Елиф Шафак
Чест (41)

Туш върху коприна

Лондон, ноември 1978 година

Беше седем и половина вечерта. Краят на тежък ден. С коса, прибрана в небрежен кок, с гръб, който я понаболяваше, Пембе беше на крак още от сутринта, но не се чувстваше уморена. Беше казала на Рита, че ще поостане, за да почисти, макар че всъщност не бе длъжна.

— Ти си истински ангел, скъпа — възкликна Рита и я целуна и по двете бузи. — Какво щях да правя без теб?

Пембе още не й беше казала. Не намираше сили да съобщи на шефката си, че напуска. Че утре няма да дойде в „Кристъл Сизърс“. Вдругиден също. Смяташе да напише на Рита бележка. Така беше по-лесно. Щеше да се извини и да обясни, че не се чувства добре и иска да си почине. След като помисли обаче, реши да каже на Рита истината — доколкото беше възможно. Ако не друго, дължеше поне това на приятелката си. Щеше да й каже, че големият й син настоява да спре да работи.

Искендер й беше любимец, понякога се гневеше малко, понякога се оставяше във властта на чувствата, но като цяло бе добро момче. Имаше си основания. Изведнъж започнаха да се носят твърде много клюки. Зад гърба й, зад затворените врати, по магазините на кръстовищата, в кафенетата, ресторантите за кебап, обществените перални и в магазините за риба хората бяха подочули, че не всичко е наред в дома на Топрак. Клюките плъзваха по-бързо и от туш върху коприна. Цял живот Пембе беше чистила петна по дрехи и килими, а не знаеше как да махне такова петно. Ще напиша на Рита. Тя ще разбере, макар и не напълно.

Вината беше странно чувство. Започваше от едно-единствено съмнение, мъничко като въшка. Впиваше се в кожата ти, смучеше ти кръвта, снасяше навсякъде гниди. Напоследък Пембе се чувстваше виновна през цялото време. На работа, у дома, докато готвеше, пазаруваше и се молеше, дори насън — вината бе заразила душата й.

Като малка неведнъж и два пъти беше хващала въшки. Ни най-страшен беше първият път. Пембе смяташе, че й ги е дала нейната близначка Джамила, тя пък твърдеше обратното. Майка им ги държа и двете няколко часа в коритото с гореща вода: търкаше главите им с някаква смрадлива течност, която беше взела от една знахарка. Накрая беше успяла да изтреби всички гниди, но за малко да убие и момичетата.

Беше минало повече от час, откакто всички си бяха тръгнали: клиентите, касиерката и козметичката, която идваше два пъти в седмицата. Рита смяташе да назначи стилист — каква засукана дума. В Англия хората много обичаха такива думи — Пембе и досега се изумяваше от етикетите им. Сочно пиле с пикантен мек кускус. Беше го видяла в менюто на моден ресторант, където я беше завел Елиас. Първият и последен път, когато бяха ходили някъде. Никога не се беше чувствала по-притеснена в живота си. Знаеше, че Елиас се опитва да намери място, където двамата да си поговорят, без да ги види никой. Но това беше невъзможно, нали? Не само защото всички бяха навсякъде, но и заради отколешния вселенски закон: неминуемо се натъкваш на онова, което на всяка цена искаш да избегнеш.

Докато обядваха, Пембе спомена на Елиас, че там, където е родена, хората ще се изсмеят, ако разберат, че някъде поднасят кускуса като деликатес. Това беше ястие за селяни. Не че семейството й беше богато, но всички в него можеха да различат обикновеното ядене за бедняци от деликатеса.

В Англия всичко беше преобърнато с главата надолу. Колкото и обикновен да беше кускусът, всички го възприемаха с благоговение. А гледаха през пръсти на такава важна дума като срам. Ако се разочароваха от нещо, колкото и преходно и дребно да бе англичаните възкликваха: „Какъв срам!“ Пембе очакваше Елиас да се засмее на всичко това, той обаче я погледна някак замислено, както правеше понякога, сякаш тя му напомняше други, по-дълбоки и тъжни неща.

— Значи, ако ме поканиш на вечеря, няма да ми поднесеш кускус? — попита закачливо той.

— Разбира се, че не.

Пембе се увлече дотолкова, че си представи какво ще му предложи за вечеря. Първо супа, защото храната е по-вкусна на топъл стомах. Застроена с кисело мляко, с естрагон, джоджен и лющена пшеница, салата с меласа от нар, пикантна лютеница, кюфтенца от леща, султанска наслада^[1] и за десерт домашна баклава с бита сметана отгоре.

— Ще ми бъде приятно да готвя заедно с теб в кухнята, в нашата кухня — каза Елиас.

Това беше един от редките мигове, когато двамата обсъждаха съвместното си бъдеше, позволявайки си да смятат, че имат такова.

Фризьорският салон може и да е място, където подстригват и сушат със сешоар, но в по-голяма степен това е място на думите. Някои жени идваха толкова често не защото изпитваха потребност през седмица да си сменят прическата. Много от тях копнееха да си побъбрят — копнееха за думи като лъкатушещ поток, доволен, че просто си тече. Случваше се клиентите да имат нужда от човек, който да поговори с тях и да се държи така, сякаш са като принцесите, за които са чели навремето в книжките с приказки.

Не че Пембе умееше да говори. Затова пък беше отлична слушателка. Беше израсла в голямо семейство и покрай това се беше научила да поставя на първо място другите, ето защо умението да слуша сякаш й беше вродено. Клиентките й споделяха своите надежди и разочарования. Пембе знаеше как се казват мъжете, децата, домашните им любимци и дори досадните съседи. Ако й разказваха вицове, се смееше, където трябва. Ако хулеха политиците, се въсеше заедно с тях. Ако й разправяха някаква сърцераздирателна история, се просълзяваше. Правеше всичко това с ограничения си речник. Имаше думи, които не разбираше, но винаги схващаше смисъла.

Вечерното слънце отдавна беше залязло, улицата вече се променяше. Магазините от двете страни бяха затворили и всичко наоколо се огласяше от звука на смъкваните метални решетки. Магазинът за сари, ливанското кафене, месарят халал^[2], хипарското магазинче, което миришеше на тамян и на други неща, местният супермаркет, където току-що бяха започнали да продават пиле на грил… Хората, които работеха или пазаруваха там, вече бяха на път за домовете си.

В осем и половина Пембе вече беше избърсала пода, беше изплакнала четките и бе измила пластмасовите купички, в които бъркаше боята. Ръцете й бяха свикнали да търкат, да бършат и лъскат и тя си мислеше, че няма да й се подчинят, ако им заповяда да спрат да се трудят. След като не остана нищо за вършене, тя грабна палтото и дамската си чанта и погледна за последно салона.

— Чао, каски за коса — пророни. — Чао, ролки, ножици, амоняк…

Беше си обещала да не плаче. Захапа отвътре устата си, отвори вратата и излезе на улицата. Покрай нея минаха подпийнали мъж и жена, които се целуваха. Постара се да не ги гледа, но не се сдържа. Откакто беше пристигнала в тази държава, бяха минали цели осем години, а тя още не бе свикнала да вижда хора, които се целуват на обществени места. Жената я забеляза и се дръпна от любовника си, а после прихна, сякаш развеселена от свенливостта на Пембе.

Тя побърза да заключи и пусна ключа в кутията за писма на Рита. Сети се, че е забравила да й напише бележка, но така сигурно беше по-добре. Не се налагаше да обяснява нищо, а и да беше опитала, не бе сигурна, че щеше да се получи. Сега трябваше да намери Елиас и да му каже, че оттук нататък ще бъде по-трудно да се срещат навън…