Уолтър Мосли
Черна красавица (40)

39.

Споделих със Сол страховете си. Колкото повече споделях, толкова повече той натискаше газта. Стигнахме за по-малко от половин час.

В първия момент гледката на познатия студебейкър пред къщата на Одел ме успокои; поне не бяха успели да се доберат до Бети. После обаче изпаднах в паника от това, на което можех да стана свидетел в къщата: Одел и Мод разфасовани и струпани на купчина на пода.

Когато се втурнах през входната врата, вече бях планирал жестокото си отмъщение.

Всички бяха тук. Одел и Мод с чашите кафе в скута си, седнали на дивана до Сара. Артър, седнал на един стол с права облегалка, и до него застанал Хуйовата глава. Усмихваше се и говореше нещо.

Обърна се към мен с блестящи от веселие очи и викна:

— О, здравей! Изненадан ли си, че ме виждаш тук?

Стоеше зад стола на Артър. Усмивката му беше толкова широка, че замрях на място като парализиран. Видях го да измъква пистолета от задния джоб на панталоните си, но не можах да реагирам.

— Внимавай! — изкрещя Сол и се хвърли към мен с протегнати ръце.

Сега като си мисля за това, може би е било грешка. Хуйовата глава, известен и като Роналд Хоукс, по всяка вероятност нямаше да стреля. Просто искаше да изравни резултата. Но Сол ме блъсна и в този миг револверът на Хуйовата глава изгърмя два пъти. Първият куршум удари Сол в рамото и го завъртя, вторият го улучи в гърба. Артър скочи от стола още при първия изстрел, жените запищяха. Хоукс за секунда обърна глава към тях.

Това беше мигът, от който се нуждаех. Плонжирах, улових опразнения стол за краката и замахнах силно нагоре, докато още бях на пода. В момент на паника Хоукс стреля по стола, преди той да го блъсне в брадичката. Скочих и го халосах още три пъти, докато се свлече в безсъзнание на пода.

Издърпах револвера от безволевата му ръка и изтичах до Сол. Очите му бяха отворени като на мъртвец, но в гърлото му се чуваше бълбукане. Извих главата му, стиснах го за носа, поех дълбоко дъх и започнах да му правя изкуствено дишане.

— Извикайте линейка! — изкрещях между две вдишвания.

Под дребничкия мъж се събираше локва кръв. Сара Кейн ми донесе възглавница, която да пъхна под главата му, но аз я положих под него, надявайки се по този начин да блокирам раната на гърба му.

Дълбоко вдишване, издишване, натиск. Дълбоко вдишване, издишване, натиск.

Жените и Артър ахкаха и пищяха. Одел повика линейка. Изведнъж Хоукс скочи. Одел се опита да го спре, но белият го блъска на пода и хукна към вратата. Револверът му беше в джоба ми, но в момента най-важното за мен беше Сол. Не можех да се тревожа за убиеца, след като в ръцете ми издъхваше един живот.

Всички крещяха като побъркани, но аз продължавах работата си. Продължавах, дори и след като ми се зави свят, но не пропусках дъх. Не знаех дали Сол е жив, или мъртъв, но дори и това нямаше значение.

Някой сигурно бе извикал полицията, след като бе чул изстрелите, защото ченгетата пристигнаха преди линейката. Артър не можеше да продума, но Мод описа колата, с която бяха дошли. Сара им даде името му. Накрая един от полицаите взе и моето, докато другият говореше с полицейския участък.

Скоро дойде и линейката плюс още три полицейски коли. Хората започнаха да излизат от домовете си да видят за какво е целият този шум.

Не беше никакъв проблем да се вмъкна в колата и да потегля. Никой не ме бе помолил да остана.

Знаех как разсъждават полицаите (поне така си мислех). Ако им бях казал за къщата, където отиваше той, щяха да ме пъхнат зад решетките. Нямаше да хукнат веднага натам, защото никога не слушат приказките на престъпника; а всички чернокожи бяха престъпници.

Така че натиснах педала до ламарината. Карах като луд с револвера на Хуйовата глава, затъкнат в колана ми.

Пристигнах заедно с две полицейски коли. На бордюра имаше един буик, блокирал пътя на прашния студебейкър. Спрях от другата страна на улицата и чух мъжки писък, нисък и панически. После се раздаде серия изстрели, най-малко пет, и ченгетата започнаха да се придвижват бързо и предпазливо по уличката покрай страничната стена на къщата.

Изчаках две минути и ги последвах. Полицаите стояха в дъното на уличката, сред половин дузина преобърнати контейнери за смет. Револверите на всички бяха прибрани в кобурите.

Знам, че трябваше да си тръгна. Но вече преливах от ненавист. Приближих се. Сред пръснатите боклуци лежеше Хуйовата глава. Ръцете и краката му бяха разперени, а ризата му бе придобила вишневочервен цвят от кръвта. Главата му бе килната на една страна.

— Предупредих го да спре — тъкмо произнасяше командор Стайлс.

Разговаряше търпеливо с един униформен полицай, който драскаше в бележника си.

— Чух съобщението за издирване по радиото. Работя в Бевърли Хилс, но бях слязъл тук да купя нещо за рождения ден на сина си. Нали знаете какви са магазините в градчето… — Той не завърши изречението, защото ме забеляза над стената от сини рамене.

Полицаят, който си водеше бележки, също ме забеляза.

— Хей, ти! Какво правиш тук?

— Ами дочух суматохата и дойдох да видя какво става. Не знам нищо. — Бях никой и нищо.

— Видя ли нещо? — запита полицаят.

Погледът ми обаче беше отправен към командор Стайлс.

— Не, сър, просто ви последвах, след като пристигнахте.

— Е, тогава махай се. Изчезвай оттук.

Дръпнах се няколко крачки назад, без да се обръщам, с поглед все така впит в очите на Стайлс. Той ми се усмихна.