Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iskender, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Елиф Шафак. Искандер

Турска. Първо издание

ИК „Егмонт България“, София, 2012

Редактор: Виктория Иванова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-0756-1

История

  1. — Добавяне

Храбър отпор

Лондон, 2 март 1978 година

Още преди да отиде при скуотърите, Юнус разбра, че се е случило нещо. Когато приближи старата сграда, забеляза, че прозорците и по трите етажа са заковани с кадастрон, щайги и тенекии, по някои от които се мъдреха символи на анархистите. Предния ден температурата беше паднала под нулата и сега от улуците като сълзи блестяха висулки. Във въздуха се стелеше тежка тишина, зловещо спокойствие.

Вечерта, когато празнуваха рождения ден на Тобико, вечерта, когато пънкарите го отнесоха до тях, Юнус се прибра толкова късно и в такова състояние, че Пембе — която бе на път да полудее от притеснение и да почне да звъни по болниците — го наказа за няколко седмици. Всяка сутрин го изпращаше до училището и всеки следобед ходеше да го прибира. Но днес най-после отново започна да работи с обичайното си работно бреме в „Кристъл Сизърс“ и Юнус пак беше волна птица. Въпреки че беше обещал на майка си да се прибере веднага след училище, въпреки че не лъжеше никога, той усети, че едва ли не против волята си върти педалите към адреса, познат му толкова добре.

След като остави велосипеда, тръгна по тясната пътека към къщата, като внимаваше да не се подхлъзне. Изненадан, видя, че входната врата е заключена. Беше идвал много пъти, а никога не я беше заварвал затворена, камо ли залостена отвътре. Скуотърите все се хвалеха, че това е единствената жилищна сграда в Лондон, която не се нуждае от ключове и катинари, защото все пак е дом, а не затвор, каквито са всички останали частни къщи.

Тъй като нямаше звънец, Юнус почука — първо възпитано, после все по-разтревожено. След няколко минути вече блъскаше с все сила.

— Остави ни на мира! — викна някой отвътре.

Вцепенен, Юнус спря. Дали скуотърите вече не искаха да го виждат? Дали за това се бяха поставили под карантина? Той пак зачука — плахо, но настойчиво.

— Разкарай се оттук, шовинист такъв — ревна друг.

Включи се и женски глас:

— Майната ти! Ще се бием.

Сега вече беше ужасен. Колкото и да обичаше Тобико, не беше готов да се изправи срещу цяла къща разярени хора. Извика с пресеклив глас:

— Но… това съм аз, Юнус! Пуснете ме да вляза, много ви моля.

Последва моментно затишие, сетне гръмна смях. След няколко секунди вратата се открехна. На прага стоеше мъж, който приличаше на Иги Поп — и той като певеца без риза, оголил гръд, без косъмче по нея. Щом водя Юнус грейна и кресна през рамо.

— Фалшива тревога! Чисто е. Това е хлапето!

— Здравейте — рече Онус. — Просто минавах оттук с колелото и реших да проверя как сте.

— Никога не сме били по-добре! Готвим се да изритаме някого по задника.

— Кого? — попита тихо Юнус.

— О, властите — отвърна развълнуван Иги Поп.

Властта — това бе поредната дума на възрастните, която Юнус беше чувал и друг път, но не разбираше. Веднъж беше попитал Тобико какво значи и в бързината и желанието да остроумничи тя обясни:

— Това е нещо, което бащите в Турция имат в изобилие, майките — не, а на момченца като теб по определение им е отказано, докато не пораснат достатъчно.

Юнус възкликна ококорен:

— Мустаци ли?

Затова, когато Иги Поп изрече същата дума, малчуганът остана с впечатлението, че скуотърите се готвят да нападат мъже с мустаци. Зашеметен и вцепенен, той стоя там дълго с лице, върху което се четеше неверие.

Без да подозира за притесненията на момчето, Иги Поп надзърна навън и огледа наляво и надясно — да се увери, че на улицата няма подозрително движение. После бутна Юнус да влиза вътре, затвори вратата и я залости с дъска, прихваната с пирони и тел, така че да опира в двата края на рамката.

— Какво става тук? — попита Юнус, но мъжът вече се беше обърнал и се качваше с тежка крачка по стълбите.

Когато отиде на третия етаж, Юнус направо не повярва на очите си. Там се бяха събрали всички незаконни обитатели на къщата: някои правеха прашки от дебела гума, други приготвяха стрели и фунийки за стрелба, трети трупаха боеприпаси. Всички бяха вглъбени и напрегнати и се трудеха трескаво в облак от възбудено вълнение. Из помещението се носеха валма дим от цигари, пръчици за благовония и запалена трева. На малкия котлон беше сложен чайник с чай — или поне приличаше на чай, — който с тихо уморено свистене бълваше пара. На Юнус му се стори, че дори чайникът е изпаднал в треска.

Насред суетнята стоеше Капитана, който даваше указания — точно като водач на скаути. Съсредоточеното изражение върху приличащото му на невестулка лице наведе момчето на мисълта, че в хаоса все пак има някакъв ред, а в безумието — логика. Едно от многото неща, които в онзи миг му минаха през ума, беше да се маха оттук незабавно. Но много му се искаше да види Тобико и това надделя над всички притеснения. Къде ли беше тя? Колкото и внимателно да оглеждаше помещението, той не я виждаше никъде.

Юнус се приближи до един млад пънкар — явно беше отскоро тук — с щръкнала като бодли коса и очила, увеличаващи очите му, прякорът му беше Богарт.

— Здрасти, какво правиш?

— Здрасти! Искаш да ми помогнеш ли?

 

 

Юнус сви рамене.

— Добре, какво да правя?

— Пълниш бутилките с тази течност, това е.

И така, момчето взе пластмасовата фуния и се запретна да пълни винени бутилки с терпентин, за да направи коктейл „Молотов“.

— Миришат странно — отбеляза след малко. — Какво ще правиш с тях?

— Ще ги мятам по властите — отговори делово Богарт.

Юнус се вцепени и един мускул отстрани на брадичката му, започна да играе. Защо ли бяха изпълнени с такава решимост да мятат смрадливи бутилки по мъже с мустаци? И какво можеше да направи той, за да спаси баща си?

— Всички ли власти ще нападате? — поинтересува се момчето.

— А, не! Невъзможно е. Много са гадните му калтаци. Размножават се като плъхове — каза Богарт с изпъкнала адамова ябълка, която заподскача нагоре-надолу. — Проклети да са!

— Връщам се ей сега — заяви Юнус и се изправи.

Трябваше да помисли малко насаме.

В която и стая да отидеше, заварваше същата суматоха. Не беше шега работа. Обитателите на къщата се готвеха за война. И точно тогава Юнус видя Тобико. Седеше сама на един дюшек, беше навела глава и със затворени очи бе потънала в медитация. Юнус се наведе над нея и се възползва от възможността да се полюбува на профила, който не можеше да сбърка с никой друг. На черната й коса, на татуировките, на пиърсинга. Опита се да измисли как, въпреки че е толкова малък и без пукната пара, може да я спаси от предстоящата битка.

— Ти ли си, сладкишче? — попита тихо и нежно Тобико.

Юнус усети, че се изчервява.

— Как разбра?

— Видях те, че идваш, глупаче. — След като се извърна, тя намигна и го млясна по бузата. — Охо, изглеждаш много сериозен. Какво има, буболече?

— Не разбирам какво става тук.

— О, всичко е заради общината — уточни Тобико с очи, блеснали от презрение.

— Каква община, на Лондон ли?

— На Хакни. Искат да ни изритат оттук. Представяш ли си? Изпратиха ни писмо с предупреждение, че ни дават една седмица да се изнесем. Получи се преди девет дни. Чакаме ги всеки момент тия копелдаци.

— Но защо?

— За да спазарят за луди пари къщата с угоени котараци като тях.

След като проумя, че всичко това няма нищо общо с мустакатите мъже, Юнус изпита облекчение, но само за миг. Нададе ухо, сякаш се страхуваше, че ще чуе булдозери, полицейски автомобили, линейки, които обкръжават къщата. Но навън не се чуваше друго, освен вятъра, поривист леден вятър. Момчето бавно си пое въздух и попита:

— Къде ще отидеш?

— Никой няма да ходи никъде — отсече Тобико.

— Но къщата е тяхна, нали?

— Не, не е тяхна, сладурче. Някои къщи са на всички. Мен ако питаш, всички къщи трябва да са на всички. — Тобико изправи гръб и продължи с глас, решителен като погледа й: — Планът им е да ни изхвърлят. А нашият план е да окажем съпротива и да се борим, защото, ако не се бориш със системата, ставаш част от нея.

— Може да се откажат — вметна Юнус. — Бог е велик.

— Бог ли? Знаеш ли, сладурче. Бог има друга планета точно като нашата. Там има друга Тобико и друг Йона. Приличат на нас, но това не сме ние, защото как може да сме ние, при положение че сме тук, долу, нали така?

Момчето слушаше внимателно, но думите му убягваха като пясък между пръстите. Никога дотогава не бе чувал някой да оспорва Аллаха и по причина, която остана неясна, се натъжи.

— Мама казва, че Бог ни обича.

— Обича ли? — Тобико се задави, сякаш думата й беше заседнала на гърлото. — Любовта е мимолетно нещо, зайче. Извинявай, че ти съобщавам лошата новина, но Бог ни е забравил.

Очите на момчето се смалиха, после се разшириха отново. То се взря в ръцете си, като мърмореше нещо неразбираем сякаш повтаряше молитва. След пороя от думи и с известно закъснение Тобико го чу да казва като далечно ехо:

— Но аз няма да го направя никога. Никога няма да те забравя.

 

 

През следващия час Капитана начерта плана си върху черна дъска, открадната от едно училище наблизо. През повечето време беше странно муден, сякаш замаян, но щом подхвана тирадата си, гласът му забумтя с нова сила. Каза, че след като полицията нападне сградата, всички те ще се качат на тавана, където били складирали боеприпаси като за малка армия. Леглата на втория етаж и масите на третия бяха обърнати на една страна и бяха направени на барикади. Обитателите на къщата смятаха да дадат отпор, толкова яростен, че британските медии да се почувстват длъжни да дойдат и да го отразяват. Докато журналистите разпращат снимки на съпротивата от мястото на събитието, младежи от цял свят ще да започнат да задават въпроси за бруталността на общината. Накрая, за да спаси положението, правителството ще нареди на общината да спре с действията и скуотърите ще победят.

— Жестоко, човече! Това ще бъде нашата Парижка комуна — заяви Богарт, а запаленият джойнт висеше от устните му само на крачка от коктейлите „Молотов“.

— Е, комуната е имала доста кървав завършек — предупреди Иги Поп.

Юнус се опита да не се тревожи излишно, но знаеше, че ако сега полицията щурмува сградата и той остане обсаден с незаконните обитатели, майка му сигурно ще получи инфаркт. Трябваше да се махне оттук, и то час по-скоро. Ако това беше война, тя не беше негова. Каквото и да представляваше властта, Юнус не искаше да я замерва с бутилки и камъни. Но колкото и да беше объркан, не отиде никъде. Като коте, нуждаещо се от топлина, остана до жената, която обичаше, и продължи да приготвя боеприпаси, да слуша разкази за революцията, да яде пуканки с хашиш и да пее Rebel, Rebel[1].

За щастие на момчето, сблъсъкът, от който се опасяваше, не се състоя онзи следобед. Случи се три дни по-късно, когато Юнус беше на училище, а скуотърите вече се бяха уморили да чакат. Въпреки всички репетиции бяха заварени неподготвени и макар да дадоха храбър отпор, до няколко часа бяха арестувани всичките.

Повечето щяха да бъдат освободени ден-два по-късно, след щателна полицейска проверка и яко конско как човек трябва да се държи в обществото. През това време общината побърза да докара строители, които сковаха около къщата висока ограда. После зачакаха нареждане да съборят стените, вратите, спомените.

Бележки

[1] Rebel, Rebel — Бунтар, Бунтар(англ.). — Песен на Дейвид Бауи, издадена през 1974 г. — Б.р.