Елиф Шафак
Чест (29)

Есма

Лондон, май 1978 година

Чичо Тарик и вуйна Мерал ни дойдоха на гости с четирите си деца. След вечеря всички се събрахме пред телевизора, за да погледаме „Коронейшън Стрийт“ докато пием чай и ядем плодове. Почти не разговаряхме, ако не броим репликите по повод на героите от екрана. На всички им беше любопитно какво ще стане, след като Сузи успя да вкара в леглото Стив и Гейл ги хвана на местопрестъплението. Според чичо Тарик връзката нямало да продължи дълго. Вуйна Мерал се съгласи, но никой не я възприе сериозно, защото тя все не разбираше какво точно е станало. Не знаеше добре английски и се налагаше да й превеждам ключови сцени. Понякога, за да подсиля сюжета, добавях едно-друго, което сама си бях измислила.

След като гостите си тръгнаха и всички си легнаха, аз отново се озовах в банята, загледана в огледалото, когато почукване на вратата ме изтръгна от унеса.

— Заето! — казах през ключалката.

Пак почукване, плахо, но упорито. Подразнена, отворих вратата. Отпред стоеше Юнус в питърпановската си пижама.

— О, майко мила. Какво си си направила? — възкликна той.

Чак сега се сетих за брадичката върху лицето ми. Тъй като най-добрата отбрана е доброто нападение, отвърнах:

— Какво правиш тук по това време?

— Пишка ми се.

Преминах на турски, когато забелязах чаршафа, който стискаше под мишница.

— Сигурен ли си, че ти се пишка? Май вече си се погрижил за това.

Брат ми бързо извърна очи. Настана кратко мълчание — и двамата чакахме другият да каже нещо, каквото и да било.

— Добре де — склоних аз. — Нали ще почакаш мъничко?

Затворих вратата, включих осветлението, изгасих свещта и още веднъж си огледах лицето в огледалото. После надзърнах в коридора.

— Знаеш ли какво? Защо не оставиш чаршафа тук? Аз ще се погрижа.

След миг колебание Юнус ми се усмихна свенливо и ми подаде засрамен чаршафа. Напълних мивката със сапунена вода и го накиснах. Очаквах Юнус да се прибере в стаята си, той обаче предпочете да почака — надзърташе през открехнатата врата.

— Готово ли е?

— Още малко. Нали знаеш, не е лесно в мивката — казах вяло. — Защо още се подмокряш в леглото?

Юнус мълчеше.

— О, не се притеснявай. Няма да кажа на никого.

За моя изненада не пролича да му е олекнало. Точно обратното, лицето му посърна, устната му затрепери. Пристъпих към него и се усмихнах на големите му невинни очи и на щръкналите уши — момчето, което винаги бях обичала.

— Извинявай, мъниче. Не исках да те обидя.

— Не съм се обидил. Просто напоследък ми се събра много.

— Какво например?

— Не мога да ти кажа — отвърна той. — Тайна е.

— Тайните са сложно нещо. Искаш да се отървеш от тях, но кажеш ли някоя тайна, веднага се разчува. Както с цар Мидас, нали?

— Кой е този цар Мидас?

Така му разказах за царя с уши, толкова дълги, че се налагало да ги крие под шапка. Бръснарят му, единственият човек, посетен в това, бил обещал да не казва на никого. Но толкова му се искало да го сподели, че се доверил на една тръстика, най-безобидното нещо, за което се сетил. После някой направил от тръстиката свирка, засвирил с нея и тайната отлетяла във въздуха. За броени дни всички разбрали, че царят е с магарешки уши.

— Значи да не казвам на никого, така ли? — попита Юнус.

— Ами ако е важно, ти препоръчвам да не го разгласяваш. Не можеш да имаш вяра на никого. Дори на една тръстика.

Почти очаквах Юнус да се засмее, но той не го направи. Само ме погледна скръбно, после се обърна и изчезна по коридора.

— Лека нощ, джанъм^[1] — прошепнах, макар да знаех, че не може да ме чуе.

Докато стоях там с ръце, целите в сапунена пяна, усетих в гърдите си тежест. В мен се надигна тайно подозрение. Докато мечтаех да стана момче и разсъждавах над загадките, за които често се улавях, че умувам, под носа ми ставаха неща, които не виждах. След време щях да се върна отново към този момент и да си дам сметка, че точно в този миг обичайния живот такъв, какъвто го познавах, се бе пропукал и всички ние бяхме започнали да се плъзгаме, един по един, към някакво друго царство, където прекалено много неща се случват прекалено бързо. Оттогава се питам дали щеше да е различно, ако онази вечер бях постъпила другояче. Ако бях оставила брат ми да сподели с мен тайната, която го разяждаше отвътре, може би, просто може би, щях да прогледна по-рано и да предупредя мама, преди всичко да направи обратен завой към по-лошо.