Елиф Шафак
Чест (6)

Фонтанът на желанията

Село на река Ефрат, 1977 година

Пембе си беше отишла, близначката, която беше нейно огледало, отражението й в спокойна вода. Спеше под друго небе и от време на време й пращаше писма и пощенски картички със снимки на двуетажни червени автобуси и огромни часовникови кули. Дойдеше ли й на гости — ако изобщо дойдеше, — дрехите й миришеха различно и бяха много меки на пипане. Именно това изумяваше най-много Джамила — да гледа как сестра й отваря куфара, с който е донесла ухания, вкусове и платове от чужди земи. Пембе беше заминала с негласното убеждение, че след като се върне, всичко ще си бъде същото. Но нищо не бе останало същото. Нито пък тя се беше върнала завинаги.

От години Пембе пращаше на Джамила писма, в които и разказваше за живота си в Англия. От време на време децата също драсваха по някой ред. Най-вече Юнус. Джамила държеше тези послания в ламаринена кутия от чай под леглото си, сякаш са ценно съкровище. Самата тя отговаряше редовно, въпреки че имаше по-малко за разказване — поне така й се струваше. Наскоро беше попитала Юнус дали е виждал кралицата и, ако да, как изглежда тя. Той отговори: Кралицата живее в дворец. Толкова голям, че тя се губи в него. Но я намират и пак я връщат на престола. Всеки ден тя е с различна рокля и с много странна шапка. Трябва да е същият цвят като роклята. Ръцете й са нежни, защото си слага ръкавици и много крем и не мие чиниите. Виждал съм снимката й в училище. Изглежда добра.

Джамила не проумяваше как роднините й са на онзи остров толкова дълго, а още не са зървали кралицата, ако не броим списанията и вестниците. Понякога се чудеше дали Пембе изобщо се престрашава да излезе от квартала, в който живее. Щом все се оказва затворена между четири стени, защо изобщо се беше вдигнала и бе отишла в такава далечна страна? Толкова ли не можеха хората да живеят и да умрат, където са се родили? Джамила смяташе големите градове за задушаващи и се плашеше само при мисълта за непознати места: за сградите, булевардите, тълпите, които притискат гърдите й и я оставят без въздух.

В писмата си, обикновено към последния абзац, Пембе пишеше: „Сърдиш ли ми се, сестро? Дълбоко в себе си прощаваш ли ми?“ Но вече знаеше какъв е отговорът. Джамила не се сърдеше на своята близначка, не се сърдеше на никого. И въпреки това си даваше сметка, че въпросът трябва да се задава отново и отново — като превръзка на рана, която трябва редовно да се сменя.

Наричаха я Киз Ебе — Непорочната акушерка. Твърдяха, че от сто години била най-добрата в тази обедняла кюрдска област. Бременните изпитваха облекчение, щом тя бе до тях, сякаш със самото си присъствие им гарантира леко раждане и държи надалеч Азраил. Съпрузите им клатеха доволно глава и казваха:

— Непорочната акушерка се е заела. Ще мине добре. Благодарете първо на Аллаха, после и на нея.

Такива думи не значеха нищо, те само изостряха страха на Джамила, че няма да оправдае очакванията. Тя знаеше, че е добра — че едва ли може да постигне по-големи умения, преди те да започнат да се притъпяват от старост, отслабнало зрение или чист лош късмет. Като всяка акушерка, осъзнаваше, че е опасно да изричат името й редом с името Божие. Чуеше ли селяните да изговарят такова богохулство, си промърморваше: Tovbe, tovbe.^[1] Не беше нужно те да я чуват, бе достатъчно да го направи Бог. Трябваше да му покаже ясно, че не се домогва до властта Му и не се състезава с Него, единствения, който дава живот.

Знаеше по какъв тънък лед стъпва. Мислиш си, че си опитен и че си наясно с нещата, докато не се натъкнеш на раждане, което те изпълва с ужас и пак те превръща в новак. Често се случваше нещо да се обърка, да се обърка ужасно, колкото и да се стараеше Джамила. Друг път не успяваше да пристигне навреме, а после виждаше, че майката е родила сама и понякога дори е прерязала пъпната връв с тъпо острие и я е завързала с косата си. Джамила тълкуваше тези случки като знаци от Бога, с които Той й напомня, че възможностите й са ограничени.

Но пак идваха да я викат от далечни села и затънтени околии. Имаше и други акушерки, по-близо до дома им, а те търсеха нея. В тази част на света, Джамила беше доста известна. Десетки момичета бяха наречени на нейно име: Доста Красота.

— Нека носи името ти и бъде непорочна на половината на тебе — молеха се бащите на момичетата, които Джамила бе изродила.

Тя кимаше и, доловила тънкия намек, не отвръщаше нищо. Мъжете искаха дъщерите им да бъдат скромни и добродетелни, но и да се омъжат и да си имат деца, когато му дойде времето. Имената и характерите на момичетата може и да са като на акушерката, но съдбите им по-добре да са други.

Заметната с плетен шал, Джамила се приближи до прозореца със светилник в ръката и се взря с присвити очи в мрака. Долината спеше под наситената мантия на нощта, гола и пуста, със спечена пръст и тук-там по някой рошав храст. Джамила винаги си беше представяла, че има някаква мекота под строгия пейзаж, който оприличаваше на суров мъж, криещ нежно сърце. Все пак не беше длъжна да живее сам-сама в такова затънтено място. И тя можеше да замине. Някъде. Където и да е. Не че имаше средства или роднини, готови да я издържат, след като започне наново от нулата. Вече на трийсет и две, Джамила беше преминала разцвета на силите си и възрастта за задомяване. Беше твърде късно да създава семейство. Сухата утроба е като развален пъпеш: добър отвън, спаружен отвътре — не става за нищо, казваха селяните за жени като нея.

Въпреки това тя можеше да се омъжи за някой възрастен или сакат мъж, както и да склони да стане втора жена — или трета, или четвърта, макар че това се срещаше рядко. Законна ще бъде, разбира се, само първата жена. Само тя щеше да има право да се представя за семейна с деца, когато отиде в болницата, в съда или в данъчното. Но в тази част на страната така и така никой не ходеше на такива места, освен ако не беше загазил не на шега, не умираше от инфекция или не беше полудял, а тогава вече беше все едно дали си първа, или четвърта жена.

Къщата на Джамила — ако бараката изобщо можеше да се нарече къща — се бе сгушила край клисура в покрайнините на селото. Долу се виждаха купчина камъни, които отдалеч приличаха на застинали великани, а огрееше ли ги слънцето, блестяха като рубини. За тях се разказваха какви ли не легенди и във всяка легенда се говореше за забранена любов. Векове наред християни, мюсюлмани, зороастрийци и езиди бяха живели тук рамо до рамо, бяха обичали и умирали рамо до рамо. Внуците им обаче отдавна се бяха вдигнали и бяха заминали за други земи В околията бяха останали само шепа селяни — и Джамила.

В обезлюдените места, в които навремето е кипял живот, имаше някаква тъга, призрачна скръб, която се носеше заедно с лекия ветрец и се просмукваше във всяка пукнатинка. Може би точно заради това след време хората от изоставените околии започваха да приличат на самите места: безмълвни, приглушени и мрачни. Но и при хората, и при земята това бе само на повърхността, а повърхността рядко е същата като сърцевината.

Под пластовете дрехи, които Джамила навличаше, за да не студува, имаше друга Джамила: млада, красива и весела, със смях, звънтящ като звука на чаша в чаша. Напоследък тази Джамила се появяваше рядко, скрита зад оправната жена, която сечеше дърва, косеше, вадеше вода и правеше отвари. Понякога се страхуваше, че ще полудее. Може би огромната самота най-после я беше срутила и бе започнала да гризе разсъдъка и малко по малко.

Задухаше ли от далечните планини, вятърът носеше със себе си уханието на полски цветя, на току-що откъснати билки и на храсти, отрупани с цвят. Случваше се обаче да донесе и тежката миризма на печено месо, която се стелеше над всичко и полепваше по кожата на Джамила. В района имаше контрабандисти и разбойници, които се скитаха по пещери и пропасти и никога не се задържаха на едно място за повече от ден. В безлунни нощи Джамила виждаше как огньовете по биваците им трепкат в тъмното като помръкнали звезди. Миризмите във въздуха се променяха в зависимост от това какво ядяха тези мъже и колко се бяха приближили.

Имаше и вълци. Джамила ги чуваше през цялото време: денем, късно вечерта, посред нощ. Те ръмжаха и скимтяха, а понякога виеха пискливо по двойки. Доста често се появяваха на прага й, прокрадваха се съвсем наблизо и душеха самотата й. После си тръгваха с мрачно стиснати челюсти, явно разочаровани, сякаш не я бяха сметнали за достатъчно привлекателна, за да си направят пир с нея. Джамила не се страхуваше от вълците. Зверовете не й бяха врагове, а колкото до бандитите, те се интересуваха от по-едра плячка. Пък и Джамила бе убедена, че опасността винаги идва оттам, откъдето най-малко я очакваш.

Една съчка в струпаната на купчина жарава в огнището изпука и се разгоря. Лицето на Джамила се озари, въпреки че къщата бе потънала в здрач. Тя подозираше, че селяните не я обичат, но пък я уважават. Докато обикаляше на кон, магаре или муле, й разрешаваха да прониква в места, където не можеше да припари жена. Често я придружаваха хора, които познаваше, но и напълно непознати.

— Идвай бързо, умолявам те!

Случваше се на вратата й посред нощ да почука мъж, когото Джамила виждаше за пръв път и който я молеше:

— Жена ми ражда в еди-кое си село. Трябва да побързаме. Тя не е добре.

Непознатият можеше и да лъже. Винаги имаше вероятност пък била тя и малка, злото да се прикрива. Докато вървеше в нощта след мъжа, Джамила осъзнаваше, че могат да я отвлекат, да я изнасилят и убият. Тя нямаше друг избор, освен да се довери. Не на него, а на Него. Беше вярно обаче и че имаше неписани правила, които не дръзваше да наруши никой в здрав разум. Акушерките, онези, които израждаха новородените, бяха почти свещени. Джамила се крепеше като тънка паяжинка между невидимия и видимия свят.

След като сложи в огнището още дърва, тя закрепи върху огъня медното джезве. Вода, захар и кафе — все неща, които се набавят трудно. Но семействата й носеха подаръци през цялото време: къна, чай, бисквити, шафран, шамфъстък, фъстъци и тютюн, доставени нелегално през границата. Джамила знаеше, че ако взима пари, ще й плащат еднократно. Но ако й се отблагодаряваха с дребни неща, те щяха да пристигат, докато е жива.

Разбърка кафето леко, внимателно. Кафето е като любовта, колкото по-търпелив си с него, толкова по-хубаво става, разправяха. Но Джамила не разбираше много от тези неща. Беше се влюбвала веднъж и вкусът беше кисел и тъмен. Беше си опарила езика и вече не говореше за това.

Докато гледаше вторачено надигащата се пяна, наостри уши — да чуе звуците, близки и отвъдни. В долината бе пълно с призраци. Тук имаше твари, не по-големи от зрънце ориз, невидими за невъоръженото око, но въпреки това могъщи и пагубни. По прозорците почукваха птици, от водата в кофите отскачаха буболечки, сякаш се плъзгаха по повърхността на езеро. Джамила вярваше, че всичко си има език. Гръмотевичната буря, утринната роса, насекомите, които пълзяха из захарницата… Понякога й се струваше, че разбира какво казват.

Нямаше нещо, което да обича повече от това да е акушерка. Беше призванието й, единствената й съдба. Затова и в мъгла, и под прежурящото слънце, и в еднометров сняг, по всяко време на деня и на нощта беше на разположение и чакаше да почукат на вратата й. Никой не го знаеше, но дълбоко в сърцето си Джамила вече бе омъжена. Беше омъжена за своята орис.

Нещо изпука навън в нощта. Джамила свали кафето от огъня и наля малко в порцеланова чашка с нащърбена дръжка. Започна да го пие на бавни глътки. Огънят приличаше на живота й, отвътре тлееше и не пускаше никого да се доближи, а ценните мигове изгаряха и се превръщаха в жарава — точно като умиращи мечти.

Някъде в далечината изписка птица — кукумявка. Майка на разрухата, както я наричаха местните хора. Избуха още веднъж, този път по-дръзко. Стиснала очи, Джамила продължи да седи с мисли, които сякаш затрепкаха. Въпреки трудностите тя помнеше детството си като щастливо. Понякога едната от близначките се правеше на майка, а другата — на невръстно дете. Макар и по-голяма с три минути, Пембе все беше бебето, а Джамила — майката, която се опитва да я сдържа, да я направлява и утешава. Люлееше я, пееше й приспивни песни, разказваше й приказки. Сега, когато се връщаше към тези игри, Джамила се изненадваше колко сериозни са били.

Помнеше как веднъж баща им Берзо ги заведе в град, където откриха фонтан на желанията. На него идваха жени, които мечтаеха да родят дете, свекърви, които искаха да направят магия на снахите си, и непорочни девойки, които бленуваха за богат съпруг — всички те хвърляха във водата монети. След като всички си тръгнаха, Пембе запретна поли, нагази във фонтана и събра монетите. После двете си плюха на петите и хукнаха с развълнувани писъци към най-близкия магазин, където си накупиха дъвки и захарни пръчки.

Колкото и да й хареса на Джамила приключението, след това се почувства виновна. Те бяха крадли. По-страшно. Това, че бяха откраднали желанията на хората, беше много по-непростимо, отколкото да откраднат парите им.

— Я не се размеквай — рече Пембе, след като сестра й разкри притесненията си. — Те вече са се разделили с монетите, ние просто ги прибрахме, това е.

— Да, но към монетите са прикачени молитви. Ако някой ти открадне тайното желание, ще се разстроиш, нали? Аз бих.

Пембе се изхили.

— И какво е тайното ти желание?

Джамила заекна, почувства се притисната в ъгъла. Всъщност искаше някой ден да се омъжи — за предпочитане с булчинска рокля и с торта с маслен крем, каквито правеха в града, — но това не бе чак толкова важно. Искаше й се да има деца, но дали защото наистина копнееше за тях, или защото всички й повтаряха, че така е редно? Щеше да бъде хубаво да има къща на село и да обработва земята, но това бе по-скоро някаква представа, не истинска страст. Сега, като се позамисли, Джамила се зарадва, че е просто крадец, а не посетител на Фонтана на желанията. Ако й бяха дали монета и й бяха казали да си пожелае нещо, тя сигурно нямаше да знае какво.

Пембе се свъси от колебанията й и очите й блеснаха.

— Аз пък ще стана моряк и ще обикалям света. Всяка сутрин ще се будя на ново пристанище.

Джамила никога не се беше чувствала толкова сама. Разбираше, че колкото и да са еднакви със сестра й във всички отношения, между тях има една много важна разлика: амбициите. Пембе искаше да види света отвъд река Ефрат. Имаше смелостта да следва сърцето си, без да обръща внимание какво мислят другите за нея. В миг Джамила прозря, че те с близначката й са орисани да прекарат живота си разделени.

Баща им твърдеше, че еднояйчните близнаци били колкото благословени, толкова и прокълнати. Благословени, защото винаги ще имат човек, на когото могат да се опрат. Но и прокълнати, защото каквото и да сполети едната, били предопределени да страдат заедно, а оттам — два пъти повече. Ако е така, питаше се Джамила, кое ли ще им причини повече болка — дали страстите на сестра й, или привидната липса на страсти в собствения й живот?