Уолтър Мосли
Черна красавица (18)

17.

Не знам защо отидох в Окснард. Може би заради Мофас и чувството, че отново съм отговорен за нещо. Може би се дължеше на факта, че не ми се занимаваше много с проблемите на Плъха, защото нямаха просто или лесно решение. От собствения си опит знаех, че когато нарочеше някого да умре, нямаше отърваване.

А може би се дължеше на факта, че така и не се бях научил да гледам на жените с уважение.

Ако знам, че даден мъж е опасен, внимавам с него, защото един мъж може да бъде наистина сериозен проблем. Не е задължително да се страхувам от него, но все пак го вземам на сериозно. Но една жена никога не предизвиква страх у мен. Виждал съм поне дузина жени да убиват мъже и въпреки това бих се скъсал от смях, ако някоя ме заплаши.

Така че когато Гуендолин Джоунс ми се обади, единственото нещо, на което погледнах с необходимата сериозност, беше обещаната сума от шестстотин тридесет и седем долара. Сега обаче, след като пак си имах работа с Плъха и му бях обещал пари, знаех, че трябва да имам някаква резерва, в случай че Мофас закъса.

Самата природа беше с мен в решението ми да потегля натам. Небето беше синьо, океанът тъмен. За пръв път от седмици в прозорците ми духаше студен вятър. Чайките крякаха тъжните си песни и кръжаха наоколо. Бях почти щастлив.

Разклонът при Лий преминаваше в дълга алея, която прекосяваше ягодови градини и накрая извеждаше до една стръмна скала, надвиснала над океана.

Над скалата стърчеше голяма жълта кабина. На вратата имаше отвор, изрязан в груба форма на телефон. Спрях до нея, слязох и запалих цигара. Вкусът на тютюна и студеният морски вятър ме отпуснаха.

Скалата се издаваше над водата. Океанът се люшкаше като някакъв огромен тъп звяр.

Отидох до ръба. Беше красиво. Проблемите, пред които бях изправен, дори усилваха омаята. Океанът и вятърът ми нашепваха колко нищожни са ми проблемите; колко глупав съм, да се набърквам в чуждите тревоги, когато навред около мен има толкова красота. Трябваше само да гледам океана или да се върна у дома и да съзерцавам как растат децата ми. Изсмях се и си напомних да не го забравя следващия път, когато някой ми се изтърси да ми предлага пари.

Бях на косъм да обърна колата и да се прибера у дома. На следващия ден щях да взема децата от училище и щяхме да отидем на пикник на плажа Писмо.

В този момент обаче дочух нещо, или поне така ми се стори. Безкрайно приятен звук. По хълма зад мен се виеше пътека. А от върха се спускаше самотен велосипедист и викаше:

— Мистър Ролинс!

Нямаше да я разбера от толкова разстояние, ако не си знаех името.

 

 

Гуендолин Джоунс се спусна от хълма с червения си трискоростен велосипед. Не откъснах поглед от нея през цялото й спускане, чак докато не спря пред мен.

Беше дори още по-красива във вълшебните си розово-бели шорти и розови кецове. Чорапите й и фланелката с къси ръкави бяха бели, с изключение на една малка розова панделка от сатен на деколтето.

— Здравей — каза тя с невинност, която не може да се имитира. — Чаках те. Знаех, че ще дойдеш, но се тревожех да не те изпусна, защото Сара имаше нужда от помощ в банята. — Гуендолин набърчи носле с любящо неодобрение. — Понякога си мисля, че тя не може и носа си да издуха, без някой да й помогне.

— Винаги ли наричаш господарката си с малкото й име?

— Е — каза тя и се усмихна толкова дружелюбно, че събуди у мен спомени от детството ми преди смъртта на майка ми. — Всъщност нямам чувството, че ми е господарка. Това е нещо като да имаш различни задължения, нали разбираш.

— И различни възнаграждения, обзалагам се.

Гуендолин слезе от велосипеда си, застана пред мен и попита:

— Ще ме закараш ли?

— Къде по-точно?

— До фермата. Доста далече е, и пътят е все нагоре. Мога да пъхна велосипеда в багажника.

Докато сгъвах велосипеда, за да се събере над резервната гума, подуших незабелязано под мишниците си. Миришех си на мъж, но не прекалено силно. Бях благодарен на „Джонсън & Джонсън“ за бебешката пудра, защото не мислех, че Гуендолин би понесла нещо прекалено силно.

Освен може би целувка.

— Трябва да тръгнем по черния път от другата страна на телефонната кабина. — Тя посочи към пътеката, която се виеше по склона.

 

 

Пътят, ако това изобщо можеше да се нарече път, беше издълбан от пороите. Гънеше се като змия нагоре и имаше моменти, при които изглеждаше като че ли някой ръб може да се откърти и да полетим надолу в морето.

Гуендолин вдигна обутите си в розови кецове крака на арматурното табло. Положих доста усилия да гледам пътя, а не дългите кафяви крака до мен. Колата се люшкаше и от време на време дъното задираше по някоя по-висока буца. Не съм от чистниците, нито пък държа кой знае колко на вещите си, но обичам да поддържам колата си в добро състояние. Кормуването по този път я съсипваше.

С навлизането в сушата нарастваше и жегата. Мухи и стършели влитаха през отворените прозорци. В оврага край пътя ромолеше ручей. От всички посоки долиташе мирис на гнило. Птици, скрити в храстите, пищяха, сякаш ги колят.

— Колко има още? — попитах.

— Около миля и половина. — Гуендолин посочи към върха на хълма. — Оттам вече пътят е равен, а и е съвсем близо.

— Това вече съвсем не го разбирам.

— Какво не разбираш?

— Как някой богаташ като мис Кейн ще си строи къща толкова далеч, където даже и кола не може да стигне, без да стане цялата в кал и да остане без боя.

— О? — Гуендолин се развесели. — Можехме да минем и от другата страна. Там е павирано, но пък е прекалено дълго.

Не можех да проговоря и думичка. Бях се доверил на една работничка — и то от моята раса! — а тя съсипа най-голямата инвестиция в живота ми — колата. Ако бях продумал и думичка, със сигурност щях да я придружа с някой здрав удар. Така че си задържах езика зад зъбите и продължих да се люшкам по зловещия път.

Когато излязохме на паважа, отбих встрани и спрях.

— Защо спираме? — пожела да разбере Гуендолин.

— Искам да си поговорим, преди да стигнем до къщата.

— За какво?

Гледах я с твърд поглед. В главата ми бушуваше океан от чувства. Исках да науча за Бети, и може би за Марлон; исках да разбера защо ме е извикала мис Кейн, преди да влезем в къщата и да чуя лъжите й (казвам лъжи, защото по онова време всяка бяла личност трябваше да доказва истинността на думите си, преди да им се доверя). Исках да опозная и Гуендолин.

— Къде е Бети?

Гуендолин заби поглед в скута си. Пъхнах пръст под брадичката й, за да погледна в очите й.

И двамата дишахме тежко.

— Не знам. — Опита се пак да наведе глава, но аз не я пуснах.

— Добре. Ще го повярвам. Но какво става тук? Бети е просто една прислужница, домашна чистачка. Няма никаква причина да се задвижват адвокати, детективи и стотици долари, за да се открие една камериерка.

— Бети… Мис Ейди беше част от къщата. Нашият дом не е онова, което си мислите. Искам да кажа… всички бяхме много близки. Бети е била със семейство Кейн още преди войната.

— Защо ченгетата разпитват за бащата на мис Кейн?

— Не знам. Всичко, което ми е известно, е, че мистър Кейн почина. И тогава изчезна Бети и всички се притесниха. Полицията идва вкъщи, а на следващия ден дойде и мистър Ходж. Полицията все още търси нещо, а завещанието е задържано в съда.

— Какво търси полицията?

— Не знам. Казаха, че всичко изглеждало нормално, нали разбираш, за смъртта. Но че трябвало да се направи аутопсия. Обаче нещо се бавят.

Тя отново се опита да издърпа главата си. Когато не й позволих, вкопчи ръката си в моята. Това също нямаше ефект, но тя я задържа, впила нокти в месестата част под палеца ми.

— И каква е тая работа със съпруга на Сара Кейн — Хоукс? Още ли е омъжена за него?

— Не. Всъщност…

— Омъжена ли е?

— Да.

— Какво се опитваш да ми кажеш, момиче?

Забитите й в плътта ми нокти носеха сладостно усещане.

— Тя е омъжена, но са разделени. Ненавижда го, но не може да се разведе. Заради Артър.

— Че какво общо има той с цялата работа?

— Артър беше само на десет години, когато Сара и Рон се разделиха. Спря да се храни и отслабна осем килограма. Лекарите казаха, че ще умре. Трябваше да го вкарат в болницата за два месеца. И Сара обеща никога да не се развежда. Това обещание спаси Артър.

— Проклятие! И къде е сега Хоукс?

— Никъде. Не го пуска и да припари до къщата. Може би праща от време на време писма на Артър, но никога не се показва наблизо.

— Какво стана с Рон и Сара?

— Той беше ужасен. Точно какъвто беше мистър Кейн. Единият от едната страна на Сара, другият — от другата. И двамата дърпаха към себе си, докато накрая почти я пречупиха. Но мистър Кейн се оказа по-силният от двамата и накара Рон да си отиде.

— И как го направи? — Усетих как брадичката на Гуендолин напира срещу връхчетата на пръстите ми.

— Просто му каза да си ходи и това беше всичко.

Повдигнах главата й един пръст и казах:

— Не, не е било така.

— Не знам. Наистина не знам. Рон загази и полицията го арестува. Това беше след като почина майката на Сара, Касандра. Сара се върна у дома, а Рон повече не се мярна. Чухме, че го пуснали, но повече не го видяхме.

Приведох се напред, докато лицето ми почти опря в нейното.

— Знаеш ли защо дойдох тук?

— Не.

— Защото ти ме повика. — Може и да беше вярно. — Ако ми се беше обадила онази, щях да й затворя телефона.

Гуендолин не отговори, така че взех ръката й, която държеше моята, и целунах пръстите й нежно, после се вгледах в очите й.

— Целуни ме, момиче.

Тя го направи, сякаш никога не беше целувала. Едва докосна долната ми устна.

— А сега гледай как се прави — казах аз и напъхах езика си в устата й.

В първия момент тя се стресна, но после омекна и обгърна врата ми с ръка.

Имаше нужда от сериозни упражнения, но не можеше да не й се признае прилежанието.

След кратката схватка на устните ни се облегнах назад. Тя прие последната ми целувка и после вдигна колене до брадичката си.

Не знаех дали това е бариера, или покана, така че попитах:

— Искаш ли да ходим в къщата?

Тя тръсна глава, че не иска, и каза:

— Но трябва.