Елиф Шафак
Чест (31)

Голяма кафява пъстърва

Лондон, юли 1978 година

Когато след седмици на отчаяно търсене се натъкна на Тобико, Юнус беше обзет от облекчение, но и от уплаха. Облекчение, че я е открил точно когато го е очаквал най-малко, смазващ страх, че ще я изгуби отново. Вкопчи се нея като мида в черупка.

Тя се беше променила малко, беше понапълнял. Косата й, тъмна и лъскава като черно камъче в дъжд, пак беше дълга, но сега краищата бяха боядисани в електриковозелено. Беше заменила сребърната халка на долната си устна с проблясващо топче. Върху меката част на всяко ухо си беше наслагала шест алени сърчица, мънички и ярки като капки кръв. Юнус ги преброи и за пореден път забеляза колко са малки ушите й и колко красиви.

Стиснала устни, Тобико отказа да обясни къде е била през цялото това време и защо не е оставила бележка. Къде ли не. Имах нужда да променя обстановката, кукличке. Юнус се подразни, когато разбра къде живее тя сега: в къща с две спални заедно с Капитана и майка му. С тях били още неколцина от скуота.

Майката на Капитана, госпожа Пауъл, била пенсионира учителка, вдовица. Всъщност трудно понасяла тумбата малоумници в къщата си, но била склонила да ги приюти за малко с надеждата да прекарва повече време с единствения си син. Била се изнесла в спалнята на горния етаж заедно с телевизора и термофора си и била оставила на пънкарите другите помещения в къщата. Рядко се престрашавала да излезе от стаята си, хранела се само там и се правела, че не забелязвала несекващата врява и миризмата на трева долу.

Първия път, когато гостува на пънкарите в онази къта, Юнус седна, дребен и ухилен, на канапето до Тобико.

— Това е временно решение, малкият — обясни Капитана. — Докато се върнем на старото място. Пак ще съберем всички.

— Ще си вземем пак къщата и този път никой няма да ни изрита. Научихме си урока — допълни Богарт, както бе стиснал между устните си цигара и държеше китара само с две струни — Ще им сритаме задниците!

С тях беше и едно ново момче, гологлаво, ако не броим кичура върху темето, който бе боядисан в различни оттенъци на оранжевото. Викаха му Хидравликата, защото смяташе, че не трябва да се плаща за нищо: за книги, за плочи, за храна и бельо. Веднъж задигнал чифт „Док Мартенс“, като пъхнал всяка от обувките в ръкавите на габардиненото си палто. Сега Хидравликата седеше облегнат и както се хилеше, подметна:

— Да, вие сте като котките. Ближете си раните.

Юнус слушаше брътвежа им, доволен, че отново са в живота му, и странно успокоен от особнячествата им. Богарт забеляза колко е щастлив и отбеляза:

— И хлапето е като котка.

— А ти си топлата му малка кошница — каза Капитана на Тобико и й намигна.

Тя се засмя, но малко, за да не обиди Юнус. За да смени тезата, се извърна към Богарт и попита:

— Какво свиреше?

— О, една песен, която написах. Мислех си, че нападението срещу скуота е нашата Кървава неделя. Нещо от този род. За това съчиних песен. Казва се Кървавият вторник.

Не му трябваше повече подканяне, Богарт запя. Мелодията беше ужасна, фалшива и повтаряща се, но още по-ужасен беше текстът:

„На ръба съм, на края съм сега,

падам като камък надолу в дупката,

дупката, дупката, дупката.

Куките не викат, преди да ни спипат.

Кървав вторник денят е сега.

Скочи срещу системата! Тя няма душа!

Няма душа, няма…“

Иги Поп, който се беше издокарал в бродирано елече и кафеникавожълта тениска, толкова къса, че едвам покриваше зърната на гърдите му, запуши ушите си с пръсти.

— О, няма ли да си затвориш гадния плювалник!

— Моля? — възкликна Богарт, след като спря насред песента.

— Пълен боклук, мой човек — отвърна Иги Поп.

— Дори не беше във вторник — намеси се и Тобико. — Нападнаха ни в сряда.

Богарт се свъси.

— И кой го твърди?

Юнус слушаше полуразвеселен, полупритеснен — знаеше колко лесно могат да се прехвърлят от детинската веселба към откровена война, когато са надрусани, да започнат да блъскат вратите, да крещят и да се псуват един друг и самите себе си.

— Много ви разбира главата! Тъпанари — изсумтя Богарт. Известно време мълча и гледа нацупен Тобико. — Ти не помниш даже какво си яла на закуска.

— Хайде да питаме Юнус — предложи тя. — Той не е на ничия страна.

— Дрън-дрън, не бил на ничия страна — възрази Капитана. — Толкова е лапнал по теб, че ако му кажеш, че снегът е черен ще се съгласи.

Юнус се изчерви чак до ушите, но се направи на разсеян, знаеше, че трябва да каже нещо, което да е достатъчно интересно, за да отклони вниманието им. Затова оповести.

— Искам татуировка.

Богарт прихна.

— Охо! Хлапето е много яко.

— Ще ти направим — обеща Иги Поп. — Няма проблем. Аз съм най-добрият татуист в целия град.

— Пиленце, а майка ти няма ли да се сърди? — попита нежно Тобико.

Юнус вече беше помислил за това.

— Ами ще се разсърди, ако я види. Но ако я сложите някъде на гърба ми, няма да разбере.

— Умно си е хлапето — одобри Хидравликата.

— Ще ида да донеса нещата — каза Иги Поп, като потърка длани.

— А на мен ми се пишка — пошушна Юнус.

Горе от двете страни на коридора имаше две врати. След кратко колебание той отвори вратата вляво. Изненадан, видя жена, която седеше в алена нощница на леглото, дъвчеше крекери „Риц“ и гледаше новия епизод на „Шоу на Южния бряг“. Косата й приличаше на кукувиче гнездо и жената явно плачеше, защото по бузите й имаше размазан грим. Изглеждаше малко луда.

— Извинете, госпожо.

Юнус тъкмо понечи да затвори вратата, когато жената прошепна, без да сваля очи от екрана:

— Вербуват ли те?

Момчето спря като заковано, не беше сигурно, че думите са бали предназначени за него.

— Моля?

— Вербуват ли те? — повтори госпожа Пауъл. — Ще ставаш ли най-малкият закононарушител в Англия?

— Не — отговори разтревожен Юнус.

— Браво на теб — похвали го жената, като продължи да говори на телевизора. — Цял живот съм работила с деца, а не мога да помогна на собствения си син.

Юнус се взря в жената по-внимателно и позна учителката, която бе идвала да говори с родителите му за образованието на сестра му. Видя и колко си приличат тя и Капитана: широко чело, дълъг нос със заоблен връх, леко изпъкнали очи, сиви като кремък.

— Когато беше на твоите години, синът ми беше много миличък — продължи тя. — Децата са прекрасни, докато са бебета, но после прохождат, започват да трошат всичко, а щом пораснат, те мразят!

Госпожа Пауъл се обърна към Юнус, погледът й беше като прожектор. Под очите й имаше тъмни торбички. Жената изглеждаше уморена, трябваше да се наспи хубаво.

— Как наричаш майка си, миличък?

— Ами… ами наричам я „мамо“ — отговори Юнус.

— Е, кажи й, че е късметлийка. Моят син ме нарича Системата. Смята ме за тъпа еснафка! — Тя въздъхна. — Как мисли прав ли е?

— О, не — рече озадачен Юнус. Спомни си как преди известно време е обещал на Тобико да не допуска никога системата да се доближи до него. Но въпреки това не си плю на петите. — Мисля, че вие, госпожо Пауъл, сте красива жена. Просто трябва да се видите на слънчева светлина.

Известно време жената мълча потресена, после прихна. Смехът бе пресипнал и гърлен, но когато тя вдигна отново очи, в тях имаше ново пламъче.

— Това е най-милото нещо, което съм чувала напоследък.

— Радвам се, госпожо.

Когато се върна във всекидневната, Юнус завари Тобико да седи при прозореца и да гледа една птица в градината — на следобедното слънце перата й проблясваха във всички цветове на дъгата. Беше приготвила две чаши горещ шоколад. Докато отпиваха от тях, Юнус се престраши да каже:

— Мога ли да те питам нещо?

— Разбира се, зайче.

— За тайните — допълни той притеснен. — Сестра ми твърди, че е по-хубаво да не ги споделяш с никого. Дори с тръстиката.

Тобико го погледна заинтригувана.

— За какво говориш, бебчо?

— Сигурно търся начин да те питам… Ако обичаш някого и този някой има тайна, която никой не знае и която си е притеснителна… а ти си я научил. Как мислиш, трябва ли да му казваш?

— О, сложен въпрос. Според мен е за предпочитане да си държиш езика зад зъбите.

Сдед тези думи Тобико положи глава върху рамото на момчето — внимателно, не с цялата си тежест. Юнус усети, че сърцето му бие като обезумяло. Искаше му се този миг да не свършва никога. Но след малко Капитана и другите се върнаха с кашон игли и модели за татуировки.

— И така. Започваме — подкани Иги Поп. — Виж какво, сигурно ще те заболи малко. Ще се справиш ли?

Прехапал устна, Юнус кимна.

— И каква татуировка искаш? Някаква дума? Или символ?

— Може ли да ми направиш кит? — попита момчето. — Като онзи, дето е глътнал пророка?

Когато беше готова, татуировката приличаше по-скоро на голяма кафява пъстърва — рибата, в която в един друг живот, в един отдавна отминал свят баба Назе бе искала да се превърне.