Елиф Шафак
Чест (42)

Сблъсъкът

Лондон, 14 ноември 1978 година

Онзи вторник в училище, по време на голямото междучасие, Искендер както винаги изглеждаше превъзбуден. Заяждаше се, смееше се, забавляваше се. Докато ядеше овчарския пай, слушаше дърдоренето наоколо. Момчетата обсъждаха мача на другия ден. „Челси“ срещу московското „Динамо“.

Изведнъж към него се извърна Аршад.

— Ей, ще ми дадеш ли пудинга?

Искендер поклати глава.

— А, б-б-без тия… Н-н-няма д—д-да стане.

Разговорът замря — всички замълчаха и го изгледаха. Никога дотогава не го бяха чували да пелтечи. И не го бяха виждали да се изчервява. Мигът мина и замина и те продължиха да говорят, но паниката на Искендер остана.

В класната стая той не свали очи от яката на ученика отпред и не помръдна. Продължи да седи така, докато на чина не се приземи намачкана на топка хартия. Той я взе, разтвори я. Беше от Кейти.

„Маги, Кристин, Хилари. Ако е момче, Том.“

После се появи още едно хартиено топче с въпроса дали е добре. Искендер драсна няколко думи, за да залъже любопитството й и й ги метна. Но веднага след края на часа грабна раницата и излезе, макар да знаеше, че ще загази не на шега, задето си е тръгнал без разрешение. След като се разхожда известно време безцелно, с усещането, че е малък и подозрителен в своята училищна униформа по това време на деня, се отправи към метрото. Спареният, леко застоял въздух вътре, проникна в него като парченце тъга.

Когато дойде влакът, Искендер се качи, без да обръща внимание на нищо наоколо. Хората стояха на гроздове около вратите, въпреки че в средата имаше колкото щеш свободни места. В миг разбра защо. Там сам-самичък седеше бездомник, който си говореше нещо и явно беше смахнат. Беше с немито и небръснато лице, със зачервени очи, беше се изул и разтъркваше мръсните си мазолести ходила, сякаш бяха най-ценното нещо на този свят. Във въздуха се стелеше смрад като от топъл боклук.

Кой знае защо, Искендер отиде с клатушкане при мъжа и седна до него. Той го зяпна развеселен, сякаш се чудеше какво го е прихванало. Искендер забеляза, че и други са се вторачили в него. Нямаше нищо против. Откакто беше започнал да пелтечи, и той не се чувстваше съвсем наред.

Когато влакът зави с клатушкане, Искендер видя отражението си в прозореца отсреща. На фона на тъмния тунел лицето му беше бледо и изпито. Макар наскоро да бе навършил шестнайсет, изглеждаше по-голям. Сети се за един комикс за детектив, който постоянно се натъквал на бъдещото си „Аз“. Може би сега виждаше точно това: бъдещия Искендер.

Мислите му отново се върнаха към пелтеченето. Запита се дали не е пипнал някакъв вирус. Майка му сигурно ще знае какво да направи — щеше да му свари билков чай, от който гърлото да му мине и езикът му да се развърже. Ако не можеше, щеше да пише на леля Джамила. Нали все се хвалеше, че близначката й знае тайния език на билките? Искендер се облегна, убеден, че може да бъде излекуван. В сърцето му припламна обича към майка му. Чичо Тарик само дрънка глупости. Как му се искаше да намери машина на времето и да се върне през годините назад към ранното си детство. Когато Юнус още не се беше родил. И Есма. Когато бяха само двамата с майка му, обгърнати от неопетнена любов.

Такова, горе-долу, беше настроението му, когато влакът пристигна на спирката в Хакни.

— Някой май бърза — оповести весело смахнатият на всички във вагона, сякаш са му приятели.

НА Искендер му се прииска да каже нещо, но тъй като не успя, само кимна по посока на човека.

— Чао-бао! Не карай мама да те чака.

При тези думи Искендер усети как изтръпва. Излезе от метрото в яркия ден, а смехът на непознатия още кънтеше в главата му. Беше три и половина, когато се прибра на „Лавендър Гроув“ и натисна звънеца.

Елиас седеше сам в сумрачната всекидневна с дръпнати до средата пердета, когато чу стъпките пред вратата.

— Искам да знам къде живееш — беше казал предната седмица, макар и да съзнаваше, че престъпва невидима черта.

— Защо?

— Ти, скъпа, знаеш къде живея аз, виждала си къщата ми, цветята, работата ми, но за мен ти си пълна загадка. Искам, когато си вкъщи, далеч от мен, да си представям какво правиш. Просто имам нужда от картина в съзнанието си.

— Картина ли? — беше попитала Пембе, изведнъж се бе притеснила.

— Е, не като снимка. Ще бъдат достатъчни и няколко минути. Нищо повече. Ще дойда като котка и ще си тръгна като котка. Никой няма да разбере. Само веднъж. Възможно ли е?

Като хапеше устата си отвътре, тя бе промълвила:

— Но само пет минути. И си тръгваш.

Този следобед, докато децата бяха на училище, Елиас влезе в къщата на „Лавендър Гроув“. Още щом прекрачи прага, съжали, че изобщо е дошъл. Виждаше, че Пембе не го е искала. Беше се съгласила само за да му достави удоволствие. Но беше толкова напрегната, че и от най-тихия звук изпадаше в паника. Елиас се чувстваше ужасно не само защото е тук, но и защото изобщо се е появил в живота й и й е причинил толкова главоболия. Искаше любовта му да сътвори чудеса, а тя май създаваше само неприятности. За да не притеснява още повече Пембе, остана по яке, готов да си тръгне и при най-лекия знак.

И въпреки това благодарение на жилището можеше да надзърне в живота на своята любима, нещо, за което отчаяно копнееше. Защото точно заради мрачния мъничък апартамент, в който прекарваше толкова много време съвсем сама, Пембе приличаше на самотната балерина от музикална кутийка. Елиас видя дантелените покривки по масичките и фотьойлите, бродериите, които беше направила, сушените чушки и патладжани, които държеше на нанизи при прозореца, за да прави долма^[1], алените й чехли с помпони. Стараеше се да запомни подробностите, цветовете. Цялото жилище беше просмукано с миризми, които си оспорваха надмощието: на домашен сладкиш, на току-що изпрани дрехи, лек дъх на канела и розова вода. За Елиас всичко беше ново и в същото време толкова приличаше на живота на семейството му в Ливан, че той се просълзи.

Като малък беше прекарал едно лято при баба си и дядо си в Бейрут и се бе разхождал край спокойното море, по пясъка на плажа, топъл и щедър. Веднъж след буря се беше натъкна на някакви дълбоководни твари, изхвърлени на брега. Стъписан, видя колко безпомощни са тези организми далеч от мястото, където живеят. През годините, когато бе работил в многобройни градове на Запад и бе наблюдавал живота на първото поколение имигранти, често си спомняше онази гледка. Те също бяха извадени от обичайната си среда. В новата обстановка дишаха трудно, бяха уязвими и чакаха океана да ги прибере отново или брегът да погълне притесненията им, да им помогне да се почувстват съпричастни. Елиас разбираше това чувство, защото винаги се бе възприемал като човек, който живее го бреговете на други култури. Но се различаваше от тях по едно много важно нещо. Можеше да оцелее навсякъде, тъй като не бе привързан към никое парче от сушата.

Той се насочи към вратата, но първо благодари на Пембе, че го е пуснала да влезе, и се извини за причиненото неудобство.

Тя изглеждаше едновременно облекчена и тъжна от това, че той тръгва.

— Поостани — покани го възможно най-тихо. — Пийни чай. После ще тръгнеш.

— Сигурна ли си?

На масата имаше бронзов самовар, от който на кълба излизаше пара. Ръцете на Пембе трепереха толкова силно, че след като напълни чашата, тя разплиска от чая по алената си блуза.

— О, не — възкликна Елиас. — Опари ли се?

Опитвайки се да държи ризата далече от кожата си, тя поклати глава.

— Няма страшно. Ти пий тук. Аз отивам да се преоблека.

Елиас се подчини и зачака. Тъкмо си беше изпил чая, когато на вратата се позвъни — първо веднъж, за кратко, после втори път, по-дълго и настойчиво. Елиас усети как сухожилията на врата му се сковават и пръстите му стискат чашата по-силно.

След като изскочи от стаята със закопчана накриво бяла блуза, Пембе го погледна ужасена. Децата трябваше да се приберат след два часа и половина. Съседите бяха на работа, пък и не идваха току-така. Елиас й показа със знаци, че ще се скрие, но нямаше представа как и къде. Двамата си зашепнаха напрегнато. После Елиас пропълзя под масата като в страшен сън — не можеше да повярва, че това наистина му се случва.

След миг някой пъхна в ключалката ключ. Пембе пребледня като платно. Сега вече знаеше кой е на вратата. Само един човек имаше ключ.