Уолтър Мосли
Черна красавица (7)

6.

Магазинчето още не бе изчезнало от огледалото ми за обратно виждане, когато ме прониза мисълта: „Ами ако някой приятел или клиент го види на път към разклона?“, „Ами ако има скрит пистолет и се сгуши нейде в засада край пътя?“.

Обаче прогоних всичките си страхове. Разбира се, нямаше никаква гаранция; бях безсилен да променя каквото и да било. Имах пушка и тринадесет патрона. Бях готов да умра, ако се наложи.

Бедните хора винаги са готови да умрат. Винаги сме в очакване, че някой иска да ни убие. Точно затова очаквах онзи бял мъж да измъкне пушката още в мига, когато видя, че една чернилка се вмъква в магазина му. Така стоят нещата в Америка.

Третият разклон се проточи на мили. От двете страни на пътя имаше огромни кактуси, изтръпнали от желание да бодат. От време на време се виждаха побити камъни, високи по шест, по седем метра. Съвсем приличен подслон срещу жестокото слънце. Никой обаче не се бе подслонил зад тях.

А къде ли се беше подслонил Марлон?

Къщата беше от насмолена хартия и ситна мрежа, плътно обтегнати около квадратна основа, издигната над земята върху стабилни бетонни блокове. Имаше само едно голямо стъпало, а вратата нямаше даже и дръжка. Вместо това се кипреше едно бронзово топче, като за врата на кухненски шкаф.

Първо се опитах да почукам по шперплатовата врата, но ефектът беше същият, както и ако се опитате да почукате по сюнгер. Прозорецът беше прекалено високо, така че накрая заудрях с юмруци по стената и завиках:

— Марлон! Марлон Ейди!

Никакъв отговор. Всъщност нямаше никакъв звук. Следобедната пустиня беше толкова спокойна, че чувах ударите на кръвта зад ушите си. Пот се стичаше по гърдите и краката ми. Главата ме болеше и се чувствах замаян от жегата. Някъде зад мен се намираше някакъв луд бял мъж, който може би вече препускаше по следите ми.

Прекрачих прага на къщата на Марлон, като се проклинах за глупостта си.

Вътре беше уютно и чистичко. Никакви изгъзици. Дървеният под беше чист и добре пометен, което в пустинята означава нещо, защото там пясъкът и ситните камъчета се провират отвсякъде.

Вместо столове имаше дървени каси, леглото беше просто един дюшек на пода. На един кашон до дюшека имаше будилник с камбанка отгоре, спрял на десет и тринайсет, без да е ясно дали е било нощ или ден. Имаше и снимка на Бети, доста по-нова. Беше в чудна рокля на цветя и седеше в стилния стол на някакво фото. Снимката беше в овална рамка. Пъхнах я в джоба си и се огледах още малко.

За мивка му служеше голямо медно корито. Нямаше и следа от течаща вода. Разсъдих, че водата в коритото е най-малко от два дни, защото в нея с дузини се бяха удавили щурци и пустинни бръмбари.

В другия край на стаята, срещу леглото, се намираше единствената истинска мебел. Шкаф от кедър с цял куп чекмеджета и голямо огледало най-отгоре. До него имаше метална стойка със закачалки, на които висяха дрехите на Марлон. Може и да я беше закъсал съвсем, но още не се беше разделил с хубавите си дрехи. Цяла дузина костюми с всякакъв десен и нюанс. Габардинени, вълнени, копринени. Имаше само два памучни с кройки специално за жегата в пустинята. Седем шапки висяха окачени на куки, забити в насмоления картон.

В шкафа открих копринени носни кърпички, копринени ризи и дори копринени слипове. Имаше едно малко чекмедже, предназначено само за бижутерия: копчета за ръкавели с рубини, златен пръстен, декориран с пет диамантени пластинки, сребърна скоба за пари, прищипала снопче банкноти, всяка с откъснато ъгълче против кутсуз, и истинско изобилие от огромни катарами за колани, каквито трябва да има в гардероба си всеки порядъчен тексасец.

Имаше пуловери, чорапи и купчина списания, излагащи черно-бели размазани фотографии на чернокожи модели в оскъдни облекла.

Под тях открих и снопче писма, но нито едно от Бети. Вече ми се повдигаше от жегата в къщата. Марлон сигурно беше духнал нанякъде заради горещината. Човек можеше да полудее за едното нищо от нея.

Но аз не бях дошъл за едното нищо дотук.

На пода до кашона се валяха смачкани панталони. Работни. От ония, които човек облича, когато има да свърши някаква работа из двора си. В първия момент реших, че Марлон просто ги е захвърлил, когато се е обличал, за да излиза. Но портфейлът му си беше в задния джоб. Нямаше много пари в брой — само осем долара и няколко десетцентови монети в малкото джобче. Липсата им обаче щедро се компенсираше от наличието на поименен чек за пет хиляди долара, издаден на неговото име; не беше от нещата, които аз бих захвърлил с дрехите си.

Излязох от къщата и отидох да разгледам отзад.

Там имаше малка ламаринена постройка. Отворих вратата и цяла купчина пъргави мишлета се шмугнаха покрай краката ми, последвани от отвратителния мирис на разлагащи се човешки изпражнения. Вместо тоалетна чиния имаше широка алуминиева фуния.

Нямах никакво желание да сядам на нея. От дупката на отходното място не само че се разнасяше страхотна смрад, но и самият клозет беше изцапан навсякъде с продълговати черни следи и пръски.

Бяха навсякъде, изсушени от безмилостното слънце, което печеше през отсъстващия покрив. В един ъгъл, зад чинията, имаше малко по-голямо черно петно, с нещо бяло в средата.

Приклекнах. С джобния си нож и кърпичката отделих зъба от съсирека кръв. Цял кътник с дълги, страховити корени. Можеха да го използват като пособие в някой стоматологичен факултет. Беше толкова съвършен, че човек можеше да го помисли за пластмасов. Но кой би пъхнал пластмасов зъб в локва кръв зад тоалетната си чиния?

На разклона не ме дебнеше никой. Отбих и оставих до пътя авточастите на Хуйовата глава и телефона. Запазих рязаната пушка заедно с няколко от личните вещи на Марлон — писмата, паспорта му и списанието с размазаните фотографии на голите черни момичета.