Уолтър Мосли
Черна красавица (32)

31.

Полицията ме чакаше пред бара. Двама униформени бели, застанали до колата ми.

Стрелна ми се мисълта дали да не хукна назад по уличката, но в този момент единият ме видя.

— Хей!

Шансовете ми да не получа олово в гърба бяха минимални, така че реших да се оставя в ръцете на богинята на съдбата.

— Здравейте, господа.

Единият беше учтив и красив. Другият приличаше на риба. Големите му уши бяха почти успоредни на земята, а очите му напомняха стъклени топчета.

— Езекиил Ролинс? — запита симпатичният.

— Да, какво има?

Миришеше на парфюм и лицето му беше толкова гладко избръснато, че ушите, челото и бузите блестяха, без да са потни.

— Вие сте арестуван — информира ме той.

Полицаят господин Скумрия беше истински вълшебник с белезниците — щракна ми ги още преди да осъзная какво се е случило и прошепна:

— Влизай в колата.

Изпълних нареждането му, но изглежда, това не го задоволи, защото ме блъсна тъкмо в момента, когато се вмъквах. Едва успях да дръпна втория си крак и той затръшна вратата.

— Извинете ме, господа полицейски служители! — извиках, щом потеглихме. — Бихте ли ми казали какви са обвиненията ми? — Мъчех се да изкарам цялата работа просто голям майтап. Може би се дължеше на това, че не бях спал. Може би цялата работа беше, че току-що се бях предал като толкова много мъже, които познавах, вдигнали юмруци срещу палките, куршумите и омразата.

Симпатягата се извърна към мен и изрече с мъртвешки тон:

— Убийство. И конспирация.

Не си отворих устата чак до полицейското управление.

 

 

Детектив Луис ни чакаше пред бюрото на дежурния. Освободи униформените полицаи и отидохме в офиса му — старият офис на Куинтън Нейлър. Куинтън беше предишният чернокож детектив в участъка. Бяха го изритали някъде нагоре по служебната стълбица. От години не го бях виждал. Очертанията от буквите на името му обаче още личаха под пресния надпис „Детектив Арно Луис“.

Луис ми смъкна белезниците още щом се озовахме в безопасност зад затворената врата.

— Арестуван ли съм? — попитах, щом вратата хлопна.

Луис беше висок и слаб, с квадратна глава. Свали очилата си с дебели черни рамки и разтри носа си.

— Можеш буквално да се отпишеш, Езекиил.

Изведнъж някакво животинче пъргаво задраска с нокти в гръдния ми кош в опит да се измъкне. Наложи ми се да си поема дълбоко дъх, преди да проговоря с нормален глас.

— Какъв е проблемът?

— Седни.

— Не искам да сядам. Искам да ми кажеш какъв е проблемът.

Арно седна. Онова, което го правеше отлично ченге, може би най-доброто ченге, което бях познавал, беше фактът, че той по никакъв начин не можеше да се смути. От нищо. Нямаше нищо напротив, ако остана да стърча над него в това малко помещение. Защото тази стая беше неговият кабинет и той беше шефът без значение дали другият е прав или седнал.

— Тук, Ролинс — потупа той една кафява папка с извънредно дългия си костелив показалец, — има две официални обвинения. И двете са за убийства.

— По дяволите!

— Второто дойде, когато ми изигра онази шега с Кловис Макдоналд. О, между другото, Кловис твърди, че си отвлякъл приятеля й и племенницата й. Така или иначе, второто обвинение е, че си разпитвал за Тери Тайлър около спортната зала „Херфорд“. Вчера сутринта той е бил намерен убит в една изоставена къща.

— Вярно, търсех го — казах. — Признавам. Но не го намерих. Какво друго има? — Открих, че седя на стола срещу Луис.

— Капитан Стайлс от полицията в Бевърли Хилс твърди, че разследва убийство и че ти укриваш информация, необходима за разкриването на това престъпление.

Внезапно ме прониза мисълта, че всички чернокожи полицаи, които искат да се издигнат в йерархията, трябва да се научат да говорят като полуобразовани бели.

— Какво убийство?

— На един мъж на име Албърт Кейн.

— Убит ли е бил? — запитах аз повече себе си, отколкото Луис.

— По думите на капитан Стайлс обстоятелствата, съпровождащи смъртта му, били „подозрителни“. Той смята, че ти знаеш за това.

— Никога не съм имал честта да познавам господина. Дори и не знаех, че е бил убит. Семейството му ме нае да открия една стара тяхна служителка.

— Коя е тази служителка?

— Елизабет Ейди.

Луис си записа името и попита:

— Какво ще кажеш за Тайлър?

— Той беше събирач на залози и исках да заложа при него. Това е всичко.

— Ако това е вярно, тогава как ще обясниш, че разполагаме с доклад, според който човек, отговарящ на самоличността ти, се е бил с юмруци с Тайлър преди два дни пред спортната зала „Херфорд“?

— Това беше просто на шега. Той само ми показваше няколко удара.

— Наложи се да те арестуваме, Изи. И да те предадем по-нататък, както иска полицейското управление на Бевърли Хилс. — Не че Луис не ме харесваше, но той просто беше ченге, а аз — заподозрян, това беше всичко. Нямаше да ме бие или да ме унижава, освен ако нямаше някаква основателна причина да го прави. Не го вълнуваше, че лъжа. Всеки лъже, когато опре до затвора. Той самият би лъгал, ако и на него му щракнат белезниците.

— Арестувайте ме колкото си искате. — Сърцето ми биеше толкова силно, че се боях Арно да не го чуе. — Тук обаче грешиш.

— Греша как?

— Когато Сол Линкс ме нае…

— Кой?

Разказах му за ранобудното посещение на Линкс.

— Така или иначе — продължих, — след като той ме нае, отидох да поговоря със семейството. Искам да кажа, че не знаех кои бяха, просто чух за тях, ако разбираш какво искам да кажа.

Луис не разбра и думичка от това, което му казах, но пък беше търпелив.

— И когато си тръгнах, този Стайлс ме прибра и ме откара в панделата. Дори и не ми спомена, че Кейн е бил убит. Нито думичка. А сега изведнъж се оказва, че бил убит. Но дори и това не е така: той може да е бил убит. Това изобщо не е по правилата.

Това, което най-много харесвах у Луис, беше, че човек винаги можеше да види кога мисли. Нещо около Стайлс или начинът, по който бяха формулирани обвиненията, го тормозеше. Виждах го.

— Не искаш да ми кажеш, че този Стайлс има нещо общо с цялата работа, нали?

— Не знам. — Свих рамене и заради него. — При вас има много луди глави. Знам, че преди повече от двайсет години, когато Стайлс е бил още сержант, е арестувал Марлон Ейди, брата на Елизабет Ейди. Стайлс го е арестувал, но документът за ареста така и не е влязъл в архивите.

Тук вече Луис не издържа.

— Откъде знаеш?

— Ами пъхнах си носа тук-там.

— И къде трябва да си пъхна носа аз, Езекиил?

— Не знам, братко. Просто не знам. — Просто го принуждавах всеки момент да прибегне до сила, за да изтръгне от мен онова, което искаше да знае, но бях решен твърдо да запазя, поне засега, съдържанието от досието на Ходж само за себе си.

— След като имаш нужда от помощта ми, и ти трябва да ми помогнеш — каза Луис. — Знаеш, че оттук до Сити Хол никой не иска и да чуе за продажно ченге. Белята ли си търсиш?

Луис беше коренна противоположност на Куинтън Нейлър. Нейлър беше идеалист, вярваше, че законът е добродетел и че полицията е инструмент на доброто. Ако някое ченге се продадеше, Куинтън го ненавиждаше. Но Луис знаеше, че законът просто е едната страна на монетата, а престъплението — другата, че и двете са едно и също и са взаимозаменяеми. Че престъпниците са просто сбирщина негодници, живеещи на гърба на честните и богатите. Ченгетата също са негодници: че богатите им плащат да държат настрана от тях другите негодници.

Със заплахата си искаше да ми подскаже да не взема да се изтърва там, където е най-опасно.

— Не искам никакви неприятности със Стайлс. — Разтрих натъртените си ребра. — Веднъж вече си имах приказка с него и ми дойде множко, но нямам намерение и да ходя в затвора. Не и заради него.

Бях стъпил на ръба на прясно изкопан гроб. Мракът се бе стаил в ъглите на стаята. На Луис му беше достатъчно да ме хвърли в някоя килия й да звънне един телефон — нямаше да му се наложи повече да мисли за мен.

— Знаеш, че не искам никакви неприятности, Ролинс — каза той. Светлината превръщаше очилата му в ярки непрозрачни плаки. — Име на ченге, свързано със случай на корупция, не устройва никого.

— Пусни ме — изрекох колкото можех по-отчетливо.

— И какво ще получа от цялата работа?

— Когато след петнайсетина години си легнеш да спиш, вече като пенсионер, кръвта ми няма да лепне по ръцете ти. Това е. Ще можеш да спиш спокойно.

— И сега спя като пън.

— Защото всичко омеква. Всичко старее — казах. И добавих: — Кълна ти се, че не съм направил нищо лошо. Мис Ейди е чернокожа жена и има цяла тълпа хора, които искат да я видят. Аз обаче съм единственият, който не иска да й причини зло. Пуснеш ли ме сега, правиш ме твой длъжник. Предадеш ли ме на Стайлс, все едно ме убиваш. Той не обича хората с нашата кожа.

— Добре, да предположим, че те пусна и като дойда сутринта, разбера, че си бил виновен? И сега никой не знае къде си. Стайлс казва на шефа ми, че ме е предупредил, а онези две прелестни бели момчета, които те доведоха тук, ще кажат, че са те арестували. Чий задник тогава е в по-окаяно състояние?

Логиката е най-страшният инструмент, с който разполагат хората. Логично разсъждаващият човек вижда приближаващата се смърт там, където една муха вижда само сянка. В разсъжденията на Луис видях сянката на смъртта.

— Става въпрос за моя задник, Луис — казах. — Нямам абсолютно нищо общо с тези хора. Помолиха ме да потърся един техен приятел и аз го направих. Това е. — Имаше да му казвам още много неща, но нямах думи за тях.

— Къде живееш, Ролинс? — запита Луис.

Знаех, че това е изпитание, и му казах истинския си адрес.

Луис ме гледа няколко секунди, после кимна. Взе един лист от бюрото и ми го протегна.

— Получихме го преди час. Твоят адрес.

— Значи мога да си тръгвам?

— Окей — каза той. — Засега.

Изправих се и се озовах зад вратата още преди да издишам въздуха от дробовете си. В участъка имаше телефон, но аз се обадих от друг, чак през три преки.

— Реймънд?

— Да? Ти ли си, Изи? — Още спеше. Повечето дни Плъха спеше до обяд.

— Стой си на задника засега, авер. Мисля, че напипах следата на онзи, който те е изпял. Не е бил никой от онези в бара.

— Кой е бил тогава?

— Още не знам. Задръж обаче. Мисля, че знам как да го открия.

— Как?

— Имай ми доверие, Реймънд.

Настъпи продължителна тишина. Единствените звуци бяха от дишането ни и от някаква кола по булевард „Сентръл“.

— Не се ебавай с мен, Изи.

— Не се ебавам, Рей.

— Защото добре знаеш, че трябва да убия някого. Така е.

— Утре ще си поговорим. Обещавам ти.

 

 

Взех автобуса до бара на Джон.

Гледах през прозореца. По улицата нямаше много хора. В началото на шейсетте почти всички работеха. В автобуса пътуваха предимно възрастни хора, млади майки и тийнейджъри, прибиращи се от училище.

Повечето бяха черни. Тъмнокожи с щедри черти. Жени с очи толкова дълбоки, че повечето хора никога не могат да ги видят. Жени като Бети, загубили прекалено много, за да си позволят да бъдат глупави или почтени. И накрая идваха децата, същите, каквито навремето са били Тери Т. и Спайдър, с бъдеще толкова мрачно, че чак да ти се доплаче, а те да се изсмеят на плача ти. Защото зад смеха им се дочува дрънченето на вериги. Вериги, които носим, без да сме извършвали никакви престъпления; вериги, които сме носили толкова дълго, че са се сраснали с костите ни. Всички ги носим, но никой не може да ги види, дори и повечето от нас.

През целия път към къщи си мислех за свободата, която най-после бе дошла за нас. Но какво да кажем за всички онези столетия във вериги? Къде отиват те, когато човек се освобождава от тях?