Уолтър Мосли
Черна красавица (31)

30.

Барът на Джон отваряше едва по обед, но знаех, че ще го открия, въпреки че нямахме уговорка. Мъже като Джон и мен не водят живот като този на белите по телевизията. Не се изтърколваме от креватите за осемчасовия си работен ден, а после да се прибираме вечер за поредния сериал и бирата.

Никога не правим само по едно нещо.

Ние сме мъже с беден произход. Налага ни се да бъдем готвачи и шивачи, водопроводчици и електротехници. Трябва да бъдем и ченгета и адвокати, защото в сградата на градския съвет няма нищо за нас.

Работим, докато свършим работата си или докато не капнем. Но дори и когато свършим всичко, което ни е по силите, това не означава, че ще получим възнаграждението си или почивка. Това не означава абсолютно нищо.

Почуках на задната врата. Джон ми отвори. Беше с навити ръкави и престилка.

— Здравей, Джон.

— Здравей, Изи.

— Какво има?

— Няколко души, с които трябва да разговаряш, но първо бързам да приготвя чилито за обяд.

Последвах го в кухнята — второто сърце на бара. Преди беше обикновено складово помещение, където навремето Джон си държеше запасите от алкохол. Сега обаче имаше готварска печка с две горелки и един фризер. В коридора към бара беше поставил маса. Върху нея имаше голяма купчина накълцан кромид и зелени чушки. Джон сграбчи цяла стиска от пипера и бързо го отнесе до един голям алуминиев тиган, в който цвърчеше прегрято фъстъчено масло.

Стоях в коридора, докато разбъркваше цвърчащите зеленчуци.

— Плъха да се е мяркал насам? — извиках към кълбящия се пушек.

— Да.

— Още ли е бесен?

Джон спря за малко работата си и се извърна към мен.

— Откакто ме предупреди, Изи, държа във всяка стая заредена пушка. Единствената причина още да не съм отишъл при Джо Тийгс си ти.

Ти плащаш и някой е мъртъв — това е Джо Тийгс.

— Питаше за онази нощ, когато го арестуваха. И знае, че съм предупредил всички момчета, които бяха тук тогава. Знае, че само ти може да си ми казал.

Джон отиде до масата и се върна с шепа накълцан кромид, който добави към пипера. После изсипа всичко в едно голямо гърне, изля в него три големи кутии накълцани и попарени домати, порция от десет унции чили на прах, чесън на прах и една препълнена супена лъжица кимион. Накрая излезе. От очите му течаха сълзи. Знаех, че е от лука, а не от страх. Джон бе забравил всякакъв страх преди много години.

Имах да му задавам един въпрос, но преди още да стигна до него, на задната врата леко се почука. Не беше обичайното чукане; напомняше повече на код: три почуквания, пауза, после две, после пак три.

Джон отиде и отвори. Тримата мъже бързо се шмугнаха вътре. Първите двама бяха с шапки.

— Изи — възкликна най-едрият, Мелвин Куик.

Ръкувахме се с него и с двамата му приятели, Клинтън Дейвис и Малкълм Рийвс.

— Елате в бара — каза Джон.

Поведе ни по коридора и после ни накара да изчакаме, докато затвори венецианските щори. Не казах нищо, но се зачудих какво ли щеше да си помисли Плъха, ако беше отвън и видеше щорите да се затварят.

Барът на Джон представляваше голямо просторно помещение с черно-бяла мозайка по пода и стените, също както в луксозните ресторанти в Ню Орлиънс. Имаше и бар с високи столчета, и кръгли, покрити с линолеум маси за обед и вечеря. Навремето имаше и музика, но с годините Джон улегна и държеше да си ляга преди полунощ.

Седнахме.

— Тези момчета искат да разговарят с теб, Изи — каза Джон. — Някой да иска нещо за пиене?

— Аз скоч — обади се кривогледият дребен Малкълм.

— За мен ръжено уиски — добави Клинтън Дейвис.

Клинтън беше красавец. Имаше мустачки, тънки като бръснач, полубели черти и кожа с цвета на кафе, смесено с две щедри лъжички сметана. Познавах една жена, Кори Дейвис, която непрекъснато беше бясна, че всеки път, когато Клинтън я повика, тя хуква към къщата му. Когато я запитах защо просто не му тегли една майна, тя ме изгледа така, сякаш бях психиатрично освидетелстван. „И да откажа на такъв красив мъж?“

— Чухме за Реймънд — почна Мелвин. Опитваше се да се прави на печен.

Приликата му с Бруно Инграм ми се натрапваше въпреки волевото усилие да я прогоня. Той беше обикновен работник на надница с глава като диня.

— Така ли? — попитах без никакво съчувствие. — Тогава защо сте тук и тримата, в Лос Анджелис?

— Боим се от Плъха — изчурулика Малкълм.

— Не, приятел, вие не сте уплашени. Ако беше така, отдавна да сте духнали в Чикаго или поне в Мексико.

— Не можем да бягаме, Изи — обади се и Клинтън. — Имаме близки тук.

Джон донесе питиетата за Клинтън и Малкълм.

— Можете да ги вземете с вас — казах. — Обаче ако ви зърне Реймънд, те няма да могат да ви вземат със себе си.

На всички им се беше дръпнало лайното. Опитах се да прогоня отвращението от лицето си. Разбирах какво е страх. И знаех по-добре от всеки друг в тази стая на какво е способен Плъха. Но аз произхождах от място, където да покажеш страха си, беше равносилно да молиш за смърт. Беше чисто самоубийство. И грях.

— И така, какво искате, момчета? — попитах.

— Ами… — започна красавецът Клинтън. Той им беше говорителят. Може би си мислеха, че красотата му ще ме омагьоса. — Имаме триста долара. И си помислихме, че можеш да ги вземеш, нали разбираш, и да платиш на Александър, като си задържиш рестото.

Триста долара беше половината годишен наем на всеки от тримата. Толкова беше и цената на Джо Тийгс. Те ми казваха, че така или иначе са прежалили парите. Не можеха да ми предложат направо да убия Плъха, защото знаеха, че съм му приятел, и макар и да не бях известен като студенокръвен убиец, знаеха, че няма да понеса много леко да намерят Плъха някъде с пръснат череп.

— Значи искате да ми платите, за да ви икономисам съдбата на Бруно?

Те не кимнаха ясно, но съгласието личеше по лицата и на тримата.

— Първо искам да знам нещо.

— Какво? — попита Малкълм.

— Кой от вас го изпя? Намерих записаното в полицейските архиви, така че знам точно какво са казали по телефона. Не знам само кой от вас е бил.

Мелвин загледа Малкълм, а Клинтън обходи с поглед и двамата си приятели.

Очите на Мелвин се напълниха със сълзи.

— Никой от нас не е толкова глупав, мистър Ролинс. Спомняте си. Всички бяхме тук. Джон се обади за линейка, а те извикаха ченгетата.

Някои хора твърдят, че могат да познаят кога един човек лъже. Глупаци! Никога не трябва да се вярва на думи. Може би някой от тях се е промъкнал до някакъв телефон и е изпял Плъха. Но не можех да бъда сто процента сигурен.

— Къде са парите? — попитах.

Мелвин измъкна една дебела пачка, предимно дребни банкноти, и обяви:

— Двеста осемдесет и седем долара.

— Не каза ли преди малко триста?

— Ей сега — каза Джон, върна се на бара, натисна някакъв бутон на касовия автомат и извади една банкнота.

Поемането на тази двайсетдоларова банкнота беше повратната точка в моя живот. До този момент използвах талантите си за размяна на услуги със съседите и приятелите си. Само в изключително редки случаи си позволявах да вземам пари в брой от равноправни с мен хора — особено от близък приятел като Джон.

Почувствах се като човек, откъснат от човешките си задължения, които обикновено бяха стоката ми в тази размяна.

Отброих седем еднодоларови банкноти от снопчето и ги връчих на Джон. Мрачното му лице отрази тежестта на тази сделка.

Прокашлях се.

— Добре! Чуйте ме хубаво всички! Искам една седмица да не си показвате носа никъде, момчета. Не се прибирайте у дома. Не отивайте на работните си места, при семействата си, при приятелките си, и никога повече кракът ви да не стъпва в бара на Джон. Не карайте колите си по улицата или до магазини, където ви познават. Ако можете да напуснете града, направете го. А най-добре, махнете се от щата. Плъха ще ви гръмне на място още щом ви зърне. Няма да пита ти ли си, той ли е. Не можете да разговаряте с него, да се договаряте или да го молите да ви разбере. Така че си взимайте шапките и си вдигайте задниците оттук. Обадете се на Джон след една седмица. Той ще ви каже как стоят нещата.

— Но аз искам… — започна Малкълм.

Спрях го с показалец, поднесен точно под кривогледите му очи.

— Нямаш нищо за казване, братко. Казах ви всичко, което трябва да знаете. Ако не ме послушате, сте мъртви. Ако го направите, все ще имате някакъв шанс. А сега, чупката.

Мъжете се втренчиха в Джон, но не откриха в погледа му никакво съчувствие. Не че се отвращавахме от тях. Работата просто беше там, че времената бяха много трудни и мирисът на страха ни гневеше и ни подтикваше на бой.

Изнизаха се бързо, дори ни благодариха. Красавецът Клинтън не искаше да пусне ръката ми. Отместих погледа си от умоляващите му очи, за да облекча срама, който изпитвах заради него.

Изчаках ги да затворят вратата.

— Кога последно си виждал Реймънд? — попитах Джон.

— Преди два дни.

— Тогава защо ги накара да дойдат при теб, щом знаеш, че се навърта наоколо?

— Това е моето заведение, Изи Ролинс. — Той посочи към сърцето си. — Каня тук всекиго, когото пожелая, и няма човек, който да ми нарежда какво да правя.

Обърна се и влезе в кухнята.

Последвах го.

 

 

— Реймънд да те е питал за някакво момиче на име Суки? — попитах. Мислех си за онези млади хора, които говореха в сънищата ми.

Джон тъкмо измъкваше един пакет кълцано месо от хладилника.

— Суки Фриман? Племенничката на преподобния Роуел?

— Тя нямаше ли приятел на име Алфред?

— Имаше навремето. Скъсаха и после се омъжи за Теодор Микс.

— Ти видя ли я онази нощ, когато Плъха уби Бруно?

Джон ме погледна право в очите.

— Мисля, че може да са били в уличката, когато Плъха застреля Бруно. Може би знаят нещо — обясних аз.

Да се изправиш лице в лице с Джон не бе от най-приятните неща. Той беше само малко по-възрастен от мен, но ми приличаше на бизон. Беше едър и силен по рождение. Черното му лице напомняше на някой суров африкански бог, издялан от желязно дърво.

— Защо питаш, Изи? За какво ти е Суки?

— Имай ми доверие. Окей?

Джон не ми стовари някой в челюстта, така че прецених, че всичко е наред.

— Видя ли ги онази нощ, нея или Алфред? — повторих въпроса си.

Джон се върна в кухнята и хвърли месото в цвърчащия тиган. После се обърна и каза:

— Да. Видях ги двамата. Бяха на улицата.

— По кое време беше това?

— Какво има? Да не си станал ченге?

— Беше ли горе-долу по времето, когато беше прострелян Бруно?

Кимването на Джон беше почти незабележимо. Също като куршум в мозъка.