Елиф Шафак
Чест (13)

Любов като комета

Село на река Ефрат, декември 1977 година

Джамила бе задрямала в притихналата нощ край огнището с глава, клюмнала на една страна. Лявата й ръка беше увиснала от облегалката на стола, а дясната здраво стискаше писмо. Джамила беше заспала, докато го четеше за енти път.

Сънят й беше неспокоен, пълен с бесове. Страните й бяха поруменели, а лицето й лъщеше от избилата пот. В съня тя беше в град, който изглеждаше странно познат, а не приличаше на никой друг под слънцето. През центъра му течеше река, широка и буйна, с плавателни съдове с всякакви размери, които прихванати за кейовете, се клатушкаха нагоре-надолу. Джамила беше сама край реката и надзърташе в една от рибарските лодки. В кабината имаше неколцина души със смръщени лица и с тела, размекнати и полутечни, сякаш от восък. Говореха разпалено за… нея.

От устните й се изтръгна звук, едновременно стон и въздишка. Един от хората, който странно приличаше на Адем, я забеляза и предупреди другите. Ядосани и разярени ей така без причина, те излязоха от лодката на кея и тръгнаха да преследват Джамила. Тя хукна презглава по криволичещи улички и калдъръмени площади, но бързо се умори — краката й тежаха повече от късове бетон. Щеше да се събуди след малко, когато преследвачите й я притиснеха в задънена улица, тя, с цялата си сила, щеше да се катапултира от съня — задъхана. Ала в онзи миг още беше там, в града на своя кошмар.

В колибата беше задушно, спарено. Последната цепеница в огнището изпука и припламна, запращайки водопад от златисти искри, които се разлетяха като от вълшебна пръчка. Навън в долината изписка птица. Прокънтяха стъпки, но далечни, неясни. Джамила не ги чу. Поне сега. Още бягаше, за да се спаси, току-що бе завила към задънената улица.

В този миг лицето й изглеждаше по-старо от това на трийсет и две годишна жена. По врата й имаше бръчки — нагънати черти, наподобяващи тайнствена азбука върху дърво. Истината беше, че Джамила бе престанала да се чувства млада още преди години.

С внезапна сила тялото й бе издърпано назад и тя се събуди, върху бузата й се бе отпечатала шарката на облегалката. Лявото рамо я болеше ужасно и в началото Джамила не смееше да помръдне. Разтърка внимателно скованите си крайници с едната ръка, а с другата продължи да стиска писмото. За миг се взря с празни очи в хартията, сякаш забравила какво е. Но за разлика от лодките в съня й, писмото бе съвсем истинско. Истинско като планините, които я заобикаляха, и точно толкова зловещо. Джамила го зачете отново.

„Сестро,

Откакто съм дошла на този остров, където още не съм виждала морето, много пъти ми се е искало да си до мен. Но никога толкова силно, колкото сега. Ако беше тук, щях да положа глава върху скута ти и да ти кажа, че падам. Ще ме задържиш ли?

Адем не ми е съпруг. Вече не се прибира в къщи. Намерил си е друга. Децата не знаят. Държа всичко в себе си. Винаги. Сърцето ми е пълно с неизречени думи, с неизплакани сълзи. Не го виня. Виня себе си. Най-голямата грешка в живота ни е, че не ти, а аз станах негова невеста. Истина е, той не ме е обичал никога така, както обичаше теб. Адем е мъж, изпълнен с разкаяния и без смелост. Мъчно ми е за него.

Как ми се иска ние с теб, отново да сме малки. И да крадем монети от фонтан на желанията. Де да знаехме тогава онова, което знаем днес.

Споменавала ли съм ти какво ми каза веднъж Адем? «Иска ми се да имам вълшебна гумичка — рече ми. — Има толкова много неща, които искам да променя.»

И макар да не го призна, знам, че имаше предвид и нас. Не биваше да се омъжвам за него. Нямах власт над това, но не се опитах да го предотвратя. Не и истински. Мечтаех да се махна от селото. Адем беше билетът за други земи. Сигурно се сърдиш, нали? На твое място аз щях.

Мислиш ли понякога за сестра ни Хедийе? Завчера направих халва — за упокой на душата й. Раздадох я на съседките. Те се поизненадаха, нали не познават обичаите ни. Жалко, че не я оплакахме както подобава. И ти ли мислиш така?

Твоята любяща половинка Пембе“

Джамила се изправи и разтърка мазолестите си длани. Отиде до прозореца и се взря в нощта. Стори й се, че долавя звук, но след като се ослуша, реши, че само й се е счуло. Въздъхна, върна се в стаята, сложи чайника на печката и се зае да прави чай.

— Тази вечер по небето има толкова много звезди — бе казал Адем онази леденостудена вечер на 1961 година.

Беше се приближил, бе се взрял в лицето й и бе заявил, че понякога любовта е като най-ярките звезди. Те намигат на хората и дори в тежки времена изпълват сърцата им с надежда и радост. Друг път любовта прилича на Млечния път с призраците на предците им, които се влачат на блед шлейф.

— А нашата любов? — бе попитала Джамила. — И тя ли е звезда?

Адем беше трепнал от лекотата, с която тя бе изрекла думата. Беше умувал как да й признае любовта си, а ето че тя вече я бе заявила. Беше по-бърза от него, по-дръзка. За него всичко се случваше прекалено шеметно, замайваше го и го объркваше. Но нямаше време да чакат времето да ги настига. Нямаше време да се разхождат, хванати за ръце, нямаше време да вкусят от плахите целувки, нямаше време да се опознават.

Върху лицето му грейна лъчезарна усмивка, когато той каза:

— Нашата любов е звезда с грамадна раздвоена опашка. Знаеш ли какво е това?

Джамила беше поклатила глава.

— Казва се комета.

— Комета…

Още докато повтаряше думата, Джамила беше скочила на крака, бе грабнала от стената сърпа и бе отрязала къдрица от дългата си коса.

— За мен ли е? — изненада се Адем.

— Да ти напомня за мен. Носи я винаги със себе си.

Той бе видял върху лицето й обич и загриженост, както и нещо, което не бе срещал у никого: доверие.

— Не е нужно да я нося със себе си, ти през цялото време ще бъдеш до мен — беше отвърнал.

Въпреки това бе прибрал в джоба си подаръка, сякаш не вярваше на собствените си думи.

След години Джамила щеше да научи повече за кометите. Навремето Адем вероятно не се беше замислял за това и не е искал да го загатва, но тя осъзна, че точно като комета двамата се бяха насочили с изумителна бързина към сблъсъка, влачейки след себе си бремето на неспазени обещания и неосъществени мечти.

Джамила свали от огъня чайника и напълни една чашка с чай. Преди да отпие, лапна бучка захар и я засмука замислена. След това грабна химикалката с излишна сила, като всички, несвикнали да пишат. За разлика от близначката си, която пишеше ту на турски, ту на кюрдски, Джамила използваше само кюрдския.

„Скъпа ми Пембе, моя плът и кръв, моя половино, мой нескрит копнеж.

Изобщо не ти се сърдя. Животът ни е сътворен от Аллаха, единствено от него.

Напоследък се будя с тежко чувство. Става нещо. Вече не мога да спя в леглото си. Заспивам по столовете. Не помага нищо. Сънувам кошмари. Ще ми мине разбира се. Няма страшно.“

Джамила остави химикалката и отпусна безжизнено ръка, а по челото й се показаха бръчки. Чуваше, че откъм северозапад се приближават хора, трима-четирима, предположи. Под тежките им ботуши пукаха съчки и се търкаляха камъчета, които се устремяваха шумно към долината.

Можеше да са войници. Или разбойници. Можеше да е всеки. Джамила погледна вратата. Беше залостена, а проядените от дървоядите капаци по прозорците бяха затворени. Джамила се забради и свали от стената пушката. Не можеше да направи нищо повече.

Искаше да довърши писмото. Трябваше на всяка цена да сподели с Пембе за лошите си предчувствия и да я предупреди да не предприема с брака си нищо безразсъдно или пък нередно. Но кога ли в живота Пембе е била предпазлива? Нейната близначка, слабичкото момиче, което вечно задаваше невъзможни въпроси и все питаше защо корените на дърветата са в земята, а не нагоре във въздуха, където могат да пият направо от дъждовната вода, беше порасла, но не се бе променила.

Претегляйки всичко в душата си, Джалдила се притесняваше и от това, че сестра й е с лице като отворена книга. Каквото и да изпитваше Пембе, от най-дребната радост до намек за скръб, то се изписваше върху лицето й. Щом не умееше да крие и най-простите чувства, как щеше да скрие от всички безразличието към собствения си брак?

Стъпките навън се приближиха и накрая спряха пред вратата на Джалдила. Чу се много тихо почукване, плахо, но настойчиво.

Тя си пое дълбоко въздух, каза набързо една молитва и отвори.

Отпред стояха трима мъже и две кучета зад тях. Бяха контрабандисти, Джамила го виждаше. По мустаците им имаше късчета лед — като висулки по стряха. Единият от мъжете излезе напред. Едър, с хлътнали очи и златен зъб. Джамила го беше виждала и друг път, беше им главатар.

— Жена ми — отсече бандитът — Трябва да дойдеш с нас.

— Кога започнаха болките?

— Преди два часа, може би повече.

Джамила кимна и след като си взе палтото и пушката, тръгна след тях.

По-късно през нощта — в порутена къща с дупки от куршуми по вратата и покрив от гофрирана ламарина, — с окървавено потно лице, Джамила държеше най-странното новородено, на което се бе натъквала някога.

Беше момиче, или, по-точно, момиче и половина. Към гърдите и корема му беше прикачено телцето на момченце. Бяха започнали пътешествието в утробата на майка си като близнаци, но едното дете се беше развило, а другото бе спряло по средата, сякаш се беше уплашило от света, който му предстоеше да види, и се беше отказало. Недоразвитото дете беше останало прикачено към близначката си.

— Трябва да отидете в града — каза Джамила. — Налага се операция. Второто тяло трябва да се махне. И тогава детето ви ще бъде добре.

Контрабандистът стоеше като вцепенен, присвил очи — можеше да е отказ да повярва, или пък приемане, но не беше нито едно от двете.

— Това поличба ли е?

Джамила бе очаквала въпроса и отговори едва чуто:

— Не е поличба. Такива деца се раждат рядко, но се раждат. Някои близнаци не могат да се разделят.

— Имаше една коза с пет крака. Така се е родила — рече мъжът, сякаш не е чул и дума от онова, което му е обяснила Джамила.

— Това дете е особено. Нуждае се от любовта ти — заяви тя, дала си сметка, че може да намери съвсем малко думи, с които да утеши този мъж от планините. — Ако някой ти каже друго, значи не ти е приятел. Разбра ли?

Човекът извърна очи.

Въпреки това, щом се прибра у дома, изтощена, но неспособна да заспи, Джамила се запита дали наистина не е било поличба. Не за бандита и семейството му, а за нея. Седна и довърши писмото до сестра си.

„Току-що се връщам от трудно раждане. Близнаци. Момчето мъртвородено, момичето живо. Ако беше тук щеше да попиташ: «Защо Той допуска такова нещо? Не е честно.» Аз обаче не го възприемам така. Оставям се изцяло, безусловно във властта Му, правя всичко по силите си, за да помагам на своите.

Не можем, скъпа, да изтрием миналото. Това не е в нашата власт. Не съм и никога не съм била сърдита на теб или на Адем. Можеш ли да спреш поривистия вятър? Можеш ли да направиш така, че от бял снегът да стане друг цвят? Лесно приемаме, че нямаме власт над природата. Но защо не признаваме, че не можем да променим съдбата си? Не е по-различно. Щом Аллах ни е насочил по различни пътища, значи е имало причина. Ти имаш своя живот там, аз тук — своя. Трябва да го приемем. Не се притеснявам за брака ти. Не можеш ли да се постараеш повече да се получи?

Длъжна си заради децата.

Споменаваш Хедийе. Колко странно, напоследък мисля повече от всякога за нея.

Твоя любяща сестра завинаги,

Джамила“