Елиф Шафак
Чест (7)

Спомени

Лондон, декември 1977 година

 

Точно когато загреба с шепа от овесените бисквити върху лентата на конвейера и ги сложи в следващата ламаринена кутия, Адем Топрак осъзна една истина — вече не помнеше лицето на майка си. Настръхнал целият, спря за миг, пауза, заради която пропусна да вземе следващата доза от бисквитите. Билал, който стоеше няколко метра по-нататък край конвейера, забеляза грешката и, без да казва нищо, я прикри. Ако Адем бе видял какво става, щеше да кимне признателно на приятеля си, в този миг обаче той още се опитваше да си спомни как е изглеждала майка му.

Някъде в дъното на съзнанието му имаше жена, далечна и размита, сякаш стоеше в рехава мъгла. Беше висока и стройна, с лице като мрамор, със светли очи, спокойни и угрижени. Отзад, върху главата й, падаше сноп слънчева светлина, проникнала през малките ромбоидни стъкла на прозореца, и оставяше в сянка половината лице на жената. Косата й беше меднокестенява, с цвят на есенни листа. Но след като светлината помръкна, косата стана тъмна, сякаш мастиленочерна. Устните й бяха пълни и кръгли. Или не, Адем не беше сигурен. Може би имаше тънки устни, смъкнати в ъгълчетата. Жената сякаш се преобразяваше всяка секунда. Лицето й бе като изваяно от разтапящ се восък.

Или може би той смесваше спомена за жената, която го беше родила, с образа на съпругата си Пембе. Дългата чуплив кестенява коса, която виждаше сега, всъщност беше нейна, а не на майка му Айше. Дали жена му се бе превърнала в толкова неразделна част от неговия живот, че бе затъмнила всички спомени — дори от времето, преди да се запознаят? Адем пристъпи от крак на крак и затвори очи.

Изникна друг спомен. Двамата с майка му бяха на изумруденозелено поле над един язовир. Сигурно е бил на осем. Майка му беше разпуснала косата си, а прословутият истанбулски пойраз^[1] я развяваше около лицето й. Небето отпред бе щедро синьо, а хълмовете в далечината наподобяваха черги в златно, калаено и сребристо. Само някои от многото шлюзове на язовира бяха отворени и равнището на водата бе ниско. Момчето усети, че му се завива свят, докато гледа как водата се пени под тях. Всеки друг ден майка му щеше да го предупреди да не се приближава много до ръба, но днес — странно защо — мълчеше.

— Шейтанът причаква в края, за да дръпне този, който се приближи.

Ето защо падаха през цялото време — невръстни деца през перилата на балконите, домакини — от прозорците, които се бяха качили да измият, или коминочистачи, стъпили близо до стрехите. Шейтанът ги сграбчваше с ноктести пръсти за глезените и ги дръпваше в пустошта долу. Оцеляваха само котките, защото имаха девет живота и можеха да си позволят да умрат осем пъти.

Хванати за ръце, Адем и майка му заслизаха по хълма и накрая отидоха при огромните стени, спускащи се полегато откъм едната страна на язовира. Застанала в горния край на канала, Айше въздъхна и замърда устни. Явно беше забравила, че Нечестивия дебне наблизо. Или не беше, защото, когато се заслуша в това, което тя казваше, момчето си даде сметка, че се моли — безспорно, за да отпрати бедите. Олекна му, но само за малко. Ами ако Дяволът се спотайваше някъде зад храстите, готов всеки момент да ги бутне в бездната? С внезапен импулс, той издърпа длан от ръката на майка си и се огледа, за да се увери, че няма никой друг. Когато отново се обърна, нея я нямаше.

 

 

Щом отбори очи, Адем видя, че Билал го гледа с нещо като тревога върху лицето.

— Какво става, мой човек? — попита така, че да надвика тракането на машините. — Десетина пъти не сложи бисквити.

— Нищо. — Адем се хвана с дясна ръка за сърцето и се потупа. — Добре съм.

Билал се усмихна леко, но искрено. Кимна и продължи да се труди, Адем също. До края на следобеда не пропусна и една-едничка бисквита. Но който го познаваше добре, щеше да усети че го мъчи нещо. Нещо извън властта му, пред което беше безсилен, болезнено притеснение, което, зловещо като буреносен облак, пълзеше към дълбините на душата му.

Адем знаеше какво е: страхът на звяра, попаднал в капан. Чувстваше се преследван, притиснат, сякаш в него бяха вкарай отрова, която не убива, а само забавя реакциите на жертвата. Всеки път, щом се обърнеше, Адем виждаше сенките на преследвачите си. Нямаше къде да избяга, освен ако не напуснеше Англия завинаги. А не можеше да го направи, на него разчитаха децата и жена му. Ако искаше да вземе и тях, Адем трябваше да намери пари. Много пари. Беше притиснат до стената. Китайците също го знаеха. Заради това не си правеха труда дори да го проверяват всеки ден. Бяха наясно, че ще го намерят винаги когато поискат — винаги, когато пропусне да плати. Но имаше още една причина Адем да не може да отиде никъде.

Роксана.

 

 

Преди месец и половина Адем се бе събудил с необикновено чувство. Усещаше знаците. А те не го бяха подвеждали никога. Дланите го сърбяха, сърцето му биеше по-ускорено от обикновено, лявото му око играеше едва доловимо. Нищо притеснително. Само лек тик, който му се появяваше, ту изчезваше като зашифровано съобщение от небесата. Ден като всички останали, но чувството не напускаше Адем. Цял следобед всички бяха любезни с него и той беше любезен с всички. Беше слънчево и ясно и отражението на небето в Темза бе ярко и изпълнено с обещания.

След залез-слънце Адем отиде в игралната зала. Някой ден — много скоро — щеше да престане да го прави. Щеше да победи навика, да го отсече от тялото си, сякаш реже болен клон от здраво дърво. Точно както бе невъзможно клонът да порасне отново на дървото, Адем никога вече нямаше да изпита този подтик. Но не сега. Още не беше готов да се откаже. Днес няма страшно — повтаряше си. — Днес знаците са добри.

Беше в сутерена на тухлена къща в Бетнъл Грийн с прозорци, симетрично разположени спрямо вратата в средата, стара и точно затова блестяща. Вътре обаче бе съвсем различен свят. Имаше общо пет помещения: във всяко мъже играеха билярд или се трупваха около рулетката и масите за двайсет и едно и покер. Въздухът бе натежал от пушек. Най-сериозните бяха в стаята в дъното. Иззад плътно затворената врата се чуваше шепотът, изпуснато от време на време мърморене и въздишки, и тракането на топчето в рулетката.

Това беше място за мъже. Малкото жени, които се вясваха, вече бяха заплюти и затова недосегаеми. Имаше неписани правила, на които се подчиняваха всички. Индийци, пакистанци, индонезийци, бангладешци, карибци, иранци, турци, гърци, италианци… Всички говореха на английски, но ругаеха, съзаклятничеха и се молеха на родния си език. Наричаха мястото Свърталището. Държаха го семейство мълчаливи китайци, които поколения наред бяха живели във Виетнам и след войната бяха принудени да се изселят. Адем винаги се притесняваше от тях. Китайците не бяха сплотени като италианците, нито избухливи като ирландците, но в поведението си бяха непредвидими. Малко като времето навън, което можеше да се смени най-неочаквано.

Онази вечер Адем поигра на двайсет и едно и няколко игри на зарове, после отиде на рулетката. Първо заложи на черно. Началото беше добро. После заложи комбинирано. Отново му провървя, но сумата не беше голяма. Той се прехвърли на червено и спечели три пъти подред, като всеки път продължи да залага печалбата от предишната игра. Беше от онези вълшебни мигове, когато усещаше рулетката. Точно като него тя нямаше установени спомени. Можеш да залагаш отново и отново на едно и също и вероятността да спечелиш да не се промени. Рулетката не следваше схема, която можеш да разгадаеш. Затова Адем залагаше, без да запомня, и винаги се съсредоточаваше така, сякаш му е за пръв и за последен път.

Мъжете в стаята го хвалеха с вдигнати палци, потупваха го по рамото и го насърчаваха с приглушен глас. Беше прекрасно да те уважават непознати. Да ти се възхищават и да ти завиждат. Адем заложи победоносно още веднъж. Сега вече тълпата около масата бе станала още по-голяма. Петнайсет минути по-късно той продължаваше да гледа как топчето се върти и продължаваше да печели. Крупието поиска почивка.

Адем имаше нужда да подиша чист въздух и излезе на улицата. До него на тротоара седна висок сгърбен мароканец, когото познаваше от завода.

— Върви ти — отбеляза мъжът.

— Късмет. Не всеки ден е така.

— Аллах може би те подлага на проверка. — Мароканецът замълча и го погледна заинтригувано. — Нали знаеш какво казват. Който иска да язди бърз кон, може да си счупи врата, но конят трябва да продължи да галопира.

— Какво, да го вземат мътните, означава това?

— Не знам, но ми харесва как звучи.

Те се засмяха и гласовете им прокънтяха в нощния въздух.

— Чуй още нещо, бива си го — каза Адем. — Можеш да избягаш накрай света, но няма как да избягаш от задника си.

— Ъхъ.

Мароканецът понечи да вдигне чашата, но забеляза, че в ръцете на събеседника му няма нищо.

— Не пия — обясни Адем.

Думите накараха другия мъж да се изсмее.

— Я стига! Погледни се. Пристрастен си към комара, а стане ли въпрос за пиене, се превръщаш в правоверен мюсюлманин.

Лицето на Адем се затвори като капан. Не беше зависим. Можеше да спре, когато поиска. Колкото до причините да не пие, Адем рядко говореше за тях, особено пред непознати. Тази вечер обаче направи изключение. Каза с безизразен глас:

— Баща ми пиеше много.

Веднага след като се върна в сутерена, угасна токът. За пореден път. Трети тази седмица. Напоследък Лондон беше сив сутрин — заради дъждовните облаци, и черен вечер — заради спирането на тока. Онзи магазин за свещи в Хакни сигурно изкарва добри пари — помисли си Адем. Печелеше се много от продажбата на едро на свещи, нещо, станало жизненонеобходимо като хляба и млякото.

Той се взря в полуосветения коридор и отиде в стаята в дъното. На масата, при парафиновата лампа, седяха трима намусени китайци, мълчаливи мъже с непроницаеми лица. Адем знаеше, че е време да си тръгва. Би трябвало да е доволен от спечеленото. Грабна якето, даде бакшиш на крупието и тъкмо да излезе през вратата, когато спря.

След време, спомнеше ли си за този миг, което щеше да се случва често, той щеше да си представя ръчните спирачки за извънредни случаи във влака. Никога не се бе опитвал да ги дръпне, но знаеше, че направи ли го някой, влакът внезапно ще спре. Онази вечер Адем беше спрял така, сякаш на гърба му беше прикачена подобна спирачка и някой я дърпаше и дърпаше.

В стаята беше влязла млада жена — като привидение сред сенките. На слабата светлина пясъчнорусата й коса светеше тайнствено, къдрейки се под ушите й — малки и нежни. Къса кожена пола, бяла копринена блуза без гръб, остри като кинжали високи токчета на краката. От всеки сантиметър по сърцевидното й лице личеше, че не й е приятно да бъде тук и предпочита да е другаде, някъде много далече, Адем загледа как жената сяда до един от китайците — плешив и едър мъж, който се държеше така, сякаш е шефът тук, и вероятно беше, — и му прошепва нещо на ухото. Мъжът се подсмихна и я погали по бедрото. Нещо вътре в Адем се прекърши.

— Значи още си тук. Искаш ли да заложиш още веднъж, приятелю?

Въпросът беше зададен от същия мъж, който не вдигна глава и не погледна никого. Въпреки това Адем знаеше — знаеха и всички останали в помещението, — че въпросът е отправен към него. Можеше да усети погледа на всеки, но нейните очи бяха тези, които го пронизаха — два сини сапфира. Никога не беше виждал толкова големи, ярки и сини очи. Ако жена му Пембе бе срещнала тази жена, щеше да се притесни да не би тя да я урочаса. Пембе бе убедена, че ако някой с такива очи те погледне, дори и за миг; трябва тутакси да изтичаш вкъщи и да сложиш малко сол на печката — да изгори.

Лицето на Адем пламна. Точно в този миг той проумя, че ще допусне най-страшната грешка в хазарта, ако не и в живота — ще се хване на предизвикателството. Но едно беше да го разбираш, съвсем друго — да го приемеш. Адем понаклони глава и отговори:

— Да, ще играя.

Заложи още веднъж, макар че този път беше различно. Енергията около него се бе променила. Той и рулетката вече бяха две отделни създания, които не действаха в синхрон. Въпреки това не помръдна. Продължи да седи като залепен и да наблюдава как богинята гледа въртящото се топче.

Токът дойде. Адем го изтълкува като добър знак и продължи да залага. Спечели още веднъж, после отново. Залозите бяха големи. Беше опасно. Беше безумие. Китайците се стараеха да изглеждат така, сякаш нехаят, но започваше да им личи, че се изнервят. Адем зърна сред тълпата очите на мароканеца, който се беше свъсил като от болка. Мъжът поклати глава и изрече само с устни:

— Стига, братко!

Но Адем не беше в състояние да спре. От другия край на масата го гледаше жената с устни като череши, пълни и приканващи, и той усети възможността, шанс едно на хиляда, но все пак шанс, — да спечели сърцето й, ако продължи да печели на рулетка. След миг чу как някой я вика и така научи името й: Роксана.

Адем игра ва банк. Заложи всички пулове на числото четиринайсет. Топчето се завъртя обратно на рулетката — като двата прилива в живота на Адем: семейството и свободата, които го теглеха в противоположни посоки. Сеирджиите въздъхнаха в хор — вълнички, достигнали брега. Накрая топчето отскочи и се плъзна в един от улеите. Рулетката се завъртя още веднъж. Лицето на жената грейна от изумление и от още нещо, което Адем оприличи на възхищение. Не се налагаше да гледа, за да разбере, че е спечелил.

Точно тогава китаецът промърмори нещо достатъчно високо, че да го чуят:

— Нямаш ли семейство, което те чака, приятелю? Сигурно се притесняват за теб. Става късно.

Загатнатото предупреждение и думата „семейство“ спуснаха плътна завеса между Адем и рулетката, стаята, жената. Той напъха чиповете в кутията, осребри ги и си тръгна. Негов познат го откара до средата на пътя, другата половина Адем извървя пеш.

По улиците на Северен Лондон имаше купчини отпадъци, пръснат навсякъде разлагащ се боклук. Светът съвсем бе превъртял. Стачкуваха всички: пожарникари, миньори, хлебари, болничен персонал, а сега и боклукчиите. Вече никой не искаше да плаша за играта. Никой, освен комарджиите.

Беше четири след полунощ, когато Адем се прибра в къщата на „Лавендър Гроув“. Запали на канапето цигара, която се превърна в пепел между пръстите му, до него беше купчината пари, топла и вярна. Шестнайсет хиляди и четиристотин лири стерлинги. Всички спяха непробудно и Адем можеше и да не казва на семейството си за победата. Налагаше се да почака. Той лежеше с широко отворени очи в сумрачната всекидневна, обзет от самота, дълбока и непреодолима. Чуваше накъсаното дишане на жена си и на двамата си синове, на дъщеря си, дори на златните рибки… Всички обгърнати от тайнствена ведрост.

Беше го забелязал още докато отбиваше военната си служба в Турция. Когато на тясно място спят повече от трима души, рано или късно те започват да дишат в синхрон. Може би така Бог ни казваше, че ако забравим за себе си, накрая всички ще бъдем в крачка и няма да се караме повече. Тази мисъл беше нова за Адем и известно време той й се наслаждава. Но и да имаше някъде хармония, Адем не можеше да бъде част от нея. Както и други пъти му хрумна, че е човек като всички останали, нито по-добър, нито по-лош, но че подвежда хората, които обича. За стотен път се запита дали собствената му плът и кръв няма да се чувства по-добре без него.

Неспособен да заспи, призори той излезе от жилището. Взе със себе си и парите, макар да осъзнаваше, че е глупаво. В Хакни гъмжеше от крадци и обирджии, които за такава голяма сума едва ли щяха да се поколебаят да му счупят ребрата. Адем ускори крачката — трепкаше и изтръпваше всеки път, когато някой непознат се приближеше по улицата.

В завода „Юнайтед Бискитс“ бе посрещнат като цар. Всички бяха научили. Тарик дойде през обедната почивка да го поздрави — и да го помоли за услуга.

— Знаеш каква е жената — подхвана той и сниши глас до убеден шепот — От цяла вечност ми опява за кухнята.

Тарик си имаше цяла теория за английските кухни, смяташе, че нарочно ги правят мънички и тъмни, та хората да се виждат принудени да купуват храна от ресторантите. В съзаклятието участвали и архитекти, и политици, и общинари, и профсъюзи, всички надлежно подкупени от собствениците на ресторанти, ето какво гласеше безкрайната му диатриба.

Адем кимна дружелюбно, макар и да чувстваше, че по-големият му брат ще му иска назаем възможно най-голяма сума и след като похарчи малко от нея за кухнята, ще сложи останалото в спестовния си влог. Тарик цепеше косъма на две. Направо не беше за вярване, че на младини същият човек е подкрепял толкова щедро двамата си братя. След смъртта на баща им Тарик се беше скъсвал от работа, за да може да се грижи за Адем и Халил. През последните години обаче ставаше все по-стиснат не пропускаше да изстиска докрай тубичките паста за зъби, режеше купони за намаления от вестниците, изключваше бойлера, използваше по два пъти пликчетата чай, пазаруваше само от магазини за стоки втора употреба и забраняваше на всички в семейството си да купуват нещо, без да го питат, а когато го питаха, отговорът неизменно беше. „Не ти трябва“.

Адем си пое въздух и каза:

— Мислиш ли понякога за майка ни?

В друг ден нямаше да намери сили да говори така. Но сега, след като брат му го бе помолил за услуга, той усети, че има надмощие. Заслужаваше в замяна да чуе няколко спомена. И все пак въпросът беше толкова неочакван, че в началото Тарик не знаеше какво да отговори. Между веждите му се образува дълбока бръчка, плъзна и към челото, където имаше няколко бели петна, кожно заболяване от детството. Когато заговори, гласът му прозвуча твърдо и сърдито:

— Защо да го правя? Тя не ставаше за нищо.

„Не ти ли се иска да разбереш дали е жива, дали има други деца, как е, дали понякога й домъчнява за нас?“ — искаше да попита Адем и за малко да го направи. Но вместо това рече в последвалата куха тишина:

— Довечера ще намина към вас и ще ти донеса парите. Кажи на снаха ми, че ще си получи мечтаната кухня.

След залез-слънце му хрумна, че ако заложи и спечели отново, ще има два пъти повече пари. После ще даде назаем на Тарик и на други и дори няма да му се налага да иска да му връщат и пени. Тласкан от благородната кауза, отиде в сутерена в Източен Лондон и видя жената със сините очи. Пак загледа как тя наблюдава топчето, въртящо се в рулетката. Пак заложи на едро. И загуби. Всичко.

 

 

Не съм заеквал никога през живота си до четиринайсети ноември 1978 година. Денят, в който реших да си взема нож.

Бяхме в бюфета в училище. Аз и съучениците ми. Сини пластмасови табли, овчарски пай, кифли с мармалад, метални наши с вода, обичайната врява. Пусках някакви шеги и ето че след миг започнах да пелтеча като малоумник. Стана внезапно, светкавично и всички си помислиха, че се майтапя.

Обсъждахме мача на другия ден. „Челси“ играеше срещу московското „Динамо“. Аршад, нисък набит пакистанец, който мечтаеше да стане защитник в „Нотингам Форест“, каза, че бил готов да заложи обувките си „Док Мартенс“, че нашите в синьо ще победят — щели да го направят лесно, все едно са излезли на разходка в парка, — всички ние обаче знаехме, че дрънка глупости.

Разстроен, че не го приемаме насериозно, Аршад се извърна с блеснали очи към мен и се усмихна, както винаги, когато искаше нещо.

— Ей, ще ми дадеш ли пудинга?

Аз поклатих глава.

— А, б-б-без тия… Н-н-няма д-д-да стане.

Той застина и ме изгледа. Другите също — сякаш ме виждаха за пръв път. После някой спомена онзи тип от другия клас, който заекваше много и никой не искаше да разговаря с него. Всички решиха, че го имитирам, и прихнаха. Аз също се засмях. Но дълбоко в себе си усетих паника. Изтиках таблата към Аршад и му кимнах да взима каквото е останало. Вече не ми се ядеше.

След края на междучасието се върнах потиснат в класната стая. Как така ни в клин, ни в ръкав ми се беше появил говорен дефект? Никой в семейството не заекваше. Нали тези неща уж се предаваха по наследство? А може и да не се предаваха. Можеше да е инцидент, еднократен случай. Временна засечка, като лошо спъване. Сигурно щеше да ми мине внезапно, както се беше появило. Трябваше да разбера. Затова прибрах часовника си в джоба и се приближих до две момичета — да ги питам колко е часът. Но от устата ми излезе само задавен звук.

Момичетата се изкискаха. Кухавели! Сигурно си въобразяваха, че си падам по тях. Извърнах се с пламнало лице. Видях с крайчеца на окото, че гаджето ми Кейти следи всяко мое движение. В часа по история ми метна бележка:

„Маги, Кристин, Хилари. Ако е момче, Том.“

Смачках я и я пъхнах в джоба си. Тя веднага ми метна друго топче.

„Какво те прихваща?“

Свих рамене — един вид, нищо сериозно. Но и да ме разбра, Кейти не изглеждаше особено убедена. Затова и аз и написах бележка:

„Ще ти кажа после!“

През целия час се притеснявах до смърт, че учителката ще ме пита нещо. Щях да стана за смях, докато съм жив. За щастие, нямаше въпроси. Веднага щом мъчението приключи, грабнах раницата и се насочих към вратата. Реших да избягам от часовете — нещо, което не правех никога, — и да се прибера у нас.

В три и половина си бях вкъщи и натиснах звънеца. Докато чаках да ми отворят, плъзнах поглед към името до звънеца: „Адем Топрак“.

Сестра ми Есма го беше написала с почерка си с много заврънкулки. С огромно нежелание.

— И ние живеем тук — беше промърморила. — Защо да пиша името само на татко?

Уж беше крехко момиче, а все отстояваше някакви грандиозни идеи: равни възможности, социална справедливост, права на жените… Приятелите ми я мислеха или за откачена, или за комунистка. Ако зависеше от нея, щеше да напише: „Семейство Топрак“ или: „Адем, Пембе, Искендер, Есма, Юнус и златните рибки“.

Беше ми все тая. Лично аз не бих написал нищо на табелата. Така щеше да е по-честно, по-откровено. Щеше да е моят начин да кажа, че всъщност тук не живее никой. Че ние не живеем в апартамента, а само пребиваваме. Нашият дом приличаше на еднозвезден хотел, където не камериерките, а мама переше чаршафите и всяка сутрин за закуска имаше едно и също: саламурено сирене, черни маслини, чай в малки чашки… никога с мляко.

Нищо чудно Аршад някой ден да играе в Първа дивизия. Можеше да си натъпче джобовете със снимки на кралицата и колата — с готини мацки, но хора като нас щяха да си останат до гроб аутсайдери. Ние, Топрак, само минавахме през този град: бяхме наполовина турци, наполовина кюрди в гадната част на Лондон.

Натиснах още веднъж звънеца. Нито звук. Къде, да го вземат мътните, беше мама? Беше изключено да е в „Кристъл Сизърс“. Преди няколко дни беше напуснала работа. След като татко замина, аз бях глава на семейството и не исках тя да работи повече. Плака много, но не се възпротиви. Знаеше, че си имам причини. Хората шушукаха. Където има дим, има и огън. Затова й казах да си стои вкъщи. Трябваше да угася пламъците.

Никой в училище не знаеше какво става. И не им трябваше да знаят. Училището си беше училище, домът — дом, Кейти също не беше в течение. Гаджето си беше гадже, семейството — семейство. Някои неща не бива да се смесват. Като водата и олиото.

Хрумна ми, че може да е отишла на пазар. Трябваше да си поговоря с нея и за това. Извадих ключа, пъхнах го в ключалката и го завъртях, но той не помръдна. Вратата беше заключена отвътре. Изведнъж чух стъпки в коридора.

— Кой е? — попита мама.

— Аз с-с-съм, м-м-мамо.

— Ти ли си, Искендер?

В гласа й се долови паника, сякаш щеше да се случи нещо лошо. Чух и шепот, тих и припрян, и разбрах, че не говори майка ми. Сърцето ми заби лудешки и аз усетих как оставам без въздух. Не можех нито да пристъпя напред, нито да се върна назад, затова продължих да се боря с ключа. След още минута, може би повече, вратата се отвори.

Майка ми стоеше, препречвайки входа. Устните й бяха извити в усмивка, но очите й гледаха странно студено. Забелязах, че от конската е опашка се е измъкнах кичур коса и едно от копчетата на бялата е блуза е закопчано накриво.

— Искендер, синко — рече тя. — Прибрал си се.

Запитах се какво ли я е изненадало повече, дали че съм се прибрал три часа по-рано, или че съм й син.

— Всичко наред ли е? — попита майка ми. — Не изглеждаш добре, Султане.

Идеше ми да й отвърна: Не ме наричай така. Не ме наричай никак. Вместо това свалих обувките си и минах покрай нея — за малко да я съборя. Влязох право в стаята си, затръшнах вратата и сложих стол, за да не влиза никой. Легнах, завих се презглава и се съсредоточих върху дишането си, както ме бяха учили на тренировките по бокс. Вдишай. Издишай. Вдишай…

Отвън се чуваха потайни звуци: скърцащ паркет, вятър и ситен дъжд, сипещ се над града. Сред тази смесица от звуци чух как входната врата се отваря и някой излиза тихо като мишка.

Навремето тя ме обичаше повече от всичко на света — бях първородната й рожба, първият й син, Ронийа Чавемин^[2]. Сега вече всичко беше различно. Съсипано. По бузата ми се търкулна сълза. Ударих си шамар, за да я спра. Не помогна. Ударих се още веднъж, този път по-силно.

Заслушах как стъпките й се приближават по коридора, тихи и равномерни като биене на сърце. Тя спря пред вратата ми, но не посмя да почука. Чувствах движенията й, можех да докосна вината й, да помириша срама й. Чакахме така един бог знае колко, слушахме дъха на другия, мислехме какво ли си мисли другият. После тя си отиде, сякаш нямаше какво да ми каже, сякаш не ми дължеше обяснение и мнението ми, моят гняв и болка не значат нищо. Тръгна си от мен.

Тогава проумях, че онова, което чичо Тарик ми е казал за мама е истина. Тогава ми хрумна да си купя нож. С дървена дръжка, със сгъваемо извито острие. Незаконно, разбира се. Никой не искаше да си навлича неприятности с ченгетата, като продава сгъваем нож, особено на човек като мен. Аз обаче знаех откъде да си намеря. Познавах такъв човек.

Нямаше да наранявам никого. Исках само да сплаша нея… или него.