Елиф Шафак
Чест (46)

Огледален образ

Лондон, 30 ноември 1978 година

Юнус вдигна глава от чинията със закуската и се усмихна на двете жени на дивана. Беше станало чудо. В Лондон беше пристигнала леля му Джамила. Момчето не я беше виждало от три години. Преди това от време на време й бяха гостували, главно през лятото, срещи толкова кратки и емоционални, че ги оставяха замаяни. Но от три години семейството не пътуваше никъде, почивките се бяха превърнали в разход, който вече не можеха да си позволят. Сега, след толкова изпълнени с надежда очаквания, сестрите отново бяха под един покрив: Розова Орис и Доста Красота.

Облегнат назад, като на игра, Юнус започна да търси разлики в близначките, които бяха като огледални образи. Пембе беше левичарка, Джамила си служеше с дясната ръка. Пембе беше с трапчинка на дясната буза, Джамила — на лявата. Бенката върху лицето на Пембе беше отдясно на челото, на Джамила беше разположена от другата страна. Косата и на двете беше лизната, но при едната в обратната посока. Като цяло Джамила беше сантиметър-два по-висока, с малко по-дълги крайници и с по-кокалести пръсти.

— Какво друго, мамо? — попита Юнус.

— Е, всъщност има още една разлика. Забрави най-важната.

Юнус трепна.

— Виж ти! И каква е тя?

Отговорът дойде от Джамила:

— Сърцата ни бият от противоположни страни.

— В смисъл?

При тях се наблюдаваше рядко явление, каквото понякога се среща при близнаците. Сърцето на Пембе беше от лявата страна, а на Джамила — от дясната.

— Еха! — възкликна Юнус.

Пембе видя колко е развълнуван и се засмя — почувства се лека и някак цялостна, както не се бе чувствала отдавна.

Никой от тях не мислеше, че Джамила още не е видяла другите двама членове на семейството: Адем, който вече не беше в Лондон и от време на време пращаше пощенски картички и пари от Абу Даби, и Искендер, който предната вечер се беше прибрал, след като всички си бяха легнали, и сутринта беше излязъл, преди Пембе да е успяла да му съобщи, че леля му е тук. Смятаха вечерта да го изненадат.

Юнус се примоли на майка си да му разреши да си остане вкъщи. Не бил добре, боляло го гърло и се чувствал отпаднал. Пембе беше наясно, че и да има някаква истина в това, той прави от мухата слон, но беше толкова радостна да е с близначката си, че позволи този ден синът й да пропусне училище.

Докато пиеха чай при прозореца, заговориха на кюрдски, изключвайки Юнус от разговора. Пембе сподели с Джамила, че някак се е разчуло за връзката й с Елиас. Хората я одумвали, злословели. Мълвата била достигнала и до ушите на Искендер. Пембе пошушна, че той вече не я поглеждал в лицето. Бил и забранил да ходи на работа и сякаш това не било достатъчно, не й разрешавал дори да излиза от къщи. Тя обясни всичко това със свито сърце, но с насилена усмивка, за да не усети Юнус страха й.

Джамила каза:

— Ако такава е Божията воля, ще го решим. Нека поговоря с племенника си. — След това, сякаш този разговор вече се бе състоял, Джамила се усмихна весело. — Знаеш ли какво, дали днес да не напазарувам аз?

Искала да избере пресни зеленчуци, да вземе вкусен хляб и да намери най-добрите подправки. Не знаела и дума английски, но това нямало да й попречи, ако й помогнел Юнус, чието гърло изведнъж беше минало.

Той се зарадва много, че ще бъде с леля си:

— Да, да, мамо, нека отида!

— Но не закъснявайте — беше единственото, което отвърна Пембе.

Беше ден като ден. Само че по-хубав. Трийсети ноември, четвъртък. Джамила и Юнус тъкмо се обуваха, когато Пембе ги спря.

— О, чакайте малко!

Извади от чантата си червило, тъмнолилаво, и го нанесе върху устните на сестра си, сухи и бледи от годините слънце, вятър и липса на грижи. После с едно движение смъкна кърпата от главата на близначката си. Гъстата коса на Джамила се разпиля по раменете й на кафеникав водопад.

— Така изглеждаш по-красива.

Джамила се поколеба. Зърна се в тясното огледало в антрето. Притесни се от тази нова рокля, нова коса, от новото си „Аз“. Юнус, който стоеше до нея, я насърчи на турски.

— Хайде, лелко. Изглеждаш страхотно.

Тя извика.

— Щом казваш.

Усмихната, Пембе даде на сестра си малко пари, а на Юнус — шепа дребни монети. После ги целуна и двамата.

— Не забравяйте да купите кардамон. Довечера ще имаме месо и ми трябва за кафето.

Така Джамила и Юнус излязоха навън. Радостни, че са заедно. Тя се опита да му говори на кюрдски и се разочарова, че не разбира нищо. Тъй като и двамата знаеха лошо турски, почти не разговаряха, само се държаха за ръце и се радваха, че са заедно. Колкото и да беше щастлив Юнус с леля си, след два часа пазаруване с нея той се възползва от възможността на връщане към къщи да се отскубне. Защото имаше да върши други неща, по-важни — беше срещнал на улицата Тобико.

Научи, че пънкарите смятали пак да се заселят в старата си къща. Най-после бил настъпил големият ден. До полунощ групата, която отново била събрала сили, щяла да предприеме дългоочакваното контранастъпление. Щели да избият с лостове високата ограда около викторианската постройка и да я превземат със спалните си чували и боеприпасите. На другата сутрин щом се събудел целият квартал щял да види, че те пак са там, а ако общината пратела части, щели да ги прогонят с камъни и бутилки.

След като видя колко е развълнувана Тобико, Юнус попита леля си дали възразява той да поостане малко със своята приятелка. Каза, че бездруго вече са близо до тях и са купили всичко от списъка.

— Сигурен ли си, че майка ти няма да се сърди? — попита Джамила.

Прозвуча не толкова като въпрос, колкото като упрек, затова Юнус я увери:

— След малко ще те настигна, обещавам.

Джамила кимна, грабна пазарските пликове и тръгна в посоката, посочена й от момчето. По пътя спря няколко пъти. Веднъж — да послуша един уличен музикант, после, за да разгледа графитите по стената и накрая пред една витрина, изумила я с дрънкулките, които се продаваха. Беше толкова погълната от мислите си, от благоговението и изумлението да е в такъв странен град, че не забеляза човека, който я следеше.