Елиф Шафак
Чест (15)

Расизъм и мляко с ориз

Лондон, декември 1977 година

От деня, в който се роди като седма дъщеря на жена, копнееща за син, Пембе възприемаше света като люпилня за неравенства и несправедливости, някои от които смяташе за неподлежащи на промяна, човешката природа е такава. Никога в живота си обаче тя не се бе натъквала на неприкрита враждебност само защото е такава, каквато е. До онзи ден в началото на декември 1977 година, деня, когато срещна него.

В „Кристъл Сизърс“ имаше само една клиентка, пенсионирана библиотекарка, която очевидно не бързаше заникъде, и Пембе помоли шефката си Рита да я пусне за малко да напазарува. Юнус си мечтаеше за любимия си десерт — мляко с ориз и портокалови цветчета, и тя смяташе да го изненада довечера.

— Нали нямаш нищо против да изляза за час, Рита?

Рита й беше не само шеф, но и добра приятелка. Висока чернокожа жена с огромен бюст и нащърбени зъби, най-пищната афроприческа в града и усмивка, слънчева като лятното небе, която Пембе обичаше да слуша, докато разказва за страната, от която е дошла — Ямайка. Името беше хрупкаво като печено кашу. Рита я наричаше Пинк^[1] и покрай нея, така правеха и клиентите.

— Върви, Пинк, върви, скъпа — рече Рита. — Аз ще се погрижа за библиотекарката. Обзалагам се, че иска да ми разкаже за почивката си в Италия.

Пембе излезе от салона, беше й и леко, и тежко в същото време. Леко, защото разполагаше с цял час само за себе си. Тежко, защото напоследък нещата не вървяха добре. Есма вечно се цупеше, стиснала книга в ръка — изживяваше поредната си фаза. Искендер беше още по-зле. Закъсняваше всяка вечер и Пембе се притесняваше, че се е събрал с неподходящи приятели, а колкото до съпруга й… тя не искаше да знае в какво се е забъркал този път, та се губи по цели седмици, а когато се прибере, носи със себе си миризмите на друга жена.

Адем беше тъжен човек. Често говореше за детството си, повтаряше отново и отново отчаяните си спомени и все не успяваше да се отърси от тях. Беше като закуските, за които знаеш, че са вредни, а продължавах да се тъпчеш с тях, нищо че вече си заситен. Без да иска, почти без да го осъзнава, Адем започваше да говори за миналото. Колкото до Пембе, тя се уповаваше на това, че времето и молитвите й ще поставят всичко на мястото му, и живееше, без нито за миг да недоволства, с убеждението, че всичко е за добро — или някой ден ще се окаже, че е било за добро. За нея бъдещето беше земя на обещанията. Тя още не беше ходила там, но вярваше, че ще е светло и красиво. Беше място с неизчерпаеми възможности, мозайка с местещи се плочки, които ту са безупречно подредени, ту се разбъркват леко, за да се пресъздават отново и отново.

За него миналото бе светилище. Надеждно, непоклатимо, непроменимо и най-вече устойчиво. То помагаше да разбереш откъде е започнало всичко, даваше усещането за ядро, за цялост и приемственост. Посещаваше го с отдаденост, редовно, не толкова защото изпитваше потребност, колкото от чувство на дълг; сякаш се подчиняваше на по-висша воля. Адем оставаше религиозно верен на миналото, Пембе бе изпълнена с вяра в бъдещето.

За разлика от мекото слънце сутринта, в ранния следобед на онзи ден беше излязъл вятър и се бе застудило. Пембе беше закопчала догоре сивото си палто, с което изглеждаше по-стара и странно приличаше на момиче от времето на войната, принудено да цепи всяко пени на две, всъщност тя наистина правеше точно това. Отби се набързо в „Теско“ и купи необходимите продукти. Тъкмо минаваше покрай хлебарницата на ъгъла, когато забеляза шоколадовите еклери на витрината. Не бяха големи, дебели и пълни с изкуствен крем, а малки и лъскави каквито ги обичаше.

Макар и рядко да се поддаваше на изкушението, Пембе се запъти право към магазина и влезе, а камбанките над вратата иззвънтяха весело. Вътре беше сладкарката, едра жена с крака, целите на варикозни вени, и вежди, толкова тънки, че почти не се виждаха, която си бъбреше разпалено със своя позната. През това време помощникът й обслужваше клиентите. Кльощав, най-много на двайсет години, с бръсната нула номер глава, с мънистени сини очи и пламнали бузи, издаващи свръхчувствителна кожа. Челото му беше пъпчасало, а по пръстите и ръцете му имаше най-различни татуировки, включително голяма свастика.

Пред Пембе имаше друга клиентка, добре облечена възрастна жена, затова тя зачака. След минута камбанките иззвънтяха отново и в магазина влезе мъж на средна възраст, но тя почти не му обърна внимание.

Старицата избира дълго и през няколко секунди променяше решението си. Поиска кифли със стафиди, три, всъщност по-добре четири, но дали да не вземе кроасани — онези, с шоколада, изглеждат вкусни, както и бадемовите кроасани, които, като се замисли, би искала да вземе на мястото на кифлите със стафиди. Ягодовите пасти също изглеждали добре, но дали са пресни и дали тестото не се е размекнало, защото, ако са пресни по-добре да вземе тях вместо кроасаните, които понякога са много мазни и разстройват стомаха й. И така нататък.

Всеки път, когато тя променяше решението си, продавачът връщаше кифлите в таблата, при останалите, и вадеше другите сладкиши, които показваше на старицата и изчакваше одобрението й. Когато накрая тя реши да купи шест кифли с глазура, започнаха да обсъждат как да ги опаковат, дали в хартиен плик, който е лек и се носи лесно, но по пътя може да се скъса, или в кутия, която, разбира се, е по-сигурна, но е и по тежка. Продавачът вдигна глава иззад стъкления шкаф и изгледа чакащите клиенти, а после се вторачи в Пембе. Тя не обръщаше внимание на горчилката В очите на младежа, но купувачът зад нея забеляза.

Не след дълго старицата си тръгна — вървеше толкова бавно, че дори камбанките не звъннаха, когато отвори вратата. Сега беше ред на Пембе и тя кимна на продавача, той обаче не й обърна внимание и се зае да реди сладкишите. После се запретна да изравнява таблите и да вади кутиите, след което да ги връща на мястото им.

— Извинете — каза Пембе и посочи шоколадовите еклери. — Може ли две от… тези, ако обичате?

— Чакайте си реда — промърмори младокът и започна да бърше щипките.

Озадачена по-скоро от тона, отколкото от думите му, Пембе се поколеба за миг. Тогава се намеси другият купувач:

— Редът й вече е дошъл.

Това подейства. Младокът остави щипките и се приближи с очи, вперени в Пембе.

— Та какво искахте?

Никога дотогава Пембе не се беше натъквала на расист и за нея мисълта, че някой може да мрази друг заради кожата, религията или класата му, бе чужда като снега през август. Не че напълно непознати не я бяха унижавали и не се бяха държали зле, но всички тези случаи се дължаха на временно избухване — или поне така изглеждаше, — а не на предразсъдъци, над които тя нямаше власт. Даваше си сметка колко различни са всички в семейство Топрак от съседите си, англичани, но и турците бяха различни от кюрдите, както и някои кюрди от други кюрди. Дори в родното й селце на Ефрат всеки род си имаше своя история и децата се различаваха. Ако Аллах е искал да създаде хората еднакви, със сигурност е щял да го направи. Пембе нямаше представа защо Той е въвел в творението Си толкова голямо разнообразие, но се доверяваше на намеренията Му. Да приемаш хората такива, каквито са, означаваше да зачиташ божествения промисъл.

Истината беше, че Пембе се отнасяше с търпимост към вродените различия. Не можеше обаче да свикне с разновидностите, наложени след това. Пънкар с коса, щръкнала като бодли на таралеж, младок с пиърсинги по веждите, певец с татуировки по цялото тяло, жена с пластична операция на лицето… или страстта на Есма да носи панталони с тиранти бяха все неща, които й беше трудно да преглътне. Понякога линейната й логика я вкарваше в задънена улица. Срещнеше ли например обратен, Пембе искаше да разбере дали той се е родил такъв или е станал впоследствие. Ако нещо беше Божие дело, Пембе не възразяваше, ако беше дело на хората, тя не одобряваше. Но тъй като в крайна сметка всичко беше дело само и единствено на Бога, тя не можеше да презира твърде дълго никого.

Затова, когато продавачът я попита какво иска, Пембе чу въпроса, но не и презрителния тон. Отговори надлежно и подобаващо:

— Искам този и ето този, ако обичате.

Продавачът се втренчи в далечината отвъд и над главата й, сякаш тя беше невидима.

— Нямат ли си име? — попита той.

Пембе реши, че не я е разбрал, затова се приближи отстрани към тавата с пастите и посочи еклерите, без да усети, че е опряла с подгъва на палтото кифлите с канела.

— Ей, не ги докосвай — ревна продавачът. Взе една от кифлите и я огледа. — Ами да, сега не мога да ги продам.

— Моля?

— Виждаш ли власинките тук? — тросна се той. — От палтото ти са. Налага се да платиш цялата тава.

— Власинки ли? — нацупи се Пембе от непознатата дума, оставила кисел вкус в устата й. — Не, не. Не искам тава.

Объркана, тя вдигна ръце и с един от пазарските й пликове събори кошницата със сладки за чай, които излетяха на пода.

Продавачът поклати глава.

— Ужас, ти си цяло ходещо бедствие.

Врявата вече бе привлякла вниманието на собственичката, която дойде с тежка стъпка при тях — да види какво става.

— Тази жена тук съсипа кифлите и събори сладките. Каза, че трябва да ги плати, но тя не разбира.

Под втренчения поглед на собственичката Пембе се изчерви.

— Май даже не знае английски — допълни продавачът.

— Знам, знам — тросна се Пембе.

— В такъв случай явно си разбрала какво ти се каза — проточи собственичката прекалено силно, както говорят хора, които смятат чужденците за глухи.

— Но той казва купувам цяла тава. Нямам много пари.

След като скръсти ръце върху гърдите си, продавачът отбеляза:

— Тогава се налага да повикаме полиция.

— Не полиция, защо? — изпадна в паника Пембе.

— Ъхъм — прокашля се театрално клиентът зад нея. Всички глави се извърнаха към безмълвния наблюдател. — Наблюдавам кризата ви с еклерите — рече той. — И се чувствам длъжен да кажа няколко думи. Ако наистина се намесят силите на реда, аз, предполагам, ще бъда единственият свидетел.

— И какво от това? — попита продавачът.

— Ще им разкажа другата страна на историята.

— Каква друга страна?

— Че сте се държали лошо с клиентката и не сте я обслужили добре. Бяхте муден, нелюбезен, не й помогнахте, пречехте й и дори бяхте агресивен.

— Ама как така, уважаеми господине — намеси се собственичката и се подсмихна помирително, сякаш осъзнала, че положението става неуправляемо. — Да не правим от мухата слон. Нищо страшно не се е случило. Излишно е да се ходи в полицията.

Пембе се обърна бавно, като под вода, към другия клиент и го видя, видя го истински за пръв път. Носеше кафеникаво кадифено сако с кожени парчета на лактите и бежово поло. Имаше издължено лице, голям нос и светлокестенява коса, която на светлината изглеждаше златиста и отстрани оредяваше. Очите му бяха добри, макар и някак уморени, с цвета на буря, сиви и напрегнати зад очилата, с които мъжът приличаше на университетски преподавател — или поне тя така си помисли.

Продавачът също го оглеждаше, но с омраза. Изсъска:

— Е, какво да бъде за вас?

— Първо дамата — напомни клиентът. — Още не сте я обслужили.

 

 

Излязоха от хлебарницата заедно — непознати, събрани от случайността. Изглеждаше естествено да повървят няколко минути един до друг и да изживеят случилото се отново, за да закрепят дружбата си. Мъжът настоя да носи пазарските пликове и това също изглеждаше естествено, въпреки че, ако бяха в нейния квартал, Пембе не би го допуснала за нищо на света.

Вървяха, докато излязоха на една детска площадка наблизо, която беше странно безлюдна — сигурно заради лошото време вятърът се беше усилил и тук-там листата се носеха като хванати от водовъртеж. Но за пръв път, откакто беше пристигнала в Англия, Пембе си помисли, че във времето има някакво очарование: отвъд вятъра, дъжда и облаците се носеше покой, с който тя беше свикнала и който, без да се усети беше обикнала. Замисли се.

Мъжът я наблюдаваше с крайчеца на окото си и забеляза, че по лицето й няма козметика, а косата й, която вятърът бе освободил изпод шала и, е с цвят на есен, яркокестенява с червеникави кичури, толкова ненатрапчиви, че Пембе вероятно не подозираше за съществуването им. Налетите устни и трапчинката му се сториха много привлекателни, но запази тези мисли за себе си. Странно нещо беше лотарията на природата. Ако се обличаше и се държеше различно, тази жена щеше да накара мнозина да я заглеждат. Но може би бе по-добре, че красотата й е полуприкрита.

— Онова момче беше лудо — каза Пембе, която още си мислеше за случилото се в сладкарницата.

— Не беше луд — възрази мъжът. — Беше расист.

Стъписана, тя спря. Расисти са хората, които не обичат чернокожи, които са против такива като Рита.

— Аз не съм чернокожа — рече.

Мъжът се засмя на шегата. После схвана, че Пембе не се шегува, и я погледна учуден.

— Не е нужно да си чернокож, та расистите да се настроят срещу теб. Има най-различни видове расизъм, макар че, мен ако питате, всички се свеждат до едно.

Пембе го слушаше, като се опитваше да го разбере въпреки акцента, твърде различен от всичко, което беше чувала, откакто бе пристигнала.

— Има бели, които мразят черните — продължи мъжът отзивчиво — Освен това има бели, които мразят кафявите^[2]. Нещата се усложняват още повече от това, че някои черни мразят кафявите, а някои кафяви мразят черните, да не говорим пък за черните, кафявите и белите, които сами се мразят, и за черните, кафявите и белите, които всъщност мразят всички. Намесва се, разбира се, и религията — големият вододел. Някои мюсюлмани мразят всички евреи и някои евреи мразят всички мюсюлмани. О, срещат се и християни, които мразят всички тях.

— Но защо мразят? — попита тя.

Мъжът се сепна не толкова от въпроса, колкото от начина, по който беше зададен, от простотата и невинността, почти детинска. Забеляза, че Пембе го е казала съвсем сериозно. Все по-голяма безработица, бедност, ксенофобия, фундаментализъм, идеологически сблъсъци, нефтена криза… В онзи миг нищо от това не даваше достатъчно обяснение на този толкова прост и основен въпрос. И той — скептикът ветеран, който не вярваше в нищо, заклетият песимист, човекът, който не се доверяваше на новините и на вестниците, който приемаше всичко, включително собствените си истини, с едно наум и не хранеше особени надежди за бъдещето на човечеството, повтори като далечно ехо:

— Хмм, така е. Защо мразят?

По-късно никой от двамата нямаше да си спомни на кого му е хрумнало да седнат на детската площадка. Пембе му обясни на разваления си английски, че работи във фризьорски салон и си е взела почивка, за да купи продукти за мляко с ориз. Разказа, че не е намерила лешници, каквито използвала в Истанбул, и ще се наложи да се задоволи с бадеми. За нейна изненада човекът я слушаше състрадателно. И през ум не й беше минавало, че мъж, който и да е мъж, може да проявява такъв интерес към готвенето.

— Значи сте туркиня? — попита той.

Не й хрумна да отговори, че е кюрдка — никога не се сещаше за това. Винаги минаваше малко време, докато го разкрие, сякаш си го спомняше едва по-късно.

— Lokumcu geldi hanim leblebilerim var^[3] — рече напевно мъжът.

Пембе го погледна неразбиращо, с разширени очи. За нейно изумление той се засмя и каза:

— Опасявам се, че това е всичко. Знам само няколко думи.

— Но откъде?

— Имах баба гъркиня — поясни мъжът — Беше от Истанбул. Научила ме е на една-две думи. О, тя обичаше този град.

Не спомена, че баба му е напуснала Истанбул в края на Османската империя, омъжила се е за търговец левантинец и чак до деня, в който издъхнала, тъгувала за съседите и дома си край Босфора. Вместо това се опита да си спомни и други думи, които се срещаха и в турския, и в гръцкия: cacik — caciki, avanak — avanakis, ispanak — spanaki, cifteteli — tsifteteti… Пембе се засмя на акцента му, като понаклони глава и затвори уста — универсалният жест, който правят всички, притеснени или от зъбите, или от щастието си.

Мъжът я гледа дълго, после рече:

— Дори не знам как се казвате.

Пембе вдигна от очите си няколко кичура коса и въпреки че рядко изреждаше наведнъж многото си имена и никога не ги превеждаше на английски, се чу да отвръща:

— Пембе Кадер. Означава Розова Орис.

Очакваше мъжът да вдигне вежди и да се засмее, но той не го направи. Само се взря в нея така, сякаш току-що е разкрила най-тъжната тайна.

— Името ви звучи като поезия.

Пембе вече знаеше английската дума за поезия. Знаеше я. Усмихна се. Усмихна се за пръв път от много време.

Отвори плика от сладкарницата и след като извади еклерите, предложи единия на мъжа, а другия остави за себе си. Той на свой ред я почерпи от хляба със стафиди. Двамата започнаха да ядат — в началото мълчаливо, после с плахи думи като „ако“, „може би“, „не съм сигурен, но…“ Малко по малко продължиха разговора, започнал от расизма и млякото с ориз.

Мъжът се казваше Елиас. Подобно на Пембе, и той беше дошъл в Лондон преди около осем години. Харесваше града и не се притесняваше, че се чувства чужденец, защото дълбоко в себе си бил именно такъв: чужденец навсякъде. Докато го слушаше, Пембе на няколко пъти съжали, че не знае по-добре английски. Но не е задължително да знаеш прекрасно даден език, за да го говориш, нали така? Със съпруга й говореха на един език, а вече почти не разговаряха.

— Значи сте грък? — попита тя.

Не му спомена какво мисли девер й Тарик за гърците, нито за всички лоши неща, които е чувала за тях.

— Е, не съвсем. Една четвърт грък, една четвърт ливанец, една четвърт иранец и една четвърт канадец.

— Но как така?

— Ами баба ми се е омъжила за ливанец и така се е родила майка ми. После тя се запознала с баща ми. Родителите му са канадски жители, но са от Техеран. Аз съм се родил в Бейрут, израсъл съм в Монреал и сега съм лондончанин. Какъв излиза, че съм?

Толкова много пътуване, толкова много раздели и нови непознати места. Не го ли е било страх да носи със себе си танкова много несигурност? Пембе си спомни как е мечтала да стане моряк и да обикаля далечни пристанища на седем континента, но това беше отдавна.

Мъжът сякаш разчете съмненията й и каза с усмивка:

— Ей, не е толкова страшно. Някои хора са отвсякъде.

Откъсна поглед от венчалната й халка, която веднага бе забелязал. Пембе обаче не беше обърнала внимание, че на мястото на халката върху ръката му е останала бледа следа, сянка от жена, която вече си е отишла, но не е изчезнала докрай.

— Работите ли? — попита го.

— Да, главен готвач съм.

При тези думи лицето й грейна.

— Наистина?

— Да — потвърди той. — Обзалагам се, че мога да направя мляко с ориз не по-зле от вас.

Пембе си представи как той реже на ситно кромид лук и обръща тиквичките в тигана. Стори й се много странно и тя се засмя, но почти веднага млъкна, притеснена, че ще засегне чувствата му. Мъжете, които познаваше, не влизаха в кухните дори за да си налеят чаша вода, и сега, след като се замисли за това, Пембе се запита как възпитава двамата си синове, особено Искендер.

— Жена ви е късметлийка — каза тя.

— Ние с жена ми сме разделени — отвърна Елиас и махна с ръце, сякаш чупи хляб.

Пембе отклони умело разговора към други територии.

— А какво каза баща ви? Одобри ли, че сте станали готвач?

Въпросът беше странен, но същевременно уместен. Елиас обясни с глас, който ту затихваше, ту се засилваше, че баща му не му говорил години наред, но че по-късно се помирили. Той започнал да се интересува от готвене още като малък, когато търсел с какво да ободри сестра си Клио.

— Болна ли е била? — попита Пембе.

— Не, беше особена.

Елиас обясни, че децата в квартала употребявали друга дума: бавноразвиваща се. Имала тежък синдром на Даун по рождение и била физически и умствено недъгава. Той ходел в местното училище, в клас за надарени деца, а Клио трябвало всеки ден да пътува надалеч, за да посещава специализирано училище извън града. Често била намусена и потисната, хвърляла играчките, скубела си косата и ядяла пръст. Малкият Елиас установил, че единственото, от което се успокоява сестра му, е вкусната храна. Току-що направеният ябълков сладкиш можел да я накара да се усмихне и отново да стане мила, каквато всъщност била. Така малко по малко той започнал да готви на Клио. С времето разбрал, че не толкова той помага на сестра си, колкото сестра му му помага да следва сърцето си.

Когато месиш хляб, земята се просмуква в жилите ти, твърда и силна. Когато печеш на скара месо, духът на животното ти говори и ти волю-неволю се учиш да го уважаваш. Когато чистиш риба, чуваш как се плиска водата, в която тази риба е плувала, и се чувстваш длъжен да я мариноваш внимателно, за да отмиеш от перките й спомена за реката. Пембе го слушаше очарована и макар да не знаеше много от думите, се изненада, че го разбира.

— О, ужас… Трябва да вървя — скочи тя на крака, усетила, че е минало много време.

— Да ви помогна ли с пликовете до фризьорския салон?

— Не, не… — отсече тя. — Ще се справя.

Изведнъж й хрумна, че някой минувач може да ги види заедно и да каже на другите. Хората щяха да започнат да шушукат и мълвата щеше да стигне до ушите на семейството й. Пембе осъзна със свито сърце, че е изключено да се види отново с мъжа. Без да подозира за мислите й обаче, той извади от джоба си визитна картичка.

„ЕЛИАС СТЕФАНОС РОБЪРТ ГРОГАН

Главен готвач“

Пембе погледна думите и се учуди, че има толкова много имена, като страните, откъдето бяха корените му. Отзад на картичката беше написано името на ресторанта.

— Ако дойдете вечерно време, няма да мога да напусна кухнята. По обяд също. Но ако наминете към четири следобед, с удоволствие ще ви разведа и ще ви сготвя.

В замяна тя не му даде нищо. Никакво листче. Никакъв адрес. Никакви обещания.

Елиас се наведе да я целуне по бузата, ала тя се дръпна назад, от което той се притесни и обърка — тя съжали, като го видя така, затова протегна ръка, но той не я пое, погълнат от мисълта защо не му е разрешила да я целуне по бузата. Накрая, във всеобщото объркване Елиас я докосна по китката, а тя го потупа по рамото. Получи се толкова неловко, че страничен човек сигурно щеше да се засмее, но те се отдръпнаха, сякаш докоснали жица на ток, и после, възможно най-бързо, всеки продължи по пътя си.