за да си купи мерцедес — с цвят на мед и толкова лъснат, че можеш да гледаш по капака отражението на минаващите облаци, и колко добре ще се чувства, когато се върне в Англия като преуспял човек с куп подаръци за децата. Заедно сътвориха такава красива мечта, че след няколко дни Билал се оплакваше:

— Щях да дойда с теб, ако в Лондон нямах семейство и тази проклета работа.

— Що пристигнеш по-късно. Ще ти пиша и ще ти дам адреса си.

— Арабите ще се държат с теб другояче, там няма да си второ качество човек, ще бъдеш техен гост! — възкликна Билал.

Гост, който се препича на слънце. Дори само при тази мисъл на Адем му ставаше хубаво. Беше пристигнал в Лондон преди цели осем години, а още си оставаше чужд човек, натрапник. Всички други имигранти, които познаваше, се справяха далеч по-добре и бяха по-щастливи от него. Дори и тук да имаше по-светло бъдеще — особено за новото поколение, Адем не беше част от него.

Арабите със сигурност нямаше да бъдат като британците и Абу Даби нямаше да бъде Лондон. Там нямаше да има дъжд, който се лее като из ведро, нямаше да има свински наденички с тънки резени бекон отгоре, сякаш за да се удвои грехът, нямаше да има тесни кухнички в малки къщурки, нямаше да има безвкусни домати, нямаше да има младежи, които си боядисват косата в лилаво и тероризират улиците с пиянското си безумие. Британците бяха винаги любезни — дори и да те заплюеха в лицето, го правеха така изтънчено, че очакваш после да ти дадат носна кърпа да се избършеш. Как да влезеш да се сбиеш с англичанин, при положение че той ще те удари с едва загатната похвала? Трябваше да минат години, докато Адем се научи да различава кога англичанинът ти прави комплимент и кога ти казва, че си се издънил. С арабите всичко ще бъде по-прямо, по-прозрачно. Там човек знае: кажат ли му, че е добре дошъл, наистина го мислят. След време Адем може би щеше да успее да изтегли и децата. Ще бъде чудесно.

Но още докато си представяше живота в изпепеления от слънцето Абу Даби, Адем беше наясно, че от мечтата децата да дойдат при него няма да излезе нищо. Есма беше лондончанка до мозъка на костите и харесваше страната, цивилизацията. Колкото до малкия му син, какво прекрасно момче беше той. Стара глава, върху млади рамене, все повтаряше Пембе. Юнус беше най-мъдър в рода Топрак с тази малка подробност, че беше слаб пред лицето на любовта — болест, която се предаваше в семейството. А Искендер… Адем се чувстваше засрамен от спомена за сблъсъка им, но още повече от това, че не е оправдал очакванията на сина си.

Когато за пръв път ставаш баща, си мислиш, че детето ти е твое продължение. Благодарение на него се чувстваш горд, имаш усещането, че си постигнал нещо и си с дълбоки корени, после обаче малко по малко си даваш сметка, че детето се създава само. То следва своята съдба, колкото и да ти се да върви по стъпките ти, колкото и да го молиш и да го принуждаваш да не се отклонява от тях. В мига, когато осъзна тази истина, Адем неволно се почувства излъган, измамен. Като тийнейджър той не се беше държал така. Беше слушал своя Баба, винаги се бе отнасял с уважение и покорство. Стига да знаеше, че има криле, че двамата са от различен животински вид, и той щеше да отлети. Сега обаче беше твърде късно. Синът му настояваше Адем да му предостави свободата, която самият той не бе успял да извоюва от баща си.

Адем беше приключил с Лондон. Осъзнаваше колко трудно ще му бъде да остави децата си, но въпреки това му се искаше да замине — е, не за дълго, разбира се, да бъде свободен и лек като перце, което отново се носи по течение, по-силно от него. Абу Даби ще бъде нещо ново. Абу Даби ще повдигне духа му. Щом пристигне, Адем ще намери Роксана — всичко с времето си. Тя ще се върне при него и въпреки всичко той ще я приеме. Единственият проблем беше, че Адем не разполагаше със средства за пътуването. Отново се сблъска със старата дилема: за да спечелиш пари, трябва да имаш пари.

По съвет на Билал отиде при един човек на име Мамут Баба. С рядка козя брадичка, с леко дръпнати тъмни очи, блеснали над изпъкналите скули, и уста, стисната така, че приличаше на мрачна черта, той беше от хората, които излъчваха власт бе да се отличават с внушителна физика. Роден и израсъл в Бухара, беше избягал от Съветския съюз и беше прекарал дълги години в различни части на Европа, а накрая бе пристигнал в Лондон. Знаеше няколко езика и помагаше на узбеки, иранци, турци, араби, китайци, мексиканци и португалци… Харесаше ли те, ти подаваше ръка. Младежи, които не можеха да си намерят работа, бащи с избягали дъщери, семейства с кръвни вражди помежду си, магазинери, които не можеха да си платят наема — всички се стичаха при Мамут Баба.

Стаята бе пълна с мъже на всякаква възраст, които бяха — насядали на килима върху пода и си говореха тихо. В средата на кръга, облегнал гръб на стената, се беше разположил Мамут Баба с елегантно наметало върху раменете. До него се беше сместил деветгодишният му син, слабичко момче с тъмни вежди, което се бе вторачило в ръчна електронна игра и местеше прекъснато палци. От време на време, ако спечелеше или изгубеше играта, върху лицето му се изписваше вълнение и то понечваше да възкликне, а устните му се затваряха около звука призрак.

— Вижте го — подканяше блажено Мамут Баба. — На неговата възраст е по-добър от мен с техниката. Ако нещо вкъщи се повреди, майка му вика не мен, а него да го поправи.

Мъжете в стаята слушаха, а ако се налагаше, кимаха и се усмихваха.

— Но така и трябва да бъде. Всяко поколение трябва да е в крак с последната техника. Не трябва да изоставаме от своето време.

— Ама… — чу се Адем да прошепва и веднага млъкна.

Думата му се беше изплъзнала неволно, почти като въздишка. Забеляза, че един изпит брадат мъж го гледа, свъсен и по-дразнен, задето е прекъснал учителя. Сгърчен под погледа на младежа, Адем сведе лице, без да подозира, че току-що е видял приятел на сина си — Оратора, изтъкнат член на кръжеца.

През това време Мамут Баба гледаше ту наляво, ту надясно в опит да разбере кой се е намесил.

— Какво беше това? Не чух добре.

Адем се почувства длъжен да се обади и се прокашля.

— Хм, извинявайте, не исках да ви прекъсвам.

— Няма страшно, добри ми човече. Продължавай — подкани любезно Мамут Баба. — Кажи ни какво мислиш.

— Е, навремето работех във фабрика за бисквити. Те се нижеха безкрайно, една след друга по конвейера — обясни Адем и неволно се извърна към Оратора с надеждата да види насърчение, но такова не дойде. — Повтаряш отново и отново, хиляди пъти едно и също. Затъпяваш. Та си мислех за тези игри, на които играят децата ни — там всичко се повтаря и дали е добре за тях?

Мамут Баба се взря в Адем и върху лицето му се изписа нещо ново, търпение, примесено със снизходителност. После се впусна да държи дълго слово за науката и техниката, но то се стори на Адем твърде отвлечено и той се отказа да го слуша. След един час, когато стана да си върви заедно с всички останали, Мамут Баба покани на вечеря него и още неколцина, сред които Оратора.

Петимата седнаха на килима около кръгла ниска май и зачакаха да им донесат храната. Именно тогава Адем успя да изложи искането си.

— Трябват ми пари назаем, за да отида в Абу Даби — каза той. — Щом спечеля там достатъчно, ще се върна и ще донеса парите.

— Ами семейството ти? — попита Мамут Баба, докато разчупваше филия хляб.

— Синът ми Искендер ще се грижи за къщата. Голямо момче е.

Щом чу името, Оратора погледна заинтригуван Адем. Това значи, е липсващият баща, за когото момчето разказа. Точно тогава вратата се отвори и в стаята влезе жена с голям поднос, отрупан с чинии. Беше забулена от глава до пети във фередже с цвят на канела, изпод което се виждаха само ръцете й и две тъмни очи зад процепите в шамията. Тя поднесе крем супа от нахут в прозрачни паници, сложи в средата пилафа с агнешко, раздаде питките, напълни чашите с вода и изчезна.

— Жена ти носи ли фередже? — попита Мамут Баба.

Адем усети напрежение, присви го стомах. Откакто Искендер му беше казал, че Пембе се среща с мъж, той не искаше да чува и дума за жена си и се отнасяше с подозрение към всеки, споменал я дори мимоходом.

— Е, в този квартал съм виждал повече забулени жени, отколкото в Истанбул — отвърна Адем. — В моето семейство нямаме такъв навик.

Мамут Баба започна да се държи по-хладно и каза:

— Но ако някой ден Бог те дари с друг брак, помисли дали да не накараш жена си да ходи забулена. Такива жени виждат само дома си.

Адем си пое дълбоко въздух и усети как към гърлото му се качва жлъч. Опита се да я преглътне, но не успя. Какво беше това, обида или просто бъбрене? Дали хората не шушукаха за Пембе? Тишината се сгъсти и набъбна.

— Трябва да тръгвам. Благодаря за супата — рече Адем и се изправи.

Още преди някой да е успял да го спре, той излезе от старта, без да се е сбогувал. На път към входната врата мина покрай кухнята, където жената на Мамут Баба и синът му вечеряха на малка масичка, момчето се хранеше с апетит, като продължаваше да играе на своята компютърна игра, да чупи собствените си рекорди.

Адем пристигна в Абу Даби ноември 1978 година и се хвана на работа като строител. С времето щеше да види, да се възхити и дълбоко в себе си да се стресне от никнещите като гъби небостъргачи, по-високи от всичко, което беше виждал някога. В град с изгарящо желание да се преобрази, той бе човек само с минало и никаква надежда за промяна.

Най-трудни бяха първите няколко седмици. Не само защото работата беше тежка, но и защото Адем се видя принуден да се откаже от повечето, ако не и от всичките си надежди. От мечтите, които беше споделил с Билал, се сбъдна само тази за слънцето, горещо и пърлещо кожата. Вечерно време Адем се прибираше уморен и прашен в бараката, която делеше с още седем свои колеги строители. Мъже с различно минало и в сходна безпътица. От време на време, ако имаше някой свободен час, той ходеше да търси Роксана къде ли не — сновеше пред клубове, ресторанти и бутици.

Една нощ му се присъни Пембе с разпусната разпиляна коса. Двамата влязоха в тесен коридор и тръгнаха, хванати за ръка.

Когато накрая стигнаха дъното, Адем видя ужасен, че Пембе е облякла разголения костюм на Роксана и се кани да излезе на сцената, готова да танцува в стриптийз бар. Той кресна с цяло гърло, за да я спре, и когато това не помогна, я издърпа от сцената. Но жената, която държеше в ръцете си, беше Роксана с лице като гневна маска. Когато отвори очи, видя, че с вика си е събудил другите.

Няколко седмици след началото на новия си живот Адем още не бе открил Роксана, затова пък се беше натъкнал на място, което за него бе онова, което е оазисът за залуталия се из пустинята. Импровизирано казино, което няколко работници си бяха направили, за да спечелят бързо малко пари и да разчупят еднообразието. Във влажния апартамент без въздух се струпваха по четирийсет-петдесет мъже, дошли да погледат боеве с петли, да попсуват, да повикат, да попушат и да отправят на различни езици някоя и друга молитва. Случваше се да устроят и битки с паяци или надбягвания на щурци, каквито Адем не беше виждал дотогава. Но истинските облози бяха зад дъсчените прегради и той винаги се насочваше натам.

Разполагаше само с остатъка от парите, които Мамут Баба му беше изпратил по човек два дни след като си беше тръгнал от дома му. Адем можеше да върне плика, но не го направи. Не му беше останала много гордост и необходимостта да се махне от Лондон бе по-силна от всичко. Сега заделяше заплатата — да я прати на децата, и залагаше с парите на Мамут Баба. Играеше всяка вечер. Там, където другите забавяха темпове и внимаваха, той ставаше все по-настойчив. Повечето бяха любители, виждаше го. Във въздуха витаеше притеснението да не ги заловят властите — страхът да не ги депортират. Мнозина работници бяха под напрежение, странно, но не и Адем. По-дързък отвсякога, тласкан от див подтик, той залагаше и залагаше. Щом парите свършиха, Адем посегна и към заплатата — първоначално взимаше само по малко от нея. Не след дълго вече залагаше за една вечер цялата си седмична надница.

Купи си фалшив ролекс, който носеше през цялото време. Походката му стана безцелна и нехайна. Всеки ден Адем се тъпчеше с лекарства за болката в гърдите, която вечерно време се засилваше. Може би и той като паяците и петлите се беше включил в кървава битка, пък било то и със себе си.

Пейзажът го очароваше. С изумление установи, че пустинята не е гола равнина, а по-скоро място със стаена хубост. Понякога ходеше на разходка, беше му приятно да стъпва по топлия течен пясък и да носи в джобовете си парчета пясъчник. Странно привличан от тези подвизи на природата, се питаше как така късовете се разпадат на прах, сякаш нямат вътрешна сърцевина. Все по-често се оприличаваше на пясъчника.

Някой му каза, че навремето всички тези пустини са били море. Щом водата можеше да се превърне в твърда пръст и вече да не е подвластна на приливите и отливите, защо човекът не можеше да се променя? Каквото и да се твърдеше по филми, книги и списания, Адем беше стигнал до извода, че където и по света да отидеш, има едно правило, което си остава същото: победителите винаги побеждават, губещите — губят.