Елиф Шафак
Чест (44)

Часовникът

Абу Даби, март 1982 година

Една сутрин веднага след зазоряване Адем отиде на строежа, където работеше. Нощният пазач — едър като канара пакистанец с големи черни очи — се изненада, че го вижда, но и се зарадва, че има компания.

— Подранил си — каза му.

— Не можах да спя.

Мъжът се усмихна, за да покаже, че го разбира, и рече:

— Сигурно ти е мъчно за жената. Прати й малко пари. Щом жената е щастлива, и ти си щастлив.

Адем затърси отговор, който да се вписва в забележката, но и да не скверни паметта на Пембе. Не успя да измисли нищо и кимна рязко. Видя, че очите на пазача блестят като тъмни скъпоценни камъни, и се запита дали беше вярно това, което бе чул — че ако капнеш няколко капки лимон в очите си, те стават по-ярки.

Стисна между устните си цигара и почерпи пазача. Известно време двамата пушиха, без да казват нищо, всеки погълнат от мислите си. Адем си спомни как на младини в Истанбул е обирал по улиците угарки, за да си дръпне по веднъж от тях. Веднъж беше намерил на тротоара изпушена до половината цигара със следи от червило по нея. Беше двойно озадачен от находката — изумен, че някой е хвърлил недопушена и до средата цигара, и смаян, че има жени, които пушат по улицата.

След като пристигна в Лондон, свикна да вижда жени, които пушат на обществени места, а първия път, когато с Роксана си поделиха цигара, бе неописуемо развълнуван от близостта на мига.

— Вземи ги — подкани той и подаде почти пълния пакет.

— Даваш ми ги? — учуди се мъжът.

— Да, подарък за моя брат.

Нощният пазач грейна, при което се видяха млечнобелите му зъби. Адем се запита дали и те са такива от лимоновия сок. Съжали, че никога не е опитвал. Англичаните също бяха с доста лоши зъби. Трябваше да им каже за лимоновия сок.

Най-неочаквано отгоре се чу звукът на стотици криле — над тях като едно-едничко тяло мина ято прелетни птици. Нищо чудно да бяха дошли чак от Истанбул. Или пък от Лондон, където бяха зърнали някое от децата му: Есма на излизане от книжарница, където си е купила нови книги, или Юнус, който задно с приятелите си — пънкарите, пише графити по стените, или Искендер, които гледа как навън ръми от прозореца в затвора, но, все още бе мъчително да мисли за най-големия си син и за ужасното място, където се бе озовал. Адем винеше себе си. Именно той носеше вина, не толкова за нещата, които е направил, а за онова, което не бе успял да стори. Все повече осъзнаваше, че цял живот е бягал, отсъствал е, страхувал се е да не го погълне земята.

Срещна очите на пакистанеца и се усмихна тъжно. Лицето на нощния пазач пазеше рядка невинност — качество, каквото Адем не беше срещал отдавна, и той се почувства близък с този човек, сякаш двамата споделяха обща загуба. Ако се бяха срещнали по друго време, Адем щеше да го пита за живота му. Щеше да се зарадва да види снимките на жена му и на децата му, защото мъжът правеше впечатление на човек, който носи фотографиите на семейството си навсякъде, дори в набързо скованата колиба, където нощем пазеше сам.

Адем сигурно също щеше да му покаже снимка на своите деца, на Искендер и Есма, които държат на ръце новородения Юнус, горди, но и малко озадачени, през първите години в Англия, с леко износени дрехи, но с изражение, от което личи, че вече са посвикнали с новата страна. Адем имаше и снимка на Пембе, направена в деня, когато бяха заминали от Истанбул, но не би допуснал да я види никой, дори той самият.

Изправи се, посочи строителната площадка и каза:

— Ако не възразяваш, ще ида да помисля там.

Нощният пазач сви рамене.

— Добре, но не умувай много — отвърна той и се почука по главата. — Не е хубаво за мозъка.

Адем тръгна бавно и целенасочено, с крака, под които чакълът по пътеката затрака. Тъкмо да влезе в сградата, която изглеждаше почти призрачна в металносинята утринна светлина, когато пазачът се завтече след него, размахвайки жълт предмет в ръка.

— Ей, чакай. Забрави да ги сложиш каска.

— А, да, каската. Благодаря, братко.

Нахлупи я, изкозирува като войник и влезе вътре.

 

 

Когато беше на осем години — или може би на девет, не беше сигурен, — майка му го заведе на разходка, бяха само двамата. Адем се почувства привилегирован, защото да я придружи бе избран той, а не някой от братята му.

Вървяха, хванати за ръце. Беше слънчев есенен ден, но сякаш бе пролет. Качиха се на долмуш до железопътната гара. Момчето беше очаровано от гледката на влаковете — от миризмата, звуците, величието им. Чакаше ги някакъв мъж, който почти се беше скрил зад един стълб и пушеше. Беше загладил назад тъмната си коса с брилянтин, от което, докато пушеше, широкото му чело и рунтавите вежди изпъкваха още повече. Откога ли стоеше там? Как ли се казваше? Откъде познаваше майка му? Адем така и нямаше да научи отговорите на тези въпроси.

След като мъжът видя, че жената се приближава, върху лицето му бавно плъзна самоуверена усмивка — докато не забеляза момчето.

— Детето… — рече мъжът.

— Не можех да го оставя — отвърна тя. — Много те моля.

— Вече го обсъдихме, Айше. Казах ти.

Изглеждаше вкиснат, бързаше. Плъзна поглед от лицето на жената към влака и от влака към големия кръгъл часовник.

— Най-малкият ми е — допълни покрусена жената. — Има нужда от майка.

Мъжът метна цигарата на пода и стъпи отгоре, сякаш мачкаше хлебарка. После вдигна глава и се взря в очите на жената.

— Казах ти вече, нямам намерение да гледам дете на друг мъж. Остави го при баща му. Така е по-добре за всички.

Тя сложи нежно ръка върху рамото на сина си.

— Иди, миличък, да питаш колко е часът.

— Какво? Но…

— Казах, иди да питаш — повтори Айше.

Когато момчето се върна — беше разбрало, че е единайсет и двайсет — завари мъжът да фучи, а майка си — да гледа в краката си и да мълчи.

— Няма да хванем следващия влак — отбеляза непознатият — Има друг в три. Върни се дотогава. Сама.

На излизане от гарата те, момчето и майка му, се държаха за ръце. Навън ръмеше толкова леко, че не се налагаше да се крият. Купиха от един търговец наблизо два симида и седнаха на стъпалата. Детето даде половината симид на гълъбите, а майка му го загледа с невиждащи очи.

— Кой беше този човек, мамо?

— Приятел.

— Не ми хареса — рече с трепереща устна детето. Още не беше решило дали да се разплаче. Айше го придърпа към себе си и му разроши косата.

— И на мен не ми харесва много — отвърна тя.

Въпреки облекчението, което изпита от тези думи, момчето знаеше, че има нещо нередно. Толкова нередно, че майка му не му се скара дори когато хукна в кръг да плаши гълъбите и се изпоти под дебелото яке. Дори когато стъпи в калните локви, обувките му заджвакаха и вътре влезе вода, а палците му премръзнаха, тя продължи да мълчи.

— Искам с теб.

— О, така ли? — попита тя.

— Да, мамо. Искам да ме вземеш със себе си. Обещаваш ли?

Изведнъж Айше стана сериозна.

— Да, мъничката ми любов — рече тя.

— Не — поправи я момчето. — Трябва да кажеш „голямата ми любов“.

 

 

Адем се качи на товарния асансьор и натисна най-горното копче: двайсет и второто. После трябваше да се качи до двайсет и седмия етаж по стълбите. Оттам не можеше да продължи, тъй като имаше само скеле, скелет с метални пръти. Щом я построяха, сградата щеше да бъде сред най-високите Абу Даби.

След като се качи най-горе, Адем извлачи торба цимент до края на площадката и седна на нея с пресъхнала уста и ръце, които трепереха — нещо обичайно напоследък. Но гледката беше съвършена, окъпана от светлина. По-красива, отколкото онова, което богатите виждаха от мезонетите и малките си офиси. По диагонал се намираше прочут хотел с богато украсени балкони и изискана фасада. За стотна от секундата на Адем му се стори, че някой го наблюдава, усещане, което го обзе бързо и точно толкова бързо изчезна.

Докато седеше там с провесени крака и гледаше как облаците се носят над него, Адем се опита да се досети кога Баба за пръв път е чул клюките за майка им. Колкото и да е странно, той не помнеше сцени от детството си, когато да е било ясно, че баща му наистина знае. Адем не се сети и за човек, който да е очернил името на Айше, макар да беше сигурен, че доста са го правили. Дали някой съсед? Или месарят зад ъгъла, който се е изтървал, докато е режел агнешките котлети? Или някой напълно непознат, който е седял до баща му в чайната, представял се е за негов приятел, а е бълвал злъч и хули? Злонамерените подмятания се придвижваха по-бързо и от светлината. Да причинят такова нещо на добър човек като теб, са му казвали уж за да го утешат, а са злорадствали от нещастието на другите.

Историята се повтаряше през поколенията, през годините. Наскоро беше пристигнал един работник турчин, който знаеше за престъплението на Искендер и причината за него. Ако беше от бъбривите, а Адем беше сигурен, че е, мълвата щеше да плъзне и тук. Той щеше да вижда в очите на колегите си зловещото пламъче, което вече познаваше: съжаление, присмех, любопитство. Но беше все едно. От този момент нататък, реши Адем, вече всичко е все едно. Той беше сянка на предишното си „Аз“, а кой можеше да нарани една сянка!

Хоризонтът в далечината беше обагрен в оранжево-червена светлина, ярка и ослепителна. Под това обвито в мараня сияние светът изглеждаше странно притихнал и странно мъдър. Адем седеше там и се любуваше на изгрева и на сградите в далечината, като пламнали на фона на ведрия пейзаж. Небето сякаш се беше разцепило, беше се разтворило и бе разкрило друг всемир, а всички и всичко бяха изрисувани с Божията четка.

 

 

В три часа онзи следобед майката на Адем не отиде на железопътната гара. Вместо това стисна за ръце сина си и двамата се отправиха към предградията. Тръгнаха да изкачват един хълм, борейки се с вятъра, без да обръщат внимание на табелите, които призоваха: „Не преминавай!“. Беше забранено да се доближават толкова до язовира, но те го направиха. Никой не ги видя и не ги спря. Седнаха на брега, а водата долу проблясваше тайнствено.

— Ето, видя ли, не те оставям — каза Айше. — Щастлив ли си сега?

Момчето каза, че е, но зъбите му тракаха и устните му бяха посинели, въпреки че не беше чак толкова студено. В ръката му имаше носна кърпа и то я усукваше и усукваше, на възел, който не можеше да развърже.

— Хайде да се прибираме вкъщи — чу се да моли със свистящ дъх. — Искам да си ходим.

— Какво има вкъщи? — тросна се майка му. Гласът й, плътен като спарен въздух, беше като на непозната. После, явно засрамена от реакцията си, тя долепи пръст до устните си и добави едва чуто: — Тихо.

Сякаш заради тази дума всичко притихна. Цикадите по дърветата, щурците из нивите, камионите по пътищата в далечината и дори Истанбул с несекващото му бучене и бръмчене. Светът спря. Всичко и всички се подчиниха на желанието й. Това беше игра, която играеха. Адем се чувстваше особен, пораснал. Майка му споделяше тайна не с братята му, а с него.

— Мамо…

— Хмм?

— Къде отиваме?

— Нали вече го обсъдихме, миличък?

— Забравих.

— Отиваме на прекрасно място, където има много захаросани ябълки.

— Но ако ям много захар, ще ми се развалят зъбите.

— Няма страшно. Можеш да ядеш колкото искаш.

Адем се опита да покаже нещо като радост, но очите му си останаха объркани, смутени. Тази промяна в тона й не му харесваше. Майките трябваше да се притесняват и да се карат, защото от сладкото зъбите и стомахът се развалят. Напоследък му се струваше, че никой не си изпълнява задълженията както трябва.

Айше въздъхна, доловила притесненията на сина си така, както улулицата долавя и най-малкото движение в мрака. Тя каза със сведени очи.

— Там, където отиваме, не боледува никой. Зъбите ти ще са здрави и мен вече няма да ме боли глава. Страхотно, нали?

Защо плачеш тогава понечи да попита той, но не намери сили. Крехката, гъделичкаща топлина на прегръдката й беше едновременно нежна и болезнена. Момчето също прегърна майка си и усети горещината на слънцето по тялото й. В дъха й — под обичайната топла миризма — се долавяше кисел мирис на нещо, което загнива. Детето пипна синината върху дясната й буза, точно под окото — когато бяха излезли от тях, тя почти не се забелязваше. Но сега гримът беше паднал и отокът, по тъмен в средата, стряскаше със зеленикавосинята си грозота. Адем усети страх, какъвто не беше изпитвал никога дотогава. Майка му го сграбчи за ръката, върховете на пръстите й бяха студени. Приближи се към ръба, като го теглеше след себе си. Устните й се движеха непрестанно и той знаеше, че тя се моли. Точно преди да се устреми напред и да повлече след себе си и него, той изпадна в паника и инстинктивно се дръпна встрани. Ръката му се изплъзна от нейната така, както кинжал излиза от кания. Това внезапно движение обърка всичко, за миг тя изгуби равновесие, може би дори изгуби и решителността си. Айше падна, ала вместо да се устреми право надолу, към водата, се затъркаля встрани, по нанадолнището. Спря се няколко метра с лице, раздрано от копривата и камъните и разцепена устна.

— Добре ли си, мамо? — кресна отгоре Адем.

Тя беше добре и в същото време изобщо не беше. Прибраха се и никога не казаха и дума на никого.

След две години Айше не издържа и ги изостави. Една сутрин изчезна: палтото й вече не висеше на закачалката, нямаше го и един издран куфар, който държаха под леглото. Адем не искаше да повярва, че е тръгнала, без да го вземе, и за да се увери, че не е така, отваряше по няколко пъти на ден чекмеджето, за да види дали са там ръчното сребърно огледалце и четката за коса. Щом бяха там, значи и майка му щеше да се върне. Когато хората клюкареха — в и извън къщата, — той слушаше грозните им подмятания, но така и не спомена пред никого, най-вече пред Баба (Пияния), че тя се е опитала да се самоубие заедно с него. Не разкри и че е видял на гарата онзи мъж. Мъжът, с когото, вече бе разбрал, майка му беше избягала.

 

 

Предната вечер в сумрачния апартамент в края на пустинята Адем отново бе играл комар и бе загубил — сума, каквато не можеше да върне никога, колкото и допълнителни смени да вземеше. Избърса очи и подсмръкна, изненадан от сълзите в ръката си. Не знаеше, че плаче. Но това, което изпитваше, не беше точно скръб. Плисна го огромно безразличие и той прие нещата, които не можеше да промени — включително себе си. Свали часовника и го сложи отстрани, като внимаваше да не го счупи. Ако беше истински ролекс, сигурно щеше да му се иска да го остави на някой от синовете си, вероятно на Юнус. Но не искаше да им завещава фалшив дар. Само се надяваше да го намери нощният пазач.