Елиф Шафак
Чест (32)

Глава на семейство

Лондон, септември 1978

Четвъртият път, когато Искендер се срещна с Оратора, беше различен от предишните. Мъжът бе пожелал да се видят насаме, и то не в „Аладинс Кейв“. Разбраха се да се срещнат в парка Виктория.

Искендер влезе през „Куинс“ и тръгна решително към фонтана Виктория. Забави крачка, след като видя Оратора — стоеше с гръб към един див кестен, с торба на рамо, с ръце в джобовете, със замислено лице, но иначе непроницаем. От вида му бе трудно да се определи дали чака отдавна, или е дошъл току-що. Днес беше с очила с тънки рамки, от които лицето му изцеждаше още по-квадратно. Носеше остри кафяви обувки, широко избеляло яке и дънки, каквито, помисли си Искендер, може да купи само една майка за сина си.

— Ей! — каза той и вдигна ръка за поздрав.

Оратора се усмихна едва-едва.

— Ела да се поразходим.

Макар че не му се разхождаше, Искендер се съгласи:

— Разбира се.

Беше ясно и слънчево. Близкото езеро беше ведро, приличаше на нефритен килим с лека мъглица, стелеща се над отсрещния бряг. Имаше родители и деца, които хвърляха хляб на патиците. Имаше и хора, излезли да потичат за здраве. На тревата бяха седнали мъж и жена, явно погълнати от мъчителна страст. Искендер забеляза, че Оратора извръща поглед и на челото му се появява едва забележима бръчка. Накрая се умориха да вървят и намериха свободна пейка, където можеха да седнат и да поговорят на спокойствие.

— Правиш впечатление на човек със здрави приятелства — каза Оратора.

— Да, приятелите ми са страхотни — съгласи се оживен Искендер.

— Ти ли си водачът им?

Той се поколеба. Никога не се описваше така.

— Не се притеснявай — рече Оратора, разчел мислите му. — Хубаво е, че ръководиш нещата, но не го показваш с поведението си. Благородно е.

— Благодаря — отвърна Искендер.

Никой дотогава не го беше наричал „благороден“ и той неволно изпита гордост.

— Приятелите ти са свестни момчета, но още са си хлапаци, наистина. Предстои им да извървят дълъг път. Ти си различен. Много по-зрял. Как се е получило така?

— Татко не е с нас — чу се да казва Искендер. — Наложи се да порасна скоростно, нали разбираш.

Оратора кимна.

— Е, това обяснява всичко.

Искендер усети топло чувство на значимост, почти течно, нова тръпка в жилите му. Макар този факт да бе пред очите му през цялото време, дотогава не го беше осъзнавал: беше пораснал бързо.

— Най-големият съм, нали разбираш. Имам по-малък брат и сестра.

— Помня я сестра ти — каза Оратора.

В гласа му прозвуча метална нотка.

— Да, извинявай, онзи път, когато се запознахте, тя беше малко груба.

— Не се притеснявай. Не я вини. Млада е. В главата й е пълна каша. Нещата, които научава от другите момичета, списанията, които чете, освен това и телевизията, разбира се. Бомбардирана е с пропаганда.

Искендер го слушаше и дъвчеше отвътре устата си.

— На жените им е по-трудно, там е работата. Прекалено много неща ги отклоняват от правия път. Блясъкът на свят, пък и това търсене на богати съпрузи, на красиви мебели. Няма край.

— Така е — съгласи се Искендер.

— Извинявай, че питам, но баща ти защо не е с вас?

Брадичката на Искендер трепна за миг, сякаш преглъщаше първия хрумнал му отговор. Притесни се от втренчения поглед на Оратора. Дали това не беше проверка? Дали този тип знаеше за баща му и сега го подлагаше на изпитание — да види дали ще му се довери? Ако беше проверка, на Искендер не му харесваше.

— Той има друг живот, това е — отсече момчето.

— Ясно.

— Как така не казваш и дума за себе си, а очакваш всички останали да ти се разкриват?

Оратора се усмихна и върху лицето му за миг блесна сарказъм.

— Ето това ми харесва у теб. Мъж на място си. Ако не ти харесва как се държи някой, не се примиряваш. Поемането на рискове ти е в кръвта. Никой не може да се играе с теб.

— Точно така — потвърди Искендер. — Без глупости!

— Е, уважавам го. Сигурно и аз като теб просто не обичам да се разкривам. Но сега, след като попита, ще го направя.

Лицето на Искендер поомекна мъничко. Той се притесни леко задето е избухнал.

— Баща ми Халид е роден в Египет и през 1951 година е дошъл в Бирмингам. Сам е научил английски, докато е работел нощна смяна. Ако не се трудиш усърдно, ще си останеш кръгла нула. Това беше най-големият му страх. Да си остане никой! Сменил начина си на обличане, храната, навиците си, но акцентът останал. Оженил се е за англичанка и съм се родил аз. Мили хора са. Не ме разбирай погрешно. Лошото е, че са хванати като в капан в този свят и са забравили за следващия. Нямат вяра. Съжалявам ги.

Покрай тях профуча млада жена с ролери, беше по къс панталон и яке, и двете в ален цвят. Искендер се загледа в краката й и чак след това продължи с онова, което смяташе да каже.

— Да, но в края на краищата те са ти родители.

— И аз ги обичам, но това не означава, че ги уважавам. Любовта и уважението са две съвсем различни неща. Ако родителите ти се подхлъзнат, си длъжен да застанеш срещу тях.

— Баща ми… — подхвана Искендер, макар и да не бе съвсем наясно какво точно иска да каже. — Докато растяхме, него все го нямаше. После се вдигна и се изнесе. Ей така! Преди близо година.

Опита се да подходи нехайно към въпроса, но не успя да скрие, че гласът му трепери.

Оратора намести очилата си и се взря изпитателно в него.

— Значи сега си глава на семейството. Сигурно е тежко. Трябва да бъдеш силен. Хубаво е, че тренираш бокс. Но имаш нужда и от нравствена сила.

— Разбирам — рече Искендер, макар и да не бе много сигурен, че наистина разбира.

Оратора отвори торбата, която носеше, и извади две брошури.

— Вземи ги. След като ги прочетеш, ще ги обсъдим. Ще ми кажеш какво ти харесва във всяка. И не се притеснявай да споделиш какво не ти харесва.

— Есма обича книги. Лично аз не си падам много по четенето.

— Е, в такъв случай това трябва да се промени. — Не прозвуча заповедно, когато го каза, по-скоро целеустремено — Умът се нуждае от идеи точно както автомобилът се нуждае от гориво. А идеите идват предимно от книгите.

— Да, предполагам, че си прав.

— Между другото, не ги показвай на никого, чу ли?

— Можеш да ми се довериш — каза Искендер и понечи да добави нещо, но погледът му се плъзна към часовника. — О, не. Трябва да тръгвам!

Оратора изцъка и в очите му се мярна намек за предателство.

— Момиче ли?

— Ъхъ.

— Англичанка?

— Ъхъ.

— Защо не някоя от нашите?

Въпросът изненада Искендер. Винаги беше гледал на различията им с Кейти като на сблъсък между личности, не като на друго. Пък и Оратора беше англичанин до мозъка на костите, нали така? Когато Искендер заговори отново, тонът му бе неприкрито раздразнен.

— Не знам. Просто така се получи.

— Да, да. Добро момиче ли е?

— Става — отвърна Искендер, макар и да не знаеше значи това.

— Е, върви тогава. Не я оставяй да чака. А аз ще се моля Той да те упъти в правилна посока.

— Благодаря, доскоро — промърмори Искендер, като се престори, че не е подразнен от нахалството на мъжа.