Уолтър Мосли
Черна красавица (19)

18.

Пътувахме дълго сред тъмната градина, като мачкахме сочните плодове и гигантските семена на авокадото, озовали се под гумите ни. Дърветата бяха насадени в дълги редове, които се разбягваха перпендикулярно на пътя. В някои от сенчестите алеи мъже, жени и деца, облечени в призрачнобели дрехи, се трудеха усърдно. Бяха основно мексиканци, примесени с малко негри и шепа японци. Мъжете бяха въоръжени с гъвкави пръти със закрепени в единия край ламаринени кофи. Пъхаха кофите в короните на дърветата и раздрусваха черните плодове. След като в кофата се съберяха по няколко, привеждаха прътите към жените и децата. После отново ги вдигаха, а през това време останалите подреждаха набраните плодове в големи дървени каси покрай пътя.

Покрай една триредова алея се появи голяма дървена каруца върху две гигантски дървени колела. Теглеше я изнемощял бял кон. Неколцина яки мъже тичаха подир каруцата и мятаха вътре касите с плодовете.

Спрях колата и възкликнах:

— Господи!

— Какво?

— Все едно че съм напуснал Калифорния и съм се озовал на юг, в самия ад.

— За какво говориш? — запита Гуен. Реших да й казвам Гуен след момчешките ни целувки. Тя наистина беше изненадана. — Това е овощната градина. Част от фермата на Кейн.

— Където отиваме ли?

— Какво не е наред? Мистър Кейн не обичаше всичките тия модерни железарии за събиране на реколтата, дето ги използват сега. Беше му хубаво да си мисли, че храната, която произвежда, е със следи от човешки допир. — В гласа й нямаше дори и следа от ирония.

— А какво ще кажеш за тия деца? — посочих покрай носа й към сумрачната алея. — Не мислиш ли, че мястото им е в някое училище?

Очите на Гуен излъчваха истинско съжаление.

— Та те дори не говорят английски. Как могат да ходят на училище?

— Откъде си ти, момиче? — Повече ми се ревеше, отколкото бях гневен. — Та това са деца! Законът забранява деца да работят в такива условия.

— Но те само помагат на родителите си. Не им плащат нищо.

Извърнах се от гледката и се втренчих в пътя напред. И добре че го направих, защото иначе щях да ги прегазя.

Пред колата се беше пръкнал някакъв мъж върху великолепна черна кобила, добре гледана и чиста. Виждаше се, че има добър апетит и всеки ден я разхождат. На челюстта й имаше бяла ивица, която напомняше на пяна, плъзнала от устата й. Бялото петно много отиваше на яркото кожено седло.

Кафявият мъж, възседнал кобилата, носеше сини джинси, синя риза и черна каубойска шапка.

— Здравей, Руди! — викна Гуен, слезе и погали кобилата по муцуната. — Здравей, Красавице.

— Къде беше, Гуенди? — запита Руди.

Взираше се през прозореца на колата да ме разгледа, така че реших да изляза, за да му облекча задачата.

— Това е Изи Ролинс, Руди — каза Гуен. — Дошъл е да помогне на Сара да открие Бети.

— Приятно ми е да се запознаем — произнесох. Фраза, която съм си подготвил за бели и за други, на които може да не съм симпатичен.

Руди само кимна и се втренчи в мен. Беше млад мъж, мексиканец и каубой. Бях готов да се обзаложа, че и той си е играл на размяна на целувки с Гуен сред авокадото, и че е доловил нотката на нежност в гласа на Гуен, когато спомена името ми. По начина, по който ме гледаше, разбрах, че съм успял да си създам поредния враг.

— По-добре да тръгваме — казах на Гуен.

Гуен изгледа и двама ни озадачено и се качи в колата. Аз също се вмъкнах и потеглих бавно напред. Руди все още стоеше пред нас. Кобилата занервничи леко, но той я задържа на мястото й.

Форсирах двигателя и колата подскочи половин метър напред.

Красавицата се изправи на задните си крака, но Руди заби токове в хълбоците й, дръпна юздите и пак я удържа.

— Руди! — викна Гуен през прозореца и замаха с ръка. — Дръпни се! Махни се от пътя!

Точно в този момент някакво насекомо ме ужили зад лявото ухо. Изръмжах и включих на задна, като в същия момент форсирах двигателя. Колата се дръпна назад, разхвърляйки кал и камъчета в краката на кобилата. Това вече беше прекалено за животното и то се втурна в галоп сред дърветата. Преди още Руди да успее да обърне коня, превключих скоростите и натиснах газта, оставяйки го да се ориентира сред облака от прах.

— Какво му става? — извика Гуен, докато се мъчеше да види нещо през задното стъкло.

След около миля авокадото отстъпи място на лимонови горички. Още емигранти работници се блъскаха под немилостивото слънце за центове на час.

След петнадесет минути пътят стана павиран.

Фермата на Кейн беше вълшебна. Боядисана сиво като вътрешността на черупка на стрида и обградена от жълти рози, по-точно златни.

Спрях пред къщата, изумен от красотата и уединението, които могат да осигурят парите. Пътят, по който бяхме минали през овощните градини, ни бе извел отново до океана.

Гуен не ми позволи да й помогна за велосипеда, а го задърпа, докато накрая го измъкна от багажника. Поостърга боята на колата, но не казах нищо.

Поради някаква причина очаквах да ме преведе през задния вход. В очите на повечето редовни посетители на църквата сред черната общност тя беше почти гола, а като беше с мен, един едър негър, нещата ставаха още по-лоши. Обаче влязохме през парадния вход, Гуен първа. Блъсна вратата с предната гума и тя се отвори.

— Дойдохме с мистър Ролинс — провикна се тя, щом влязохме.

Махна ми да мина под една арка вляво. Тя мина от другата страна, блъсна още една врата, зад която се показа голяма кухня. Вътре бе застанал Артър Хоукс. Беше с бяла риза, сиви бермуди и сламени сандали. Вдигна глава и ме зърна миг преди вратата да хлопне. Вратата се люшна още веднъж, така че успях да зърна Артър повторно. Продължаваше да гледа към мен.

В следващия момент останах сам във вестибюла. По стените имаше картини, изобразяващи океански вълни. Мержелеещи се маслени бои в тежки дъбови рамки. Вълни на залез-слънце. Вълни под луна. Една несретна фрегата, опитваща се да се споразумее с ураганни вълни сред буря в морето.

Солта от устните на Гуен още пареше по езика ми. Навън морето бушуваше. Усетих как в мен се надига възбуда. Целувката и разкошът, нашепван от морето, внезапно разбудиха желания в сърцето ми.

И клетвата ми да не забравям за простите неща от живота потъна в забравата.

 

 

Сара Кейн беше точно зад вратата на арковидния вход, седнала на един голям розов диван. На масичката пред нея имаше бутилка джин „Гилби“.

До бутилката лежаха нахвърляни смачкани банкноти. Може би наистина бе изровила портмонето си до дъното.

— Цигара? — запита тя, надигайки се при влизането ми. — Съжалявам, но имам само „Лъки Страйк“.

И тръсна пакета към мен.

— Сядайте, мистър Ролинс.

Имаше и стол, розов, естествено.

— Нещо за пиене? — Ръката й, която леко трепереше, посегна към бутилката.

— Не, благодаря.

— Не обичате ли твърд алкохол? Имаме и вино.

— Не, не, обичам твърдия алкохол. Обичам и виното, но ви моля да ми кажете какво точно искате.

На срещуположната на дивана стена имаше голям прозорец с гледка към безбрежния океан. Светлината, която идваше оттам, ми даваше добра възможност да огледам мис Кейн. Очите й бяха посърнали, но не от умора, а от мъка, години мъка. Усмивката, с която ме дари, се изгуби сред тъгата на тези очи.

— Хубава къща имате. — Исках да кажа нещо за децата сред овощните градини, но тъгата в погледа й ме спря.

— О? Харесва ли ви?

— А на вас?

Сара Кейн сведе поглед към пода под краката ми и каза:

— Това е къщата на баща ми, мистър Ролинс. Тя носи дъха му. Всеки път, когато усетя мириса на коне, си мисля за тази къща. Конският тор и мирисът на мъжете в градините, събиращи реколтата, само за да може Албърт Кейн да каже, че има ферма.

— Сега е мъртъв — напомних й аз.

Сара Кейн хвана с трепереща ръка бутилката и наля една квадратна чаша до половината.

— Какво? — запита тя, сякаш бях понижил гласа си или преминал на друг език.

— Той е мъртъв. Не е необходимо да я пазите същата заради него. Бихте могли да я затворите.

Тя ме дари със същия съжалителен поглед, както и Гуен преди четвърт час.

— Не, мистър Ролинс. Това е единствената част от собствеността, която е на мое име. Дори не и земята, а само дърветата. Притежавам само дърветата. Върху имението има запор в съда, така че единственият ми приход от него идва от реколтата. Копелето ми се смее от ада.

— Не знам — произнесох аз. — Той е мъртъв, а вие най-малкото, не трябва да бъдете сред онази жега вън.

Тя не ме слушаше.

— Имаше един мъж навремето — изрече бавно тя, също както Перушинката разказваше съня си, — който каза „не“ на баща ми. Беше дъждовна студена есен. Мъжът, не си спомням името му, каза на баща ми, че той и хората му няма да излязат на работа, докато времето не се оправи. Каза, че реколтата не струва дори и една пневмония. Имаше право. Семейството ни бе притежавало златни мини и нефтени кладенци, и ферми за добитък, по-големи от някои щати в продължение на стотици години. Какво толкова щеше да обеднее без няколко лимона в кошницата?

— Не знам, мадам. Но не съм дошъл тук, за да разговаряме на такива теми.

— Той доведе мъже от Охайо с пушки и те отведоха този мъж, мисля, че се казваше Оскар, да, Оскар. — В гласа й се промъкна някаква хрипливост. — Отведоха някъде Оскар да си поговорят и малко по-късно баща ми се върна и каза на останалите работници, че Оскар си получил възнаграждението и си заминал. Никой не му повярва, но той бе довел онези мъже с пушките, така че се върнаха на работа. Така постъпваше той, ако някой се изпречеше на пътя му. Отвеждаше човека и го убиваше, след което казваше, че това си било по негова вина.

— Да — казах аз повече на себе си, отколкото на нея, — знам.

— Какво? Какво казахте?

— Казах, че не съм дошъл тук, за да си говорим за това. Гуендолин ми спомена, че сте искали да ме наемете за нещо.

— О, съжалявам. Да. Да, разбира се. Съжалявам — заекна тя.

Поседяхме малко в мълчание, заслушани в прибоя.

— Мистър Ходж е ужасен. И миризлив — изрече тя с гласа на малко дете. — Никога не го пускам в къщата си, освен когато ми се налага. Той беше адвокат на татко, така че съм принудена да се съобразявам с него, докато завещанието се уреди.

— Е, този миризлив човек е същият, който ме нае — казах. — Какво иска той от Бети?

В този момент Гуендолин влезе в стаята, облякла дълга до глезените червена рокля. Застана зад Сара и положи ръцете си върху крехките й плещи. И двете ме гледаха като виновни деца, които вярват, че възрастните могат да четат мислите им.

— Елизабет беше много близка с татко. И когато той почина, тя ни напусна. Искам да се върне при нас.

— Обаче вашето желание насъска полицията срещу мен и ме закара и в ареста.

— Вие сте били арестуван?

— Да. И забавлявах един мъж на име Стайлс.

— Норман Стайлс? — В гласа й нахлу цял арктически ледник.

— Не ни остана време да стигнем до малките си имена.

— Ще ви платя двайсет хиляди долара в брой — каза Сара. — Веднага щом бъде доказана автентичността на завещанието.

— Моля?

— Не ме ли чухте? Казах, че ще ви платя…

— Да, да, да. Чух това. Не можах само да разбера за какво.

— За да откриете Елизабет и да ни свържете с нея. Мистър Ходж ми каза, че се е отказал от услугите ви. Каза ми още, че може да намери Елизабет по друг начин. Аз обаче не виждам причина да се отказвам от услугите ви. Ако можете, вие ще я откриете. Изглежда, че познавате семейството и приятелите й.

— Надявам се, че няма да ми се разсърдите, госпожо, но вашите пари убиха Марлон. — Протегнах се и си взех още една цигара от пакета върху масичката.

— Мъртъв ли е?

— Не съм видял тялото, но можете спокойно да се обзаложите, че е мъртъв. Мъртъв и мумифициращ се нейде из пустинята.

Гуендолин заплака. Сара се изправи и я прегърна. Прегръдка, пълна с любов и грижа. Накара ме да се почувствам самотен толкова далеч от децата си.

— Иди седни, миличко — прошепна Сара на хълцащото момиче.

Момичето се отправи със залитаща походка към един стол.

— Мистър Ролинс?

— Да, мис Кейн?

— Нямате избор.

— Винаги има избор, мадам. Дори и когато човек умира, пак има някакъв избор.

— Е, това може да е вярно, но в крайна сметка всеки ще умре, избор няма.

Не можех да оспоря гледната й точка.

— Не знам защо непрекъснато ми натяквате за някакъв чек. Не съм писала никакъв чек на Марлон. — Тя спря на средата на изречението и наклони глава настрани като плаха птица, доловила подозрителен шум в храсталака. — Но… Бети е в опасност. А вие вече сте замесен в случая.

— Извинете ме, мис Кейн, но аз не съм замесен в нищо. Единствената причина, поради която дойдох тук…

— Да, да, да, да, да — изрече тя, кимайки на всяка дума. — Знам, че не сте замесен в нищо, което е… което се е случило. Но някой може да мисли така. В края на краищата тук става дума за няколко много важни хора.

— Значи вие твърдите, че такива като Бети и мен едва ли могат да разчитат на почтено отношение, когато стане въпрос за хора като вас и баща ви?

— Казвам само, че бих желала да ви помогна, ако вие искате…

— Да бъда ваш негър — довърших вместо нея аз.

Сара Кейн се сви като шибната с камшик.

— Не! — изрече решително тя. — Не! Изобщо не мисля така! Аз никога…

— Точно така мислите. Предлагате ми куп пари, за да ми вземете акъла, а после демонстрирате колко съм нищожен, та да си опичам ума. Е, това може да има ефект при вашите хора тук. — Посочих с палец зад гърба си към овощните градини. — Но при мен номерата ви не минават. А сега ще стана и ще си тръгна. Не ми трябват парите ви и няма да работя за вас. Това е.

— Но, мистър Ролинс…

— Не. — Разтърсих глава, станах и излязох. Въздържах се да хукна. Бях се хвърлил в дълбокото, но се боях: боях се до смърт от тази бяла жена, която ми предлагаше помощ и пари.

Вече навън си поех въздух с пълни гърди. Това ме отпусна. Имах нужда от малко отпускане, след като се бях отказал от двайсет хиляди долара.

— Чакай! — Гуендолин бе сграбчила в шепата си смачканите банкноти и ме бе последвала до верандата.

— Какво искаш?

— Да ни помогнеш — каза тя, протягайки ми парите като шепа смачкани цветя.

— Ти наистина се нуждаеш от помощ. Живеем през 1961 година, сладур. Не бива да работиш за жена, която те нарича негър.

— Тя никога не е изричала тази дума. Никога.

— Може и да не го е казвала с думи, но когато една бяла жена започне да ми разправя колко е важна и в каква голяма неприятност мога да се озова… все едно че ме нарича негър. — В гласа ми се бе появил някакъв маниак. Имах чувството, че ще изскочи от гърлото ми да удуши някого. — И след като го каза на мен, значи го е казвала и на теб.

— Тя просто искаше да подчертае нещата — заяви Гуендолин, великата познавачка на белите хора. — Искаше да каже, че човек може да се окаже в беда без значение какъв е цветът на кожата му.

— Първо, искам да ти кажа, че моят и твоят цвят на кожата е един и същ, черен, и двамата сме негри. И второ, тя ме заплашваше с факта, че аз не мога да й противореча в никакъв съд. След като твърди така, тогава с мен е свършено. А тя ще го каже, освен ако не съм послушен и не изпълня нарежданията й.

Дискурсът ни върху расовата политика като че ли не беше много на място на брега на морето. Гуендолин беше на косъм отново да рухне. Ръцете ми сами я обгърнаха.

— Моля те — изплака тя. — Моля те, помогни ни.

— На нас? Че какво общо имаш ти с цялата тая мръсотия? Какво дължиш на тази жена?

Тя отблъсна прегръдката ми и ме изгледа. После каза:

— Сара се грижи за мен, откакто се помня.

— Че защо ще го прави?

— Познавала е мама, но мама е умряла. Сара и Бети са единственото семейство, което съм имала. А сега Бети е изплашена и има нужда от помощ. — Гуендолин пусна парите. — Вземи ги.

Стоях известно време неподвижен, отвратен от парите и от начина, по който богатите хора си мислеха, че могат да ме купят. После в мен се размърда практичният човек и се приведе да събере банкнотите преди вятърът да ги насмете в морето.

Гуен още хълцаше, но когато вдигнах парите, слаба усмивка озари лицето й.

— Ще ни помогнеш ли?

— Може би. Но да ти кажа право, изобщо не виждам как мога да ви помогна. Искам да кажа, че не знам къде е Бети и не познавам никой, който да знае. Нещо става тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, защо ще изчезне така внезапно?

— Не знам — изрече Гуен умолително.

— Нищо ли не знаеш? Нищо, което да ми помогне да я намеря?

— Тя има приятел — изрече обнадеждена Гуен.

— Аха. И кой е той?

— Казва се Феликс. Феликс Ландри.

— Казахте ли това на Ходж?

— Да, казахме му.

— Какво още му казахте?

— Че Одел Джоунс е неин братовчед.

— Казахте ли му за Марлон?

Очите на Гуен се замъглиха.

— Н… не.

— Защо?

— Ами… не зная.

— Все трябва да има някаква причина.

— Наистина ли е мъртъв, мистър Ролинс? — Тя се вкопчи в ръката ми.

— Да, мъртъв е. Не мога да го докажа, но знам, че е вярно.

— Когато бях малка, той често идваше при Бети — каза Гуен. — Показваше ни фокуси с карти и ни разсмиваше. Имаше един малък племенник, Тери, който идваше и си играеше с мен. Но беше прекалено груб и един ден спряха да идват.

— От колко време живееш тук?

— Откакто се помня.

— А коя е майка ти?

— Нямам майка — изрече ясно тя с гласа на дете, жадуващо да прогони кошмарите си.

И влезе в къщата, без да промълви нито дума повече.

Зарадвах се на самотата си.

 

 

Артър чакаше до колата ми.

— Мистър Ролинс. — Не ми протегна ръка, нито ми предложи усмивка.

— Какво има?

— Какво иска майка ми от вас?

— Защо не отидеш да я попиташ?

Бледото момче се опита да си придаде тежест. Очите му се присвиха и раменете му настръхнаха. Младо петле, наежено срещу бездомно куче.

— Вие не знаете в какво се намесвате. Това е семейна работа…

— Извинявай. — Опитах се да се провра покрай него.

Преди обаче да мина, той замахна и ми стовари в носа съвършено дясно кроше.

Сграбчих момчето за жълтата му риза и го вдигнах от земята.

— Тпруу! — закрещя той. Очевидно ме вземаше за кон.

Десния ми юмрук го сърбеше здраво, но се задоволих само да го отблъсна. Той залитна и аз му придадох малко допълнителна скорост. Артър тупна на задника си.

С едната ръка го сграбчих за яката, а с другата отворих колата и изкомандвах:

— Влизай вътре!

Той нацупено седна и не помръдна, когато завъртях стартера.

— Това шосе извежда ли до магистралата? — запитах.

Артър гледаше право напред и правеше упражнения по дишане.

Потеглих по павирания път в посока, противоположна на пристигането ни.

Следващите няколко минути пътувахме в мълчание. Стигнахме до една голяма дървена ограда, боядисана в светлолилаво. Щом минахме през вратата, спрях и попитах:

— Къде искаш да отидеш?

— Вие сте шофьорът — отвърна той, като оскърбено момиче на провалена среща.

— Писна ми да ви вадя думите с ченгел от устата, да знаеш. — Долу под нас се виждаше крайбрежното тихоокеанско шосе.

— Тогава защо не ни оставите на мира? Никой не иска помощта ви.

— Майка ти иска помощта ми. Иска да открия Елизабет Ейди.

Артър се хвана за главата и стисна колкото сила имаше. След малко тропна с крака по пода.

— Какво не е наред, синко? — запитах го с нежност, която наистина изпитвах в момента.

— Оставете ни на мира, мистър Ролинс — каза той. — Оставете и леля Бети на мира. Ако продължавате така, скоро всичко ще рухне.

Леля Бети!

— Кажи ми защо Ходж ще търси баща ти. — След нежността един хубав плесник.

— Какво?

— Открих името Рон Хоукс върху един документ сред отпадъците на Сол Линкс. Сол Линкс е детективът, който Ходж и майка ти са наели да открие Бети.

Артър се изпъна на седалката, когато споменах името на баща му. Може би се дължеше на чувствата, с които беше заобиколен този човек. Може би.

Дълго седяхме така. Единствените звуци около нас бяха шумът от прибоя и къркоренето на червата на Артър.

— Разкажи ми — изрекох накрая. Пак с нежност. Това момче означаваше толкова за мен, колко би означавала кралска пеперуда, набодена върху сребърна карфица.

Артър се изви наполовина към мен. Виждах, че цялата истина е там, точно зад очите му. Бях толкова близо, на косъм от разгадаването на целия случай.

Но в този момент се приведох малко повече от необходимото и истината, каквато и да беше тя, панически се скри сред гънките на мозъка му.

— Ще сляза тук — произнесе той. Хвърли ми поглед, сякаш да ме попита дали ще му разреша.

Щеше да е много по-лесно, ако бях мъж като Стайлс. Знаех къде са болезнените точки, които биха накарали младия Артър да закрещи. Можех да изтръгна истината от него. Бялата му майка можеше да ме заплашва, но тя не знаеше заплахата, която представлявах аз; не виждаше болката, която можеха да причинят ръцете ми.

Но не бях Стайлс.

Артър се измъкна от колата и се затътри обратно по пътя, по който бяхме дошли. И аз излязох и бях на косъм да го повикам. Може би щях да му предложа да го откарам обратно. Може би ако успеех да ги събера всичките в една стая, щях да им задам няколко умни въпроса.

Обаче още преди да си отворя устата, видях един черен кон да препуска надолу по хълма. Имах на разположение не повече от четиридесет и пет секунди да реша дали да остана и да се сбия с каубоя, или да отпътувам.

Вмъкнах се зад кормилото и изчаках Руди почти да се изравни с мен. Тогава натиснах педала на газта и полетях по пътя. Крещях и се давех от смях, докато бавно се откъсвах от него. Той щеше да е героят на историите, които щях да разказвам на приятелите си през идните години.