Елиф Шафак
Чест (2)

Имена като бучки захар

Село на река Ефрат, 1945 година

Когато се роди Пембе, Назе се натъжи толкова, че забрави колко се е мъчила през последните двайсет и шест час, не забеляза и че между краката й на струйка се стича кръв, а се опита да стане и да излезе. Така поне твърдяха всички — всички, присъствали онзи ветровит ден в стаята, където тя роди.

Но колкото и да искаше да се махне, Назе не можеше да отиде никъде. За изненада на жените в стаята и на мъжа й, който чакаше на двора, повторна вълна от контракции я върна обратно в леглото. След три минути се появи главата на още едно бебе. Много коса, червеникава кожа, цялото мокро и сбръчкано. Пак момиче, само че по-малко.

Този път Назе не се опита да избяга. Въздъхна едва чуто, зарови глава във възглавницата и се извърна към отворения прозорец, сякаш се мъчеше да чуе шепота на съдбата във вятъра, нежен като мляко. Помисли си, че, ако се заслуша внимателно, може и да чуе отговора на небесата. Все трябваше да има причина, обяснение, за което тя и не подозираше, но което със сигурност бе очевидно за Аллаха, за да им даде Той още две момичета, при положение че вече имаха шест и нито един син.

И така, Назе стисна устни, залепи ги като подгъв, и реши да не изрича и дума, докато Аллах не й обясни, докрай и убедително, подбудите за Своите действия. Дори насън устните й бяха стиснати. През следващите четирийсет дни и четирийсет нощи Назе не изрече и дума. Нито докато готвеше нахут с овча лой от опашката, нито докато къпеше другите си шест дъщери в големия кръгъл тенекиен бидон, нито докато мачкаше сирене и го смесваше с див чесън и подправки, нито когато мъжът й я попита какво име иска да дадат на новородените. Продължи да мълчи, притихнала като гробищата в подножието на хълмовете, където бяха погребани предците й и където някой ден за вечен покой щеше да бъде положена и тя.

В затънтеното кюрдско село сред зъберите нямаше пътища, нямаше електрически ток, нямаше лекар, нямаше училище. През обвивката на усамотението му почти не проникваха новини от външния свят. Последиците от Втората световна война, атомната бомба… Селяните не бяха и чували за тях. Въпреки това бяха убедени, че във Вселената, иначе казано, отвъд бреговете на Ефрат, се случват странни неща. Какво да се прави, светът си беше такъв и нямаше смисъл да се опитват да го проумяват. Всичко, което някога го е имало и което щеше да го има в бъдеще, вече присъстваше тук и сега. Човеците бяха предопределени да водят уседнал живот — като дърветата и молозите. Освен ако не си един от тримата: странстващ мистик, изгубил миналото си, глупак, изгубил ума си, или Маджнун, изгубил своята любима.

Ако изключим дервишите, безумците и влюбените, за останалите нищо не бе изненадващо и всичко си бе такова, каквото трябва да бъде. Случеше ли се нещо в някое кътче, всички останали го научаваха веднага. Тайните бяха лукс, какъвто можеха да си позволят само богатите, а в това село на име Mala Car Bayan; или Дом на четирите вятъра, богати нямаше.

Старейшините на селото — трима дребни посърнали мъже — почти през цялото време седяха в единствената чайна, размишляваха върху тайнствата на Божествената мъдрост и глупостите на политиците и отпиваха чай от чаши, тънки като черупка на яйце и крехки като живота. Щом научиха, че Назе е дала обет за мълчание, те решиха да я посетят.

— Дошли сме да те предупредим, че си на път да извършиш кощунство — рече първият мъж, толкова стар, че и най-лекият ветрец можеше да го повали.

— Как изобщо очакваш Всевишният да ти разкрие волята Си, толкова ли не знаеш, че Той разговаря само с пророци? — отбеляза вторият мъж с уста, в която бяха останали едва няколко зъба. — А сред пророците със сигурност не е имало жени.

Третият мъж махна с ръце, сковани и възлести като корени на дърво:

— Волята на Аллах е да те чуе да говориш. Ако не искаше, щеше да те е направил риба.

Назе ги слушаше и от време на време си бършеше очите с краищата на забрадката. За миг си представи, че е риба: голяма кафява пъстърва в реката, с перки, проблясващи на слънцето, с петна, обточени от бледи ореоли. Тя и не подозираше, че по различно време в живота си децата и правнуците й ще обичат едни или други риби и че поколения нейни потомци ще се чувстват свързани с подводното царство.

— Говори! — каза първият старец. — Неестествено е такива като теб да мълчат. А което е неестествено, е против волята на Аллах.

Но Назе пак не каза нищо.

След като почетните гости си тръгнаха, тя се приближи до люлката, където спяха близначките. Трепкащата светлина от запаленото огнище беше обагрила стаята в златистожълто и кожата на новородените сияеше едва доловимо, почти като ангелска. Сърцето на Назе омекна. Тя се извърна към шестте си дъщери, които се бяха наредили от най-високата до най-ниската, и каза с глас, и пресипнал, и глух:

— Знам какви имена ще им дам.

— Кажи ни, мамо! — възкликнаха момичетата, неописуемо радостни, че пак са я чули да говори.

Назе се прокашля и заяви с тон, в който се долавяше поражение:

— Тази тук ще се казва Бекст, а другата — Безе.

— Бекст и Безе — повториха като ехо момичетата.

— Да, деца мои.

След като го изрече, тя примлясна, сякаш имената са оставили в устата й вкус, солен и възкисел — Бекст и Безе на кюрдски, Кадер и Йетер на турски. Орис и Доста на всички възможни езици. Това беше нейният начин да съобщи на Аллах, че макар и като добра мюсюлманка да се е примирила със съдбата си, не иска повече дъщери и следващия път, когато зачене — а тя знаеше, че той ще бъде последният, защото беше на четирийсет и една и вече не бе в разцвета на силите си, — не е зле Той да й даде син, син и нищо друго.

Същата вечер, щом баща им се прибра, момичетата се втурнаха да му съобщят добрата новина.

— Тате! Тате! Мама говори!

Колкото и да се зарадва, че жена му е проговорила отново, Берзо се свъси, когато научи какви имена е избрала тя за новородените. Поклати глава и смутен, мълча дълго.

— Орис и Доста — промърмори сякаш на себе си. — Ти всъщност не си дала имена на децата. Написала си молба до небесата.

Назе се вторачи в краката си и започна да оглежда палеца, показал се от дупката на вълнения й чорап.

— Имена, в които прозира обида, могат да засегнат Създателя — продължи Берзо. — Защо да си навличаме гнева Му? Я за всеки случай да им дадем обикновени имена.

След това уточнение той оповести, че е измислил други имена: Пембе и Джамила — Розова и Красива. Имена като бучки захар, които се разтапят в чая ти, сладки и податливи, без остри краища.

Въпреки че решението на Берзо беше окончателно, имената, избрани от Назе, не бяха пренебрегнати лесно. Те останаха задълго в паметта на всеки, привързани към родословното дърво, като две тънки хвърчила, заплели се в клоните. Така близначките получиха по две имена: Пембе Кадер и Джамила Йетер — Розова Орис и Доста Красота. Кой да предположи, че след време едно от тези имена щеше да се появи във вестниците навсякъде по света?