Елиф Шафак
Чест (3)

Цветове

Село на река Ефрат, 1953 година

Още от съвсем малка Пембе обожаваше кучетата. Харесваше й как те надзъртат в човешката душа — дори потънали в дълбок сън със затворени очи. Повечето възрастни смятаха, че кучетата не разбират много, но според Пембе това не беше вярно. Кучетата разбираха всичко. Само че прощаваха.

Най-любимо й беше едно овчарско куче. Клепоухо, с дълга муцуна и сплъстена козина на черни, бели и бежови петна. Беше добродушна твар, обичаше да гони пеперуди и да лови пръчки и ядеше почти всичко. Викаха му Китмир, но и Куто или Додо. Името му се менеше постоянно.

Един ден, най-неочаквано, животното започна да се държи странно, сякаш беше обсебено от немирен джин. Когато Пембе се опита да го погали по гърдите, то се спусна, изръмжа и я ухапа по ръката. Притеснителна беше не толкова леката рана, а промяната в нрава на кучето. Напоследък в областта беше плъзнал бяс и тримата старейшини на селото настояха малката Пембе да отиде на лекар — с тази малка подробност, че на сто километра околовръст нямаше такъв.

И така момичето и баща му Берзо се качиха първо на микробуса, а после на автобуса за големия град Урфа. Самата мисъл да прекара деня далеч от своята близначка Джамила накара Пембе да настръхне, но точно толкова голяма бе й радостта да има баща си само за себе си. Той беше набит мъж с едри кости, волеви черти и рунтави мустаци, с ръце на селянин и с коса, започнала да посребрява по слепоочията. Хлътналите му светлокафяви очи излъчваха доброта и, освен когато се ядосаше, Берзо беше хрисим човек, макар и да тъжеше много, задето няма син, който да продължи името му за вечни времена. Беше немногословен, усмихваше се рядко и общуваше с децата си по-лесно, отколкото жена му. В замяна осемте му дъщери се надпреварваха за неговата любов — точно като пилци, които кълват зърно от шепа.

Пътуването до градът беше забавно и вълнуващо, чакането в болницата — нито едното от двете. Пред вратата на лекаря се бе извила опашка от двайсет и трима пациенти. Пембе знаеше точно колко са, защото, за разлика от другите осемгодишни момичета в селото, двете с Джамила ходеха на училище — запусната едноетажна сграда в друго село, на четирийсет минути пеш. Насред класната стая имаше печка, която бълваше повече пушек, отколкото топлина. В единия край седяха малките деца, в другия — големите. Проветряваше се рядко, затова вътре беше задушно и миришеше на спарено, все едно си се заровил в стърготини.

Преди да тръгне на училище, Пембе смяташе, че всички по белия свят знаят кюрдски. Сега разбираше, че не е така. Някои не знаеха и дума на кюрдски. Техният учител например. Той беше с късо подстригана оредяваща коса и покрусени очи, сякаш му е мъчно за живота, който е оставил в Истанбул, и съжалява, задето са го пратили на това забравено от Бога място. Ядосваше се, ако учениците не схващаха какво обяснява или пък му се подиграваха на кюрдски. Наскоро беше въвел правила. Кажеш ли и една-едничка дума на кюрдски, стоиш на един крак до черната дъска, с гръб към класа. Повечето ученици стояха по няколко минути, после биваха помилвани, при условие че няма да повтарят грешката, но от време на време се случваше някой да бъде забравен чак до вечерта и да прекара часове наред в това положение. Правилото бе породило противоположни чувства у близначките. Джамила замълча като няма — отказваше да говори, на какъвто и да е език, а Пембе правеше всичко възможно да усвои до съвършенство турския, решена да научи езика на своя учител и така да стигне до сърцето му.

Междувременно майка им Назе недоумяваше за какво им е да бият толкова път, за да усвояват думи и цифри, които няма да им трябват, нали скоро всичките щяха да се задомят. Мъжът й обаче настояваше дъщерите му да се изучат.

— Всеки ден се разкарват чак дотам и обратно. Обувките им се износват — промърмори веднъж Назе. — И за какво?

— За да могат да четат Конституцията — отвърна Берзо.

— Какво е това Конституция? — попита подозрително тя.

— Законът, жено неука! Голямата книга. Има неща, които са разрешени, и неща, които са забранени, и ако не правиш разлика, ще загазиш не на шега.

Назе изцъка, още не бе убедена.

— И как това ще помогне на дъщерите ми да се задомят?

— Много ти разбира главата! Ако някой ден съпрузите им се държат зле с тях, няма да им се налага да се примиряват. Могат да си вземат децата и да си тръгнат.

— О, и къде ще отидат?

Берзо не се беше сетил за това.

— Могат да се приютят в бащиния си дом, разбира се.

— Хм, заради това ли всеки ден бият толкова път и си пълнят главите с такива неща? За да се върнат в дома, където са се родили?

— Иди ми донеси чай — тросна се Берзо. — Говориш прекалено много.

— Боже опази! — изсумтя Назе, като се насочи към кухнята. — Никоя от дъщерите ми няма да напуска съпруга си. Направи ли го, ще я скъсам от бой, та дори да съм умряла. Ще се върна като призрак!

Колкото и куха и необмислена да беше заплахата, тя щеше да се превърне в пророчество. Дълго след като почина, Назе се връщаше като призрак при дъщерите си, при някои по-често, отколкото при други. Така де, беше инатлива жена и никога не забравяше. Нито прощаваше — за разлика от кучетата.

Сега, докато чакаха в болницата, Пембе гледаше с детски очи мъжете и жените, наредени на опашка в коридора. Някои пушеха, други ядяха от питките, които си бяха донесли от къщи, трети се държаха за раните си или виеха от болка. Над всичко се стелеше тежка смрад: на пот, дезинфектант и сироп за кашлица.

Докато наблюдаваше състоянието на всеки от пациентите, момичето се възхищаваше все повече на лекаря, когото й предстоеше да види. Реши, че лек за толкова много болести може да намери само някой изключителен човек. Ясновидец. Магьосник. Вълшебник без възраст и с пръсти, които вършат чудеса. Когато дойде редът на Пембе и баща й, тя вече преливаше от любопитство и с готовност последва Берзо в лекарския кабинет.

Всичко в него беше бяло. Но не като сапунената пяна, която избиваше на повърхността в коритото на чешмата, докато перяха дрехите. Не и като снега, който натрупва нощем през зимата, или суроватката, която смесваха с див чесън, за да направят сирене. Беше бяло, каквото Пембе не беше виждала никога дотогава — твърдо, неестествено. Толкова студено, че момичето чак потрепери. Столовете, стените, плочките по пода, кушетката за прегледи, дори чашите и скалпелите бяха потопени в това безцветие. На Пембе не й бе хрумвало, че бялото може да е толкова потискащо, толкова далечно, толкова тъмно.

Онова, което я изненада още повече, бе, че вътре имаше не лекар, а лекарка — жена, само че не като майка й, лелите и, съседките. Точно както стаята беше обгърната от липсата на цвят, лекарката пред очите на момичето не притежаваше никое от женските качества, познати на Пембе. Тя зърна под дългата престилка кафеникава пола до коленете, чорапи от най-тънка и мека материя и кожени ботуши. Лекарката беше с очила, толкова квадратни, че приличаше на нацупена кукумявка. Не че детето беше виждало някога нацупена кукумявка, но със сигурност те изглеждаха точно така. Колко различна беше лекарката от жените, които се трудеха от тъмно до тъмно по нивите, сбръчкваха се от това, че присвиват очи срещу слънцето, и се плодяха, докато родят достатъчно синове. Това тук беше жена, свикнала хората, включително мъжете, да слушат внимателно всяка нейна дума. Дори Берзо си бе свалил каскета и бе попривел раменете си в нейно присъствие.

Лекарката благоволи само да изгледа бащата и дъщерята свъсено. Сякаш самото им съществуване я отегчаваше и дори натъжаваше. Те очевидно бяха последните хора, които й се искаше да лекува в края на тежкия ден. Не им каза много и остави сестрата да зададе важните въпроси: Как изглеждаше кучето? Имаше ли пяна по устата? Държеше ли се странно при вида на вода? Ухапа ли още някого в селото? Прегледаха ли го след това? Говореше много бързо, сякаш някъде тиктакаше часовник и времето изтичаше. Пембе беше доволна, че майка й Назе не е дошла с тях. Тя едва ли щеше да успее да следи разговора и каквато си беше притеснителна, щеше да стигне до погрешни заключения.

Докато лекарката пишеше рецептата, сестрата би в корема на детето инжекция, от която то ревна с цяло гърло. Още плачеше, когато излязоха в коридора, където съвсем се разстрои от вниманието на непознатите. Точно тогава бащата — отново Берзо, когото Пембе познаваше, с високо вдигната глава и изправени рамене, — й пошушна в ухото, че ако млъкне и се държи като добро момиче, каквото е, той ще я заведе на кино.

Пембе тутакси спря да плаче и очите й блеснаха от очакване. Думата „кино“ звучеше като опакован в станиолче бонбон: тя не знаеше какво има вътре, но беше сигурна, че е сладко.

В града имаше два киносалона. Големият се използваше по-често от тръгнали на обиколка политици, отколкото от местни изпълнители и музиканти. Там преди и след избори се струпваха тълпи от хора и се държаха яростни речи, а обещанията, обетите и пропагандата кръжаха като рояк жужащи пчели.

Вторият салон беше далеч по-скромен, но точно толкова посещаван. В него се прожектираха филми с различно качество благодарение на вкуса на собственика, които предпочиташе приключенията пред политическите тиради и плащаше скъпо и прескъпо на черноборсаджии, а те заедно с тютюна, чая и другите контрабандни стоки му носеха и филми. Така жителите на Урфа бяха изгледали доста уестърни на Джон Уейн, както и „Човекът от Мамо“, „Юлий Цезар“, „Треска за злато“ и други филми със смешния дребосък с тъмните мустаци.

Онзи ден прожектираха черно–бял турски филм, който Пембе изгледа от начало до край с отворена уста. Героинята беше бедно хубаво момиче, влюбено в момче, много богато, много разглезено. Но момчето стана нов човек. Такава бе магията на любовта. Докато всички, като се започне от родителите на момчето, чернеха младите влюбени и се чудеха как да ги разделят, те се срещаха тайно под една върба на реката. Държаха се за ръце и пееха песни, тъжни като въздишка.

На Пембе й хареса всичко в киното: богато украсеният вход, тежката нагъната завеса, непрогледният мрак, който сякаш я зовеше. Тя изгаряше от нетърпение да разкаже на Джамила за това ново чудо. Докато се прибираха с автобуса, пееше отново и отново песента от филма:

„В съдбата ми е името ти издълбано,

лее се във жилите ми твоята любов,

усмихнеш ли се някога на друг,

ще се убия аз от мъка или пък първа мъката ще ме убие.“

Докато Пембе поклащаше хълбоци и размахваше ръце, другите пътници й ръкопляскаха и я насърчаваха с викове. Когато накрая тя замълча, по-скоро от умора, отколкото от чувство за благоприличие, Берзо се засмя и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици.

— Талантливото ми момиче — каза той с едва доловима гордост в гласа.

Пембе зарови глава в широките гърди на баща си и вдъхна мириса на лавандуловата помада по мустаците му. Не го знаеше, но това щеше да е един от най-щастливите мигове в живота й.

Щом се прибраха, завариха Джамила В ужасно състояние: с подпухнали очи и издуто лице. Тя беше чакала цял ден на прозореца, нервно подръпвайки косата си и хапейки долната си устна. После най-неочаквано, без причина, беше надала ужасяващ вик. Въпреки всички усилия на майка й и сестрите й да я утешат, тя не беше спряла да вие.

— Кога се разплака, в колко часа? — попита настойчиво Пембе.

Назе се позамисли.

— Май по някое време следобед. Защо?

Момичето не отговори. Беше научило каквото искаше да знае. Въпреки че бяха на километри една от друга, двете с близначката й се бяха разплакали едновременно — в мига на инжекцията. Казваха, че близначките били две тела с една душа. Но те бяха повече от това. Бяха едно тяло, една душа. Орис и Доста. Затвореше ли едната очи, другата ослепяваше. Болеше ли я едната, кървеше другата. И когато едната сънуваше кошмари, сърцето на другата биеше бясно в гърдите й.

Същата вечер Пембе показа на Джамила движенията на танца, който беше видяла във филма. Двете започнаха да се редуват и да повтарят каквото е правила героинята: да се въртят, да се целуват и прегръщат като двама влюбени, да се заливат от смях.

— Каква е тази врява?

Беше Назе, гласът й пропит от презрение. Чистеше ориза в тепсията, отделяше зърното от плявата.

Очите на Пембе се разшириха от негодувание.

— Какво толкова, само танцуваме!

— И защо танцувате? — тросна се Назе. — Да не сте решили да ставате проститутки?

Пембе не знаеше какво е това „проститутка“, но не се реши да попита. Усети как я плисва възмущение: защо майка й не се радваше на песента като пътниците в автобуса? Защо съвсем непознатите проявяваха повече търпимост от най-близките?

Още умуваше върху това, когато чу как Джамила пристъпва напред, сякаш за да поеме вината, и прошепва:

— Извинявай, мамо. Няма повече да правим така.

— Казвам го за ваше добро. Ако днес прекалите със смеха, утре ще плачете. По-добре да ви е зле сега, отколкото след време.

— Не проумявам защо не мога да се смея и днес, и утре, и вдругиден? — отвърна Пембе.

Беше ред на Джамила да изгледа сърдито близначката си. С дързостта си не само я беше изненадала, но и я беше поставила в неловко положение. Тя затаи дъх — страхуваше се от онова, което щеше да последва: точилката. Прекрачеше ли някое от момичетата чертата, Назе ги удряше и двете с тънката дървена точилка в кухнята. Никога по лицата — красотата на едно момиче е нейният чеиз, — а по гърба или отзад. Момичетата не можеха да проумеят как инструментът, който направо ненавиждаха, прави и най-вкусните сладкиши, които толкова обичаха.

Онази вечер обаче Назе не наказа никого. Сбърчи нос, поклати глава и извърна поглед, сякаш копнееше да е другаде. Когато заговори отново, гласът и беше спокоен:

— Жената няма друг щит, освен скромността — рече тя. — Не забравяйте, изгубите ли нея, ще струвате по-малко и от курус^[1]. Светът е жесток. Няма да се смили над вас.

Пембе си представи, че мята във въздуха монета и гледа как тя пада върху дланта й. Винаги имаше две страни, само две. Или печелиш, или губиш. Достойнство или позор и едва ли нещо можеше да утеши онзи, на когото се паднеше губещата страна.

Назе допълни, че било така, защото жените били направени от най-тънка батиста, докато мъжете били от дебел тъмен плат. Така ги бил скроил Бог: мъжът да превъзхожда жената. И не било работа на хората да питат защо го е направил. Важното в случая било, че по черния цвят не личали петна, докато по белия се виждала и най-малката следа от мръсотия. Пак по същата причина на мига щяло да проличи, ако някоя жена е осквернена, и тя щяла да бъде отделена от другите, както отделяме люспата от зърното. Затова и ако някое девствено момиче се отдаде на мъж — пък бил той и неговият любим, то щяло да загуби всичко, а той нямал какво да губи.

В земите, където бяха родени Розова Орис и Доста Красота, „чест“ не беше само дума. Беше и име. Човек можеше да назове детето си Чест, стига то да беше момче. Мъжете имаха чест. Старите мъже, мъжете на средна възраст дори невръстните момчета, които, макар да ходеха на училище, още миришеха на майчиното мляко. Жените нямаха чест. Вместо това имаха срам. А както знае всеки, Срам не е особено приятно име.

Докато слушаше, Пембе си спомни голата белота на лекарския кабинет. Притеснението, което беше изпитала там, се бе завърнало, само че сега чувството беше още по-силно. Ами другите цветове — запита се тя, — синьо-лилавото, убито зеленото и лешниковокафявото, ами другите платове: кадифето, габардинът и брокатът? Светът беше толкова многообразен и със сигурност не се свеждаше до тепсия нелющен ориз.

Сред многото иронии в живота на Пембе бе и тази, че щеше да повтаря нещата, които й бе неприятно да слуша от Назе на дъщеря си Есма, дума по дума, след години, в Англия.