Уолтър Мосли
Черна красавица (21)

20.

Никога не съм бил приятел в истинския смисъл на думата с лосанджелиското полицейско управление. Просто поддържахме връзка, само защото от време на време се нуждаеха от помощта ми. И също, защото имах навика да бъда достатъчно глупав да се пъхам между шамарите, когато някой в общността го загазваше здравата.

Работата обаче е там, че познавах неколцина детективи и завоалираната заплаха на мис Кейн ме накара да си потърся ламаринка за задника.

— Полицейски участък на Седемдесет и седма улица — обади се женски глас от другия край на линията.

— Бих искал да разговарям с детектив Луис.

— Кой се обажда?

— Изи Ролинс.

— О! Само минутка, моля.

Нещо изпука в слушалката и може би след пет секунди чух гласа на Луис.

— Ролинс? Къде си? — запита Арно Луис, местният чернокож детектив от полицейския участък на Седемдесет и седма улица.

Знаех добре, че когато ми задава този въпрос, значи съм го загазил здравата.

— В една телефонна кабина — отвърнах нехайно. — Имам известни проблеми и искам да те помоля за нещо.

— Защо не дойдеш тук и ще си поговорим.

— Защо не си поговорим по телефона? Знаеш, че имам много работа.

— Не мога да говоря за служебни работи по телефона.

— Кой е казал нещо за служебни работи?

— Мога да се отбия до теб по-късно. Ще си поговорим след работа — каза той, пропускайки въпроса ми покрай ушите си.

— Добре, добре. Имаш ли ми адреса? — Знаех, че го няма. Само най-добрите ми приятели го знаеха, а те никога не биха го казали на ченге. Не фигурирах в телефонния указател и използвах къщата си, същата, в която живееше Примо на 116 улица, като юридически адрес и за кореспонденция. Примо и Флауър се грижеха за пощата ми.

— Не.

— Искаш да кажеш, че го нямаш в регистрите си?

— Не. Искам да кажа… може би го има. По-добре ми го издиктувай сега, за да си го запиша на по-лесно място.

Издиктувах му адреса на Кловис. Разсъдих, че ако половин дузина полицаи нахлуят в къщата й и почнат да крещят, това ще я задържи по-далеч от Плъха и Мофас.

— Кога се прибираш у дома? — запита детектив Луис.

Сякаш го виждах пред себе си: висок момък, напомнящ на пойндекстър. Носеше очила с голям диоптър и имаше навика да си притиска гърбицата на носа. Бях готов да се обзаложа, че точно в този момент си е свалил очилата, концентрирайки цялото си внимание върху времето, когато може да ме пипне.

— Към шест — казах. — Трябва да правя вечеря, нали знаеш.

— Е, може би ще ти вкуся специалитета.

— Да — казах, колкото можех по-естествено. — Няма да се разочароваш.

 

 

Отидох на Двайсет и втора улица. Точно след автогарата „Ренко“ и „Бол Алкохол“ се намираше една малка обрулена от ветровете къща, обградена от рухнала ограда, над която бяха избуяли някакви цветя. Тревата беше най-обикновена, а в двора нямаше никакви култивирани растения.

Вятърът бе навял купища отпадъци върху малката веранда. Обвивки от дъвка, листа, ситен чакъл и пясък бяха засипали сивия под. Имаше един варел — подозирах, че го използват като стол, и купчина зелени чадъри.

Почуках. Винаги чукам. Но нямаше никого.

Вратата не беше заключена.

Къщата беше пуста като двора и верандата; подове от груби чамови дъски, които някакъв мързелив глупак бе лакирал, без да ги изглади; всевъзможни овехтели мебели, купувани от тротоарна разпродажба. Диван, обърнат към стената, и два преобърнати дървени стола. Завесите бяха дръпнати и в къщата беше тъмно. Но въпреки това беше горещо. Задушаващо.

Тери беше в кухнята. Цялата задна част на черепа му беше отнесена. Беше със същите черни джинси и фланелка с къси ръкави, както когато се бяхме сблъскали.

Внезапно съжалих за сбиването ни. Може би ако не се бях опитал да го задържа, той щеше да говори с мен и нямаше да умре.

Лежеше по гръб с извита глава. Мозъкът му бе изтекъл на пихтия на пода. Тъмни петна кръв покриваха раменете и гърдите му. Очите му бяха широко отворени, устата също. Изглеждаше, като че ли се бе мъчил да си поеме още един дъх, преди да умре.

На гърдите му имаше броеница от зелени зърна. Някой я беше поставил там. Приклекнах да погледна по-отблизо и видях, че зърната са влажни, скоро изплакнати с вода.

Раздвижих се в мига, когато дочух шума. Бяха тежки стъпки. Звукът дойде зад мен и още преди да се надигна и извърна, усетих остра болка дълбоко в гърба. Изревах и замахнах назад, колкото сила имах. Ударът ми се сблъска с нещо едновременно твърдо и меко, но преди да се обърна, по главата ме удари нещо тежко, което разтърси цялото ми тяло. Разнесе се глух тътен, сякаш гигантска вълна се стоварваше върху брега.

 

 

Бягах с още неколцина черни мъже. Преследваха ни гарвани и кучета, следвани от побеснели бели мъже и жени; белите бяха голи и без никаква окосменост. Коне с копита като бръсначи галопираха редом с тях и виеше бръснещ вятър. Бягахме всички, но всеки чернокож човек, който се мъчеше да се отскубне, блъскаше и братята си на земята. А всеки паднал биваше връхлитан от кучета с гладни плъхове, виснали между краката им.

Бягах толкова бързо, че обувките ми се износиха. После краката ми започнаха да кървят, а кръвта ме накара да се подхлъзна и да падна. „Предаден от собствената си кръв“ — разнесе се познат глас.

 

 

Очите ми се отвориха още преди да дойда в съзнание. Опитваха се да се отърсят от агонията. Седнах и попипах главата си. Беше влажна. Влажна и мокра от мозъка и кръвта на Тери Т. До мен лежеше чугунен тиган. Малко повече късмет у непознатия и щях да съм мъртъв редом с Тери.

Това вече беше прекалено.

Стенанията започнаха тихо, но скоро преминаха във вой. Разбрах, че крещя аз, и знаех, че трябва да спра, но не можех. По мен имаше кръв. Кръв.

Когато се опитах да стана, все още облян в сълзи, болката ме сграбчи за рамото. Беше дълбоко в мен и разбрах, че са ме наръгали. Опитах се да сграбча ножа, но не можех да го достигна.

Страхът пред смъртта от това острие ме спаси.

Изправих се и залитнах във всекидневната. Търсех нещо, но не бях много наясно какво. Минах през една врата и се озовах в спалнята на Тери. Той имаше единично легло с тънък дюшек на сиви райета. На пода лежеше омазнена възглавница без калъфка и вълнено одеяло.

Оказа се, че съм търсел одеялото.

Наметнах го върху рамото си, като внимавах да не притисна ножа. Но дори и този лек натиск върху дръжката му изпрати раздираща болка по гръбнака ми. Наложи ми се да се облегна на скрина, за да не падна.

Върху него имаше фотография в рамка. И макар болката да беше непоносима и да се боях за живота си, успях да забележа, че рамката е същата като на снимката на Бети. Вгледах се във фотографията, но не можех да различа нищо. Не можех да фокусирам погледа си върху лицата на нея.

Взех я и се изправих, доколкото можех. После излязох до колата, опитвайки се да си придам безгрижен вид. Обвит с одеяло при четиридесет градуса.

Вече не чувствах жегата.

Вмъкнах се зад волана и се отпуснах назад, забивайки ножа още малко. Тялото ми се изпъна като струна.

Ръката ми не слушаше командите на мозъка ми. Направих три опита, докато успея да завъртя стартера.

Видях едва в последния момент две деца, които си играеха на улицата. Кракът ми наби спирачката с такава сила, че целият се подхвърлих напред и после назад в седалката. Болката в рамото надхвърли степента ми на издръжливост и трябваше да спра за малко и да си отдъхна върху кормилото.

Не знам за какво му е било на Тери вълнено одеяло в лятната жега. Главата ми започваше да се върти, но се боях да смъкна одеялото. Знаех, че ще умра, ако променя дори само още едно нещо.

Една копойска кола ме следи в продължение на две мили по булевард „Пико“. Не знам защо не ме спряха. Карах някъде с двайсет и пет в час, прегърбен над кормилото, сякаш правех любов с него. Може би беше поради голямата загуба на кръв. Пъхнах ръка под одеялото и после я измъкнах. Беше цялата в кръв. Моята кръв.

Натискът на крака ми върху педала за газта започна да става неравномерен. Колата ту ускоряваше ход, ту го забавяше. Докато се добера до квартала си, в ушите ми зазвучаха басови тръби. Свърнах в алеята за вкъщи и дадох на заден към гаража. И изведнъж направих завой наляво. Не знам защо го направих. В алеята ми няма завой, но аз завих така естествено, сякаш го правех при всяко завръщане у дома.

Хесус изтича навън — явно бе чул стърженето по страничната стена.

— Накарай Перушинката да се прибере в стаята си — успях да кажа. — Бързо! И ми донеси зеленото палто.

Един господ знае защо ми беше това палто.

Наложи ми се да се преместя на съседната седалка, за да се измъкна от колата. Докато се добера до задната врата, Хесус вече се бе върнал с палтото. Застана до мен с широко отворени очи. Повлякох се покрай него все още наметнат с одеялото. Минах през кухнята и после в стаята ни с телевизора. Той мълчаливо ме последва.

— Иди в банята и вземи лековития екстракт и спирта — казах. — И марлята с някакви бинтове.

Бавно се свлякох на ръба на дивана. Хесус изтърча да донесе нещата, от които се нуждаех.

— Тате? — Перушинката се бе показала на прага. Пипаше се по носа и подръпваше подгъва на синята си рокличка. Не изтича към мен. Има си хас — нали половината ми лице беше изпръскано с мозъка на Тери Т.

— Иди в стаята си, миличко — казах й аз. Езикът ми бе набъбнал и говорех малко неясно.

Мъжът, от когото избяга, не беше нейният татко. Той беше истинско чудовище, нахлуло в къщата й.

Хесус влезе. Изправих се и одеялото се свлече в краката ми.

— Джус, не искам да те тревожа, но имам нужда от помощта ти.

Той беше цял внимание.

— Сега ще се обърна и ти ще трябва да ми помогнеш. Става ли?

Той кимна.

Бавно се извърнах с лице към стената. Там висеше копие на Прокламацията за еманципацията, в рамка и така нататък. Внезапно ми проблесна, че окачването на този документ на стената е все едно някой бивш затворник да окачи документите за освобождаването си от затвора.

— О, господи, тате!

Приглушеният вик на Хесус в миг прогони рамката от съзнанието ми. За момент забравих дори безмилостната болка в гърба и се усмихнах на момчето си, нарекло ме „тате“.

— Нож ли е? — попитах.

— Алпинистки пикел — отвърна той на английски със съвършена артикулация.

— Добре, синко — казах аз и се смъкнах на колене. — Искам да го хванеш с две ръце и да го измъкнеш по същия начин, както е влязъл. Може и да припадна за минута или две от болка, но всичко е наред. Ще вземеш марля и ще притиснеш раната, докато усетиш, че вече не кърви. Нали разбираш?

— Да, татко. — И после го направи — внезапно и без колебание.

— Ааа! — простенах аз. Ярка жълта светлина обля не очите ми, а цялата горна част на мозъка ми. Тялото ми се повлече към небето и аз разбрах какво е като умира човек.

Но аз нямаше да умра; не и докато не откриех Елизабет Ейди и убиеца на Тери Т.

Жълтата светлина започна да потъмнява, а с нея и съзнанието ми. Спомням си в един момент как ме викаше Перушинката и как се мъчех да й кажа: „Да, сладур?“, но не можех, и този прост факт се нареди сред най-тъжните неща и живота ми.