Уолтър Мосли
Черна красавица (34)

33.

Пушех четвъртата си цигара, когато вратата се отвори. Очаквах да е Мод с каната лимонада, но се оказа Бети. Очите й бяха налети с кръв, неспособни дори да плачат.

— Това наистина ли си ти, Изи? — запита тя някак уплашено.

— Да, аз съм.

Тя изхълца. За миг лицето й се покри с хиляди бръчки, после отново стана гладко, освен около очите.

— Съжалявам, че те ударих и те наръгах — въздъхна тя. — Бях толкова побесняла… и когато те видях, просто си помислих…

— Вече ми мина.

— Ти ли си бил онзи Езекиил, за който ми каза Феликс?

— Да, аз бях.

— Каква работа имаш с всичко това?

— Мис Кейн ме нае.

Очаквах отговорът ми да я стресне или поне да я накара да се разприказва. Но тя само поклати тъжно глава. Дори не ме попита защо.

— Искат да се върнеш при тях — казах аз.

— Онази работа е приключена.

— За какво е всичко това, Бети?

— Той имаше туберкулоза — прошепна тя. — Лекарите казаха, че ще умре, и затова дойдохме тук. И аз трябваше да работя. Бях длъжна.

Две жълто-зелени колибри влетяха в бугенвилията, която цъфтеше на парапета на верандата. За момент спряха да смучат сок и извиха миниатюрните си главички към Бети.

— И отиде да работиш при Албърт Кейн?

— Не отначало. Първата година работех тук-там на дневна надница, но после отидох при мисис Кейн и тя ме хареса. — Бети пак въздъхна. — Имах си цяла къща в задния двор и когато Марлон изпадаше в тежки кризи, го вземах при себе си. В това нямаше нищо лошо, нали така?

— Мистър Кейн беше много важен човек — продължи тя. — Думата му се слушаше от почти всички. Така че когато пристигнах в къщата му, един ден той идва и ми казва да му лъсна патъците. А аз му казвам, че в момента съм заета и си продължих работата. Видях, че ми се възхити. Хората ги беше страх да отказват на мистър Кейн, защото беше злобен и отмъстителен, но мен не ме беше грижа. — Бети почти се усмихна. — И един ден ми идва откъм гърба, докато оправям леглото. А ти знаеш много добре, че за тая работа нямам нужда от много подканяне. — И Бети ме изгледа със самочувствието на млада жена.

Изсмях се.

— Но така или иначе жена му ми харесваше, така че го блъснах на пода и си излязох. Върнах се в къщата, която ми бяха дали, и започнах да си събирам багажа, защото знаеш много добре, че не позволявам на никого да проявява неуважение към мен. Но той търчи, та си чупи краката да ми се извинява и бъбри, че се бил шегувал, когато много добре знаех, че изобщо не се шегуваше. Замоли ме да остана и аз накрая склоних, поне докато мисис Кейн ми намери заместничка. После, поне за известно време, всичко беше наред. Той беше изряден. Може би учтив малко повече, отколкото трябва, но аз си мислех, че просто се опитва да ми каже колко съжалява за станалото.

— И какво стана после?

— През това време Марлон се пооправи и си нае апартамент в Сан Диего. Имаше работа в корабостроителниците и всичко беше наред. Наред. Идваше и оставаше при мен през почивните си дни. Един ден обаче дотърча страшно изплашен. Искаше да го скрия. Но къде можех да го скрия? И после дойде полицаят. Втурна се в къщата ми, събори ме на пода и заудря Марлон по лицето… Счупи му една кост на врата.

— Кой беше полицаят?

— Не знам как се казва, Изи. Един грамаден червенокос бял, който ти се усмихва така, сякаш те обича, а после те удря по главата.

— И какво стана?

— Ченгето замъкна Марлон в полицейската си кола. И тогава долетя мистър Кейн и видя какво става. Каза ми да не се тревожа и потегли с колата си. След час се върна с Марлон.

— За какво преследваше ченгето Марлон?

— Бил се вмъкнал в една съседна къща и задигнал някакви златни украшения. По-късно разбрах, че градинарят го бил подвел. Казал му, че знае как да го направят, така че да не го хванат.

— И така ли свърши цялата работа? — запитах. — Просто пуснаха Марлон ей така?

Бети забеляза колибрите. Подобието на усмивка отново се плъзна по устните й.

— На следващата вечер мистър Кейн влиза в стаята ми пиян като свиня и размахва някакъв документ, който бил взел от полицията. Каза ми, че му струвало три хиляди долара. Беше дребен мъж с ръце и крака прекалено къси за тялото му. Казват, че дребните хора са най-злобни и отмъстителни, защото винаги си мислят, че хората им се присмиват… Носеше китайска роба, не беше завързана, и видях, че отдолу няма нищо. — Гласът на Бети беше спокоен, изпразнен от всякакви емоции. — Каза ми, че трябва да го направя щастлив или ще върне Марлон в затвора. Три пъти ме еба и после си тръгна. По някое време се върна и ме наеба пак.

— Ти не му ли се противопостави?

Погледът в очите на Бети ми беше достатъчен, за да преглътна въпроса си, но тя въпреки това ми отговори.

— Да му се противопоставя? Как? Да го ударя и сетне да видя как пъхват Марлон в затвора? Да го убия и после самата аз да отида в затвора?

Един бръмбар пълзеше по верандата. Пъстрото му тяло беше достатъчно тежко, за да издава стържещ звук при влаченето си по олющената боя. Крилцата му жужаха от време на време — ефимерен спомен за някогашен полет.

— На следващия ден идва с едни диамантени обици и ми казва колко много съжалявал. Взех ги, защото бях уплашена, че ще ме удари, ако отхвърля подаръка му. Такъв беше той. — Тя ме изгледа. — Говореше хубави неща и ако не му отговориш, изпадаше в бяс. Обикновено ми удряше плесник, преди да ме ебе, ако пропуснех дори и най-малката думичка. Но аз приех подаръците му и двамата с Феликс купихме пет къщи с това, което успяхме да получим за тях. — Злобата в гласа й изразяваше сладко-горчивото чувство на отмъщението. — Спестявах за Марлон. Той не можеше да спастри и цент заради дяволските си коне.

— Чрез Одел ли се запозна с Феликс?

— Не. Феликс беше човекът, който ни докара с Марлон от Тексас. С него се знаем още оттогава.

— Каза ли на Феликс за Кейн?

— Не. Не исках да му казвам нищо. Но той го знаеше. Знаеше го, защото виждаше през мен като през стъкло. И това беше през цялото време, миличко. — Бети се залюля и движенията на тялото й ми навяха мисълта за ритъма на нежелан секс. — Касандра, съпругата му, ме намрази. Но не смееше да каже нищо, защото той я биеше, ако само си отвореше устата. По едно време й беше избил един преден зъб и не искаше да й даде пари за зъболекар. Казваше, че била много грозна отвътре и затова заслужавала да бъде такава и отвън. Понякога биеше дори и мис Сара, ако се осмелеше да продума нещо. Беше същински ужас. Тичаше като побъркан полугол из къщата. На всички разправяше непрекъснато, че аз съм единствената, която обича. Че съм го докарвала до полуда. И че всичко, което правел, било заради мен.

— Родих му близнаци. Казаха, че били фратернални, защото изобщо не си приличаха. Отведе ме в Ню Мексико, така че да мога да ги родя, без никой да задава въпроси. Гуендолин я оставиха в къщата. — Внезапно чувство на вина забави речта й. — Казаха й, че майка й е умряла и че са я оставили в къщата си в нейна памет. Тери го отпратиха, защото мистър Кейн не искаше никакви други мъже в къщата. Дори и едно малко момче. Накара Сара да изпрати Артър на училище с пансион, когато тя се върна.

— Как така не си могла да кажеш, че Гуен е твое дете?

— Той се боеше, че ще му излезе лошо име, ако се разчуе, че има цветнокожо дете, което е оставил да живее в къщата му. Такъв беше. Не искаше никой да има нищо. Но знаеше, че не може да я отведе някъде, че да не я виждам. Така че ни позволи… позволи ни… да бъдем приятелки. — Бети поклати глава. — Тя все ме питаше дали съм познавала майка й. И аз й разказвах измислени истории. — Това вече беше свръх силите й и тя млъкна за малко.

— А Тери? Той знаеше ли за теб?

— Да, знаеше. Марлон му казал. Той го остави у Тайлърови и аз им изпращах пари, колкото можех да заделя. Дори понякога ходех да го виждам. Но никога не му казах, че Гуендолин му е сестра. Опитвах се да ги накарам да станат приятели, но бяха твърде различни. Гуен беше нежна и искаше да се държи така, сякаш пие чай с кралицата, а Тери все гледаше да се сбие.

Бях изненадан и не бях. Вече бях приел, че Сара е майката на Гуен. Мислех си, че е била с някакъв чернокож напук на съпруга си и баща си. А Тери — е, Тери вече нямаше кой знае какво значение, след като беше мъртъв. И без това за оплакване беше халът на живите.

— Ти спомена, че Сара се била върнала. Откъде? — запитах след малко.

— Тя избяга с един мъж точно когато аз бях бременна. Рон Хоукс. Той беше градинарят, а тя беше глупачката.

— И се омъжи за него?

— Не мога да я обвинявам, Изи. Това стана преди мистър Кейн да се разболее. Той я биеше, правеше й какви ли не мръсотии. Вярно, повече на думи, отколкото с действие. — Бети сведе поглед към бръмбара.

— И градинарят ли е бащата на Артър?

Тя кимна и каза:

— Той затова е толкова сбъркан.

— Сбъркан ли? — Сигурно бях показал изненадата си, защото налетите с кръв очи на Бети се превърнаха в тесни цепки.

— Нямах това предвид. Той просто е като празен съд. Празен. В действителност в къщата никой не му обръщаше внимание. Майка му непрекъснато беше болна и все слабееше. Не знаеше дори как се гледат деца, така че през повечето време ги гледах двамата с Гуен. Оставях го да се върти около мен, когато чистех и така нататък.

— Къде е баща му?

— Не знам. Той го загази нещо и трябваше да се спасява. А мистър Кейн го намрази още откакто го хвана със Сара.

— Значи не му хареса, а? — Представях си как един богат мъж открива, че милионерската му щерка се чука в бараката с някакъв боклук.

Аз самият бях работил като градинар.

— Изрита я. Опитах се да го спра, но той не искаше и да чуе. — Бети изтри носа си с опакото на ръката. — Това уби Касандра…

Бети заплака. Почаках я да спре, но тя не спираше, така че се изправих и я прегърнах. Мощните й ръце обвиха врата ми и тя безсрамно и високо изплака:

— О, миличък! Миличък!

Мод се показа на вратата, разтревожена от шума, но когато видя Бети в прегръдките ми, се отдръпна.

Бети в прегръдките ми.

Години след целувката й аз мечтаех за нея, жадувах я. И сега тя беше до мен, изпълнена със страст и зовяща за любов. Но не моята любов. Не мен.

Погалих гърба и главата й. Плъзнахме се на пода на верандата и тя подгъна колене, за да мога да прехвърля ръцете си от главата върху краката й; ласка на майка, а не на любовник. Майка, чието дете се е пробудило от ужасен кошмар.

Тя притихна. Дори заспа с глава, опряна на рамото ми. В съня лицето й се подмлади и онова нахакано момиче от Пети район, което ме бе целунало на шега в онези кални улици, се появи отново. Тялото ми беше възбудено, но разумът ми бе притихнал. Точно в този момент ми хрумна, че може би Одел беше прав; може би ние винаги живеем в милосърдието Божие.

Това дълбоко проникновение ме накара да си запаля цигара. Звукът от драскането на клечката я разбуди.

— О! — Тя се надигна, подпирайки се на натъртената ми гръд.

И двамата произхождахме от едно и също място и време. Място, където ако се покажеш слаб, значи си просиш белята. Така че не казах нищо, само пафках цигарата си и гледах как въздухът танцува в следобедната мараня.

След три цигари тя продължи:

— Изпрати Гуен на училище в Европа, а когато беше вкъщи, я караше да прислужва… Но не му позволих да я пипне и с пръст. Казах му, че ако само се осмели да докосне момичето ми, ще го убия. — Заплахата й бе изпълнена с чувство. Дори и в това си състояние тя не се предаваше. Нямаше да изостави детето си.

— Защо остана толкова дълго при тях, Бети? — запитах. — Той не би могъл да направи нищо на Марлон след толкова години.

— Не можех да напусна, след като Каси умря. Там бяха Сара и бебето й. Гуен нямаше да ме разбере, ако я вземех със себе си. Той повече не искаше да прави секс с мен, след като Каси се помина, а аз дължах нещо на тази жена.

— И ти го уби? — Това беше единственият въпрос, чийто отговор действително ме интересуваше.

— Не съм убивала никого.

— Онзи полицай, който е заловил Марлон, казва, че Албърт Кейн е бил убит.

— Не знам нищо за това. Последните години Албърт изнемощя много. Хранех го с овесена каша с лъжичка и го водех в банята. Когато Каси умря, Сара се върна и започна да обвинява Албърт за всичко. Не й позволих да го наранява. Не исках да си съсипва живота заради него и злините му.

— Сара ли го уби?

— Не знам нищо за никакви убийства. И никого не съм убивала.

Нямаше какво повече да ми каже. Прекрачи едно стъпало надолу и настъпи бръмбара. Той изхрущя като строшен орех.

— Защо са убили Марлон, Бети? — попитах, но тя ми обърна гръб и влезе в къщата.