Елиф Шафак
Чест (21)

Позор

Лондон. 5 януари 1978 година

Тарик беше горд собственик на магазин на Куинсбридж Роуд. Шест дни в седмицата по дванайсет часа на ден продаваше бонбони, тоалетни принадлежности, газирани напитки, замразена храна, цигари и други дребни неща. Имаше и щанд с милиард вестници и списания, някои от които го караха да се въси всеки път, щом погледът му паднеше върху тях: „Мейфеър“, „Мен Онли“, „Фиеста“, „Нейв“, „Пентхаус“ „Клъб Интернешъл“. В тази държава имаше прекалено много неприлични неща, цялата тази разголеност не беше на добре. Тарик не проумяваше как някои мъже намират удоволствие в такива издания, не разбираше и жените, които позираха в тях. Нямаха ли семейства — бащи, съпрузи, братя? Тарик държеше мръснишките материали в далечния край на щанда, под консервите с риба тон и кондензирано мляко, където почитателите им можеха да ги намерят, без те да притесняват непорочните очи.

Усети, че е гладен, и погледна стенния часовник. Беше едва единайсет и петнайсет. Всеки ден в дванайсет и половина жена Мерал му носеше обяд в тенекиено канче: кюфтета със сос от мляко с джоджен, имамбаялдъ, ориз с нахут. В дъното съскаше самовар с вряла вода. В обикновен ден, от сутринта до вечерта, Тарик изгълтваше по трийсет чаши чай — предпочиташе черен, без нищо в него, и с всяка чаша смучеше по бучка захар.

Докато той обядваше, Мерал запретваше ръкави: миеше пода, бършеше прах по рафтовете и лъскаше неоновата табела на витрината, на която пишеше: „Минимар ет Оазис“. Тарик все се канеше да добави „к“-то, но не му оставаше време. Пък и клиентите като че ли не възразяваха.

След като мъжът й приключеше с храната, Мерал взимаше мръсната посуда и се прибираше да си довърши домакинската работа. Някой ден Тарик може би щеше да я помоли да му помага в магазина, но за нищо на света нямаше да й разреши да работи някъде далеч, с непознати, както Адем беше направил с Пембе. Просто не беше редно. Освен при финансова криза, на жената не й трябва да си търси работа.

За разлика от други собственици на магазини в квартала, Тарик не ходеше в местната джамия нито преди, нито след обяда. Не беше вярващ, въпреки че който го видеше с рунтавата брада и с броеницата в ръка, бе склонен да предполага обратното. Тарик ходеше с брада, защото му отиваше, а и защото прикриваше сипаничавото му лице. А броеницата държеше по-скоро по навик, отколкото от благочестивост. Вкъщи имаше цяла колекция: ярък кехлибар, светъл тюркоаз, розов корал, нефрит, матов оникс. Местеше бързо и равномерно зърната и изпълваше магазина с тракане, нещо, което не забелязваше заради постоянното бучене на автобусите и колите, удрящи спирачки на светофара.

Тарик бе най-големият от тримата братя и първият, които напусна Истанбул, за да работи в чужбина. В началото се хвана във фабрика за машини в градче на име Тройсдорф в Германия. Работата му се стори уморителна, германците — недосегаеми, а езикът им — невъзможен. Германците те канеха да им работиш в страната, а не да общуваш с тях, и очакваха да се вдигнеш и да си заминеш веднага щом вече нямат нужда от твоите услуги. Да свикнеш с обичаите им, беше като да прегърнеш таралеж. Дори дълбоко вътре да се крие тайна нежност, мекота, няма как да се пребориш с острите бодли, за да я стигнеш. Общността на имигрантите сигурно можеше да му помогне да си стъпи на краката и да не се чувства толкова уязвим, а оттам и да не се озлобява, но Тарик не беше от общителните, трудно завързваше познанства и годините в Германия не бяха изключение. Сприятели се само с един човек, свой колега тунизиец, който го заведе в „Гросе Фрайхайт“ квартала на червените фенери в Хамбург. Тарик бе възмутен от това как жените излагат телата си като манекени по витрините на магазините. Но не по-малко притеснителни бяха надменните им лица, самообладанието в очите им. Те не бяха като проститутките по старите турски филии, блъскани и смазани от живота.

— Искаш ли да влезеш? — попита на развален немски приятелят му, като посочи вход, украсен с мигащи лампички.

— Какво има вътре?

Мъжът се ухили.

— Какво има вътре ли? — повтори той имитирайки ужас. — Мацки, мой човек. Руси мацки.

Тарик сведе поглед и се смръщи на петната по обувките си. Промърмори отговора толкова тихо, че той остана нечут.

— Не искам.

Приятелят му го изгледа презрително.

— Ти си знаеш, мой човек. Щом не можеш, значи не можеш.

На Тарик му идеше да го удари, да го изрита с кални обувки по пищялите, но желанието се изпари така бързо, както и се беше появило. Той видя как колегата му се пъха вътре и се скрива от поглед, оставяйки го на слабо осветената улица, където се чуваше как зад затворените прозорци пее жена.

Същата седмица във фабриката Тарик научи от другите работници, че тунизиецът разравял наляво и надясно как той се е уплашил пред публичния дом и казал, че не му се правят такива неща. Хората му се присмиваха зад гърба. Някои подмятаха, че може да е обратен. Тарик вече планираше същата година да се ожени, но случката ускори плановете му. След като доведе от един град в Анадола жена си Мерал — трета братовчедка по бащина линия, — я помоли първия месец да идва всеки ден във фабриката, та всички да видят, че си има съпруга, и да затворят устите си.

В дванайсет и двайсет и пет вратата на магазина се отвори и вътре влезе Мерал със страни, порозовели от вятъра. Днес менюто беше супа от леща, пълнени зелени чушки и тулумбички. Известно време тя погледа как Тарик се храни и изпита гордост от апетита му. После каза:

— Сутринта намина Пембе.

— Какво иска?

— Не го каза направо, но ми се стори, че са закъсали за пари.

— Пари, пари, пари… — провлачи Тарик.

Навремето беше гледал един филм, в който героят беше станал гангстер, за да спаси от бедност брат си и да му осигури бъдеще, по-добро, отколкото Бог му е отредил. Накрая по-малкият брат, който междувременно беше станал полицейски инспектор, най-неочаквано арестува героя, въпреки че го уважаваше, обичаше, възхищаваше му се и му дължеше живота си.

Но в тяхната семейна история нямаше злодеи и герои. Макар да беше направил всичко по силите си, за да помогне на двамата си братя да се задържат над водата, и да му се искаше да вярва, че с малко подкрепа те могат да променят съдбата си, Тарик знаеше, че е човек с ограничени възможности, точно както Адем и Халил. Двамата му братя бяха последвали неговия пример и също бяха емигрирали, за да работят в чужбина — единият в Австралия, а другият в Англия. След няколко години Тарик също напусна работата в Германия и дойде в Англия, където както твърдяха хората, времето било ужасно, но пък хората били учтиви.

Тарик надроби хляба в купата и попита:

— Знае ли Пембе къде е той?

— Няма представа. Но… — Мерал замълча, за да налее вода в порцелановия чайник върху самовара. — Наясно е, че е избягал при друга.

— Е, какво да очакваш, при положение че тя не е достатъчно жена, за да задържи мъжа си у дома… — отвърна Тарик, без да довършва изречението.

Адем изобщо не биваше да се жени за тази жена. Имаше по-добри за него, а той да вземе и ни в клин, ни в ръкав се влюби в Пембе. Тарик не проумяваше защо точно в нея и защо толкова неочаквано. Не че не виждаше красотата и. Но според него това само я правеше още по-ненадеждна. Мъжете грешаха, като си падаха по привлекателни жени. Можеха да флиртуват с тях като ергени, но една съпруга трябваше да притежава качества, различни от добрия външен вид. Още от самото начало Тарик беше против този брак. Но Адем беше сам в онова забравено от Бога кюрдско село, когато бе поискал ръката на Пембе. Сам и ужасно млад.

Когато майка им избяга с друг, Тарик беше на шестнайсет години, Халил на тринайсет, а Адем само на единайсет. В милиони къщи в Истанбул майките правеха всичко по силите си, за да запазят семействата си заедно и децата си доволни, а тяхната, само тяхната, ги беше зарязала.

Не всеки го разбираше, но някои имат на този свят само своята чест. Богатите можеха да си позволят да загубят доброто си име и после да го върнат, като си купят влияние така, както си поръчват кола или нови мебели за къщата, но за останалите беше различно. С колкото по-малко средства разполагаше човек, толкова по-ценна бе честта му. Англичаните не схващаха тези отколешни правила. Жените им можеха да се целуват с друг да пият и да танцуват с непознати, а те щяха да гледат и да се усмихват.

Лишат ли те от честта ти, все едно си мъртъв. Вече не можеш да вървиш по улицата, освен ако не свикнеш да не вдигаш очи от паважа. Не можеш да влезеш в чайна, не можеш да изиграеш една табла в бирарията или да погледаш футболен мач. Раменете ти ще са смъкнати, юмруците — стиснати, очите ти — хлътнали в орбитите, цялото ти същество ще е безжизнена пихтия, смаляваща се ден след ден под напора на клюките. Никой няма да ти обръща внимание, когато говориш, думите ти ще бъдат ценни точно колкото спечена тор. Цигарата, с която черпиш, ще си остава неизпушена, кафето, което пиеш, ще ти горчи до смърт. Няма да те канят на сватби, обрязвания или годежи, за да не занесеш и лошия късмет със себе си. Заобиколен от позор, ще вехнеш в собственото си ъгълче като изсъхнал плод. Тарик го беше изпитал на собствен гръб, след като бе видял какво е сполетяло баща му. Баба не беше умрял от цироза. Пиенето може и да бе ускорило нещата, но накрая го погуби позорът. Адем и Халил може и да бяха малки, за да го разберат, но Тарик го бе видял с очите си.

След като Мерал си тръгна, той можеше да помисли малко на спокойствие. Дотук беше гледал на положението, в което бе изпаднал брат му, не толкова като на порок, колкото като на бедствие, което го е връхлетяло. Хазартът беше болест, от най-лошите. Но още по-страшно бе да прахосваш парите си за танцьорка, за жена, не по-различна от онези, дето позираха по списанията. Тарик трябваше да си поговори сериозно с Адем, ако изобщо го откриеше. Когато един мъж занемарява до такава степен дома си, останалите в семейството могат лесно да излязат от релси. За да е сигурен, че това няма да се случи, Тарик трябваше да държи по-строго под око Пембе и децата. Те носеха същото презиме. Опозоряха ли се, щеше да се посрами и Тарик — като най-възрастен в рода Топрак. Тяхната чест бе и негова чест.