Елиф Шафак
Чест (49)

Чистенето

Лондон, 5 декември 1978 година

Пембе седеше облегната на леглото с лице, превърнало се в маска от изтощение. Беше обхванала коленете си с ръце и бе преплела пръсти. Гърдите я присвиваха от все по-силна болка, сякаш нещо ги притискаше. Дишането бе усилие. Преглъщането — болка.

Слушаше звуците в старата викторианска къща, която сега бе потънала в мрак, и долавяше леката миризма на кисело и застояло във въздуха. Прах, пот, прогнили мебели, влажно пране, захабени чаршафи, празни бутилки, пълни пепелници. Покрай това, че беше в стая, където няколко души спяха един до друг на пода, си спомни детството. Как нощем са се притискали със седемте й сестри една до друга, за да се постоплят. Колкото и одеяла да имаше, Пембе се събуждаше посред нощ премръзнала и отвита. Придърпваше най-близкото одеяло, завиваше се презглава и се омотаваше възможно най-добре, оставяйки така някоя от сестрите си непокрита.

Сега Пембе погледна над заспалите младежи към мрачната пустота през прозореца и усети безжизненост, каквато не бе изпитвала никога дотогава. Мина час. Може би повече. Нямаше как да знае. След малко очите й зърнаха на хоризонта първото сияние на светлината. Алени снопове, остри като стрели. Над Лондон се зазоряваше. На гърлото на Пембе заседна горчив страх. Не след дълго всички щяха да се събудят. Да се хранят, да се шегуват, да пушат. Макар да се бяха съгласили да я подслонят, макар да правеха всичко възможно да не я безпокоят, пънкарите не можеха да се сдържат да не задават въпроси, неспособни да разберат какво точно става.

Повечето обичаха да спят до късно, но при сегашната несигурност с общината бяха по-бдителни отвсякога, бяха наясно, че безгрижните дни, когато са си отспивали, са останали в миналото. Затова в осем сутринта всички вече бяха будни: търсеха вчерашните си дрехи, палеха първата цигара за деня, надпреварваха се за струйката вода в нащърбената мивка. На крак беше дори Иги Поп, който спеше със собственоръчно изработени тапи за уши.

В кухнята Тобико наблюдава как Пембе прави палачинки за цяла армия. Помъчи се да измисли какво да каже, но се сети само за:

— О, мирише хубаво!

Пембе й се усмихна едва-едва. Ръцете й продължиха да се трудят — бързо и съсредоточено, но мислите й бяха на километри оттук. След няколко минути тя подаде на Тобико голяма чиния с купчина палачинки в нея.

— Върви… хапнете — подкани.

Момичето се поколеба.

— Ами ти?

— Аз ям по-късно.

— Да знаеш, че обичаме сина ти — заяви ни в клин, ни В ръкав Тобико. — Като талисман ни е. И… хм. Не съм съвсем наясно за какво става въпрос, но Юнус спомена, че било тайна и трябвало да те скрием за известно време. Каквото и да е станало, си добре дошла, можеш да останеш докогато искаш.

Пембе усети как я плисва състрадание към Тобико, толкова силно, че чак се просълзи. Прегърна младата жена, която не го очакваше, но веднага отвърна на жеста. Мигът беше нарушен от Иги Поп, който кресна с цяло гърло от всекидневната, кората:

— Ей! Ние тук умираме от глад. Хората искат храна!

Усмихната, Тобико взе чинията и забърза натам.

Останала сама в кухнята, Пембе грабна една проскубана метла и се зае да мете пода. Страхуваше се, че ако не върши обичайните неща, ще си изгуби ума. И така през следващите часове тя търка, мете, бърса прах, ми и лъска цялата къща под изумените погледи на обитателите й. Цял ден се труди толкова трескаво, че никой не дръзна да й се подиграва или да я помоли да спре. И явно беше заразно, защото неколцина предложиха да помогнат и се присъединиха към безумието и с парцали и саморъчно изработени метли. Не след дълго обаче се отегчиха, умориха и се отказаха.

Вечерта Пембе още се трудеше, а пънкарите я следваха на пръсти и наблюдаваха тази жена от друга култура, с друг език и живот, която не спираше да плаче и да чисти, да плаче и да чисти.

Точно три месеца преди да ме пуснат на свобода, една старица в интензивното отделение на местна болница отваря очи. Оплаква се, че е жадна и че я боли гърбът. Иначе изглежда съвсем здрава. Когато е готова да разговаря, я питат за мъжа, който един мразовит ден откраднал дамската й чанта и я ударил със счупена бутилка. Тя го описва. Паметта й е съвсем бистра. И Зеешан няма нищо общо с описанието. Хората, които я разпитват, пак не са убедени и й показват полицейска снимка на съкилийника ми. Старицата продължава да твърди, че не е той. Отвеждат при нея Зеешан и й го показват през стъклена преграда. Тя пак казва, че не е той. В съда решават да възобновят разследването.

— Сигурно си на седмото небе — казвам аз. — Скоро ще бъдеш свободен човек.

— Зеешан вече свободен човек — възразява той. — Няма нужда да ходи на седмо небе.

— Много ще ми липсваш, мой човек.

Изглежда оклюмал и шумно преглъща.

— Ще изляза и ще мисля за теб — казва. — Ти беше най-добрият ми ученик.

— А ти си най-лошият лъжец.

Той прихва и раменете му започват да подскачат.

— И не забравяй домашното.

— Какво домашно?

Тогава той ми обяснява.

Сутринта, преди да си тръгне, медитираме за последен път заедно. За разлика от други дни не се подигравам и не роптая. Сядам на твърдия под с кръстосани крака и гледам Зеешан. И за пръв път успявам да задържа съзнанието си спокойно, било то и за кратко.

Същата вечер, след като Зеешан си е тръгнал, лежа на леглото и мисля. То, отсъствието му, ме смазва. За последен път съм се чувствал така, когато умря Кефи. Но се опитвам да приключа с онова, което ме е помолил да направя. Домашното. Най-трудното нещо, с което някога съм се заемал. Да напиша на майка си писмо, което да й дам, след като изляза оттук.

Стиснал химикалката, в различните дни пиша различни писма. Някои се ядват, но в тях липсват много неща, а повечето са доста спънати. Късам ги на парчета, започвам наново, не стигам доникъде. Всеки ден пиша нещо — точно както съм обещал на Зеешан. Освен това медитирам по малко. Надзирателят Андрю идва и си отива, не изгаряме от любов един към друг, но и не сме се хванали за гушите. Вече не.

После съчинявам нещо, което, кой знае защо, не ми се струва чак толкова ужасно, както другите. Този път решавам да го запазя. Зеешан ми бе казал, щом напиша писмото, да го преписвам на чист лист всеки ден, докато не го запаметя дословно, и това е следващото, което правя.

„Скъпа майко,

Няма да ти пратя това писмо. Ще ти го донеса лично, иншаллах, и ще то го дам, защото е по-лесно да го напиша, отколкото да го кажа. Тази година очите ми се отвориха. Имах един смахнат съкилийник. Смахнат в добрия смисъл на думата. Ти би го харесала. Казва се Зеешан. Добро момче, помогна ми много. Сега, след като си отиде, го осъзнавам по-ясно. Лошо е, че оценяваме какво имаме чак след като го загубим.

Ако можех отново да съм на шестнайсет години, за нищо на света нямаше да направя нещата, които направих, и да ти причиня толкова много болка. На теб, на сестра си, на брат си, на клетата си леля. Не мога да променя миналото. Нито миг от него. Зеешан твърди, че сега мога да се поправя. Не съм сигурен дори в това. Но ако ме приемеш още веднъж в живота си, ако дълбоко в себе си намериш сили да ми простиш, какво блаженство ще бъде да съм отново твой син.

Искендер Топрак, затворът в Шрусбъри, 1992 година“