Уолтър Мосли
Черна красавица (9)

8.

Пробудих се облян в студена пот. Бруно лежеше подпрян на вратата на месарницата, с отворени очи. Искаше да му помогна, но не можех; не бях в състояние. Той задъхано повтаряше името ми. Смъртта му беше по-важна от всички други, на които бях ставал свидетел. Но не можех да изляза и да се изправя срещу Плъха. Просто не можех.

 

 

Оставих Перушинката пред училището й в Бърнсайд и после подкарах на юг. Бях раздразнен от съня си и от работата, която ми се налагаше да свърша рано предобед, така че намислих да се захвана с деловите си задължения. Реших, че ако успея да намеря някакви пари, няма да ми се наложи да търся собственика на зъба.

Близо до Креншо и Санта Барбара стигнах до една малка сграда, изработена от сглобяеми елементи, с голяма табела на покрива. Три метра висока и десет дълга, сякаш предназначена за много по-голяма сграда. На жълт фон с гигантски червени букви беше написано: КОРПОРАЦИЯ ЕСКУАЙЪР РИЪЛТИ.

Офисът беше най-обикновена стая с четири метални бюра върху бетонен под. Рени Стюарт заемаше бюрото до вратата. Сестра й, Кловис Макдоналд, седеше отсреща.

— Какво обичате? — попита Рени, сякаш ме виждаше за пръв път.

Косата й беше накъдрена в крещящо златни букли, а кожата й беше черна като асфалт, но устните и носът й бяха странни — като на бяла жена. Рени беше мършава и нещастна. Червените й нокти имаха нужда от нов лак, а тъмносинята й рокля можеше да създаде впечатлението, че е гола, ако я погледнеш малко по-отдалеч.

— Искам да говоря с Кловис.

Кловис беше само на няколко крачки от нас, но Рени направо подскочи от стола си.

— Ще отида да я потърся.

При Рени практически отсъстваше задникът, макар че тя се движеше така, сякаш имаше такъв. Довлече се до бюрото на Кловис и се подпря с две ръце на него, демонстрирайки, че само още едно движение и ще припадне от изтощение.

— Някакъв иска да те види — чух я да казва. И посочи с ръка зад себе си, за да стане ясно за какво става дума дори и на тези, които ги нямаше наоколо.

После се върна до бюрото си, седна, започна да набира някакъв номер по телефона и каза небрежно:

— Можете да влезете.

Кловис не се надигна да ме поздрави. Дори и не ми протегна ръка в знак на елементарно уважение. Каза само:

— Добър ден, мистър Ролинс.

— Здравей, Кло — отвърнах аз. — Да не планираш издигането на стени в стаята?

— А?

— Като ви гледам двете с Рени, тя се държи така, сякаш не те вижда. Та си рекох, сигурно разигравате варианта, че стените вече ги има.

Кловис нямаше чувство за хумор. В живота й не бе имало много място за смях. Тя беше ниска, здрава жена с кожа като обгорял бронз. Грубото й лице изглеждаше като лице на боксьор, нанесъл съкрушителен удар и застинал в очакване съперникът му да рухне. Веждите й бяха гъсти като на мъж. И бяха настръхнали, сякаш беше обзета от божествен гняв.

— Какво мога да направя за вас, мистър Ролинс?

— Дойдох да разбера кога започваме с „Фрийдъм Плаза“. Нали знаеш, финансите ми доста оредяха.

Кловис ме загледа, сякаш съм някакъв клоун, а не член на инвестиционния й консорциум.

Беше от Далас, Тексас — област, която познавах като роден дом, и беше дошла в Лос Анджелис след насилствената смърт на някой си Джери Ред Закъсацията. Изглежда, Джери се бе опитвал да форсира чувствата си към най-малката сестра на Кловис, Антоанет. Обаче се отказал от мероприятието си, след като Кловис го обезкуражила с една оловна тръба, която си разнасяла в сака. Джери починал след три дни и макар че съдията нарекъл случая законна самоотбрана, кланът на Ред поискал скалпа на Кло.

Двайсет и пет минути след произнасянето на присъдата Кловис вече била на автобуса за Лос Анджелис.

Когато през 1955 година пристигнала в Лос Анджелис, освен с името си Кловис разполагала само с шейсет и пет долара. Наела стая на 103-та улица и си намерила работа в една безименна закусвалня, която Мофас, моят алчен агент по недвижими имущества, и аз имахме навика да посещаваме. Кловис беше любезна към нас по което и време да се хранехме там, но имаше особено специално отношение към Мофас, защото той беше шефът; поне така си мислеше тя. Обичах да се преструвам, че работя за Мофас и че той е собственикът. Така получавах по-голямата част от парите и никакви оплаквания. Хората бяха любезни към мен, защото ме обичаха. Никой никога не ми се е подмазвал така, както Кловис имаше навика да маже с масло ръженото хлебче на Мофас.

По онова време Мофас вече го беше загазил здравата. Беше отслабнал най-малко сто кила и дъхът му излизаше по-бързо и от на малко кученце. Най-накрая беше отказал пурите, но въпреки това емфиземата напредваше из белите му дробове като гъсто лепило.

Един ден Мофас се оплака, че единствените домашно приготвени ястия, които бил ял, му били сервирани на масата на Кло. По онова време той живееше в една стая под наем на другия край на града. Кло обаче му каза, че ще се радва, ако й позволи от време на време да му носи топла храна.

— Важни хора като вас не бива да се хранят с консерви — заяви тя, привеждайки се толкова ниско над масата, че видяхме стомаха й между гърдите. — Бих могла да ви нося нещичко топло, ако искате.

И без това забързаното дишане на Мофас забележимо се ускори. Имах чувството, че е на косъм да ритне канчето още тогава.

След по-малко от три месеца вече живееха заедно. Преди да измине година беше създадена компанията „Ескуайър Риълти“ и Кловис започна бизнес из цял южен Лос Анджелис.

Тя наистина имаше дарба за бизнеса с недвижими имоти. Събра една група чиновници от средната класа и ги погна да инвестират в жилищни сгради. Двамата с Мофас управляваха собствеността и скоро Кловис започна да прави сделки с някои по-богати земевладелци. Казваше на белите, че може да представлява инвестициите им по-добре в черните общности, защото има усет и защото наемателите й имат вяра.

След три години „Фрийдъм Тръст“, което беше името на тази негърска инвестиционна група, притежаваше дванайсет жилищни сгради, и „Ескуайър Риълти“ ги представляваше всички, заедно с още двайсет сгради, притежавани от външни бели.

„Ескуайър“ още ме представляваха, макар и в ограничен размер, но Кловис не беше особено щастлива от този факт. Макар че бе открила, че аз съм собственик, а не Мофас, тя все още не искаше да се отърси от представата си за мен като за момче за всичко.

 

 

— Не можем да се придвижим на „Фрийдъм Плаза“ — каза тя.

— Моля?

— Замразиха разрешителното за строеж. Не можем да забием и една лопата там.

— Какво ще кажеш за адвокат?

Кловис изкриви устни.

— Нищо не може да направи. Наложили са запрещение върху цялото място. Градската управа твърди, че искат да построят пречиствателна инсталация. — Погледът на Кловис непрестанно се връщаше върху документите по бюрото й. Опитваше се да ми намекне, че е прекалено заета, за да хаби времето си с разговори върху приключени теми.

— Но те ни издадоха разрешение. И след като са ни го издали, би следвало да го уважават, не е ли така?

В началото, когато Кловис се захвана с „Фрийдъм Тръст“, идеята ми се струваше съвсем добра. До каквото и да се докоснеше ръката й, се превръщаше в пари. Така че споделих с нея идея, която я накара да се усмихне, дори и на мен.

Притежавах недвижим имот върху голяма площ в Комптън и бях решил да закупя още. Кловис събираше фондовете на „Фрийдъм Тръст“, за да закупи прилежащия участък, и всички стигнахме до предложението да изградим пазарен център на име „Фрийдъм Плаза“. Трябваше да има супермаркет, магазин за електроуреди и десетина по-малки магазина, притежавани и обслужвани от чернокожи.

Бяха ни изпълнили чертежите и имахме всички разрешения, от които се нуждаехме. Бях затънал до гуша в дългове от моя страна, но знаех добре, че ако човек иска да спечели пари, първо трябва да похарчи известно количество. Всичко се бе развивало добре съвсем доскоро. Процесът беше бавен и търпях големи загуби, но никога дори и не бях допускал, че разрешението ни ще бъде отнето.

— Какво ще стане с имуществото, ако доведат намеренията си докрай?

— Градската управа ще забрани по-нататъшната разработка на плана ни и ще ни заплати стойността на земята.

— Но ние сме влезли и с двата крака за чертежите и всички такси и данъци! — възкликнах. — Тази цена няма да ни покрие дори и половината разходи.

— Това е рискът, който бяхме поели, мистър Ролинс — произнесе Кловис, сякаш ставаше дума за някакъв десетдоларов облог с Джорджет. — Налагаше се да платим за плановете и адвоката, както и за заплати на управленческия персонал.

— Заплати за управленческия персонал ли? Шегуваш ли се? Искаш да ви платя, загдето загубихте парите ми ли? Нямам пукната стотинка.

— Имаш си сгради, мистър Ролинс. Продай две и ще можеш да си изплатиш дълга и пак да ти остане някой долар в джоба.

— Какво? — Протегнах ръце към ръба на бюрото й и в същия момент входната врата се отвори. Не беше необходимо да се обръщам, за да разбера, че тежките стъпки принадлежат на Тайрън, Клавел, Гроувър и Фитс — братчетата на Кловис. Знаех, че Рени ги е повикала по телефона. Всеки път, когато на Кловис й потрябваше помощта им, те само чакаха да се обади — и четиримата.

— Чу ме добре, мистър Ролинс.

— Искам да говоря с Мофас за това. — Някакъв шум се зароди в основата на черепа ми. Жегата в стаята изкласи в ненавист към тях.

— Говори с мен, мистър Ролинс. Аз управлявам офиса. Аз съм човекът, с когото трябва да говориш.

Надигнах се рязко от стола, събаряйки го на пода. Завъртях се на пети, минах право покрай четиримата юначаги и излязох от стаята.

Нажеженият вятър на Санта Ана ме блъсна в лицето като стена. Докато се добера до багажника на понтиака си, модел 56-а година, потта вече се стичаше по краката ми. Рязаната пушка на Хуйовата глава си беше още на мястото. Два изстрела щяха да им изкарат ангелите, след което вече бяха мои. Посегнах към кутията с патроните за в случай че ми се наложеше да презаредя. Лежеше в ъгъла на мястото за резервната гума. Вдигнах я и видях отдолу малката гумена кукличка на Перушинката. Цели две седмици я беше търсила къде ли не. Три нощи подред заспиваше с плач, защото любимката й беше изчезнала и никой нямаше да я нахрани. Гневът се изпари от главата ми само при представата каква радост щеше да огрее личицето й, щом види омазаната с машинно масло играчка.

— Ролинс. — Самодоволният глас принадлежеше на Фитс. Стоеше пред колата.

Надзърнах иззад отворения багажник и попитах възпитано:

— Да?

— Искам само да ти кажа, че е най-добре да оставиш сестра ми на мира, авер. Хич не се шегувам.

Фитс беше млад и як. Колкото и да се мъчеше да изкриви лицето си в заплашителна гримаса, все си оставаше младо момче. Гладка кожа и кръгли очи.

Пуснах пушката и затворих багажника.

— Не е необходимо да ми береш грижата, авер — отвърнах. — Аз съм този, който трябва да си бере гайлето.

Фитс не беше наясно как да реагира на отговора ми.

Заобиколих полумомчето — полумъж и седнах зад волана. Фитс ме гледаше втренчено през отворения прозорец, видимо объркан. Не откъсваше поглед от колата, докато потеглях, а през това време братята му се приближаваха към него, събирайки се в глутница като кучета.

Мисълта за това момче ми отне и сетните сили. То си нямаше и най-малка представа за това, което ставаше в заобикалящия го свят. Беше млад и силен, имаше братя, с които да тича на воля, и сестри, които го перяха и му готвеха.

Можех да го убия за едното нищо. Един ден все някой щеше да го направи. Също както Плъха беше убил Бруно.

Искаше ми се да убия и Кловис, но нямах никаква причина да го сторя. Тя не беше направила нищо. Цялата работа опираше до мен. Аз бях посегнал към света на белия човек и ме бяха пипнали, това беше всичко. Когато бях малко момче, ме учеха, че всяка жаба трябва да си знае гьола. Бях глупак, след като този урок бе излетял от главата ми, и сега трябваше да си плащам за глупостта.

Дълбоко в себе си знаех, че светът няма да ми позволи да стана почтен бизнесмен. Беше ми жал за блъскането, което му бях хвърлил. Още от дете работех от сутрин до здрач: метях, обработвах градини, доставях пратки. Каква ли работа само не бях вършил и сега исках отплатата за труда си. Исках я, жестоко.

Но жестокостта ми вече не кротуваше в дъното на съзнанието ми. Всеки път, когато я усещах да се размърдва, пред взора ми изникваха Бруно и Плъха и колко е лесно да умре човек.

В Тексас и Луизиана, откъдето произхождам, убийствата с куршум, нож и пребиванията до смърт бяха нещо съвсем обичайно. Някой можеше да те убие с голи ръце просто защото няма оръжие подръка. Жените умираха при раждане, мъжете се давеха при опитите да измъкнат дървета от водата. Където и да се обърнеше човек, навсякъде върлуваха сифилис и пневмония, и туберкулоза.

После дойде Втората световна война. Хората вече умираха с милиони. Умираха в собствените си домове и в самотните заснежени пространства. В Европа бяха построили гигантски фабрики, в които убиваха хора. В Европа те караха да си изкопаеш гроба, преди да ти пръснат тила.

В Европа имах дни, през които виждах повече умрели, отколкото живи хора. В едно полско градче се натъкнах на дупка два на два, препълнена с телца на малки дечица. Още непроговорили.

Но през цялото онова време в мен беше жива надеждата. Надеждата, че съм се добрал до място и време, където смъртта вече няма да ме преследва. Не че си мислех, че хората един ден ще спрат да умират. Знаех, че смъртта е неунищожима. Но не и онази безсмислена смърт, при която мъжете убиват от скука или поради детската игра, на която играят.

Когато Бруно умря, разбрах, че винаги ще бъда заобиколен от насилие и лудост. Виждах го навсякъде — в невинното лице на Фитс, в болния взор на Хуйовата глава. Виждах го дори и в себе си. И ме изпълваше гняв.

И ставаше още по-лошо.