Уолтър Мосли
Черна красавица (23)

22.

Раната от алпинисткия пикел бе престанала да кърви. И въпреки това трябваше да отида на лекар или поне трябваше да съм си легнал. Вместо това обаче се измих, колкото можах, и си облякох чисти дрехи.

Когато отдръпнах колата от стената, тя се продъни. Всеки по-дребен крадец би могъл да се вмъкне през дупката, която бях направил. Децата обаче бяха в безопасност у Примо. Вкъщи бяха останали само бутилка уиски и копие в рамка на Прокламацията за еманципация. Можеха да си ги отнесат със здраве и двете.

Отидох до един местен хотел, „Пайпър он Гранд“, в центъра. Хотел за бедни бели. Там живееха доста момчета от провинцията и цяла тълпа престъпници. Едва ли щеше да е изненадващо, че някаква чернилка е била намерена с прерязано гърло само защото е имала неблагоразумието да мине през хотела.

Дрипави хора са шляеха из фоайето, пушеха и разговаряха с приглушени гласове. Проститутка в пурпурна рокля от сатен и кафяви чорапи, целите в бримки, слизаше по стълбите. Изражението й се смени цели два пъти, преди да изрече с чист бруклински акцент:

— Хей, Джо!

— Кво? — Зад нея се показа едър мъжага. Въпросителното му изражение изчезна в мига, когато ме видя.

Продължих към вратата. Гигантски сивоок мъж се извиваше зад бюрото на рецепцията. Чувах всеки звук зад гърба си. Тътренето на стол, шумоленето при бъркане в джобове…

Дежурният устреми взор точно през тялото ми.

— Да имате Аламо Уеър тук?

Никакъв отговор. По нищо не личеше, че ме е чул.

— Какво искаш, момче? — Коравият мъжага се бе пръкнал точно до мен. Двуредният му костюм изглеждаше твърде син, за да е от естествена материя. Омачканата му риза носеше избелелите петна от прекалено много пранета.

Можех да го убия на място. Страшно ми се искаше. Ненавиждах го. Ненавиждах дебелите му провиснали бузи, розови и чисти, защото току-що ги бе обръснал. Ненавиждах мириса на одеколона му, примесен с миризмата на отдавна немитото му тяло. Ненавиждах дребните черни точици, които имаше вместо очи.

— Търся Аламо, педал — произнесох аз. Трябваше да го кажа. Не бях на манифестация, нито пеех песни за свободата. Не плащах вноски на Конференцията за християнското лидерство на южняците или Националната асоциация за издигане на цветнокожи. Нямах никакъв Господ на моя страна. Но, макар камерите да не ме следяха неотстъпно и Джон Фицджералд Кенеди никога да не беше чувал името ми, бях длъжен да запазя достойнството си. Това беше късче от историята, случващо се точно тук, в тази стая, и обречено да остане извън аналите й.

Мъжът пъхна дясната си ръка в джоба си.

— Кого имаш предвид?

— Виж, братко, тук съм, за да се срещна с Аламо — казах аз и също бръкнах в джоба си. — Горещо е. Обзалагам се, че държиш нож. Но аз имам едно тридесет и осем калиброво оръжие. Сега можеш да направиш нещо и момчетата ти могат да те подкрепят. Но един изстрел от упор в корема на шкембелия като теб със сигурност ще те убие. — Посочих към издутия му провиснал корем. — Ако не ти се вярва, дай да се обзаложим.

Думите излизаха от устата ми без никакво усилие, сякаш ги произнасяше някой друг.

— Изи?

Вдигнах поглед и видях Аламо Уеър да влиза в малкото фоайе. Всички бяха скочили на крака и ме сочеха.

Аламо беше дребен и изглеждаше по-възрастен за годините си. Кожата му беше набръчкана и изгубила цвета си, накуцваше леко. Историята му за куцането беше, че когато бил в Сан Куентин, влязъл в схватка с някакви италиански гангстери; убил шефа им, но раната на крака му останала за спомен. Не знаех дали е вярно, или не. Аламо беше от онзи луд тип престъпници, които лъжеха, мамеха и убиваха. Човек никога не можеше да бъде сигурен за приказките му.

— Здравей, Аламо. — Огледах цялата зала. — Хубаво местенце си избрал.

— Дигай си задника оттук, шкембе — заповяда Аламо на мъжагата със синия костюм. — Хайде, Изи. Да идем да глътнем малко чист въздух.

— Хайде да отскочим до Долорес — каза той отвън и ме поведе през улицата до един щанд за хотдози.

Купих му четири сандвича с чили и чаша черно кафе.

— Кафето е с повече подправки от чилито — намигна ми той.

До една бетонна тераса, точно над площадката на паркинга, имаше голяма зидана пейка. Това беше офисът на Аламо.

— Какъв е проблемът, Изи? — запита той между хотдог номер две и хотдог номер три.

— Знаеш ли как да се вмъкнеш в някоя къща, ако някой гледа да не ти позволи?

Той кимна и заговори, без да спира да дъвче.

— Навремето имах навика да се вмъквам в къщи в Бевърли Хилс. Там е бъкано с какви ли не лайняни сигнализации. Влизах в спалните им, докато спяха, и после вечерях в кухните им на първия етаж и си играех с кучето пазач. Известно време, когато джобът ми беше пълен, го правех за забавление. Нали разбираш, влизах и им обирах всичките електрически крушки. Един път обаче някакво парче се събужда и слиза долу. Държах ножа в ръката си, нали разбираш?

Разбирах. Бях изкарал с него два дни в затвора.

— Щях да й разпоря шията, но не знам какво ми стана, и се разревах. Разревах се! Нали разбираш, гърчех се и хълцах, че ужасно съжалявам и че съм гладен. И я моля да ми прости. И знаеш ли какво направи — дойде до мен и ме прегърна! — Аламо се изсмя със смях, с който би се гордял и Сатаната. — Скъсах й гъза на тая путка от ебън и още ми се обажда от време на време. Съпругът й бил някакъв не знам какъв си интернационален банкер. Казах й, че мога да му уредя една злополука с кола без никакъв проблем и тя може да разполага с коравата ми пишка двайсет и четири часа в денонощието. Нали разбираш, веднъж пречуках един педал в колата му. Не го познавах…

— Така — прекъснах го аз. Не му ли секнех словесния поток, нямаше да спре. — Можеш ли да се вмъкнеш в къща, която има сигнални инсталации и сериозни ключалки?

— Мога.

— На „Робъртсън“ е. Точно над един щанд за хотдози.

— С лют сос ли?

Кимнах и после му дадох точния адрес и име.

— Кога искаш да влезем? — запита той.

— Колкото може по-скоро.

— Ще ти се обадя утре или вдругиден.

— Няколко дни ще отсъствам от къщи. Мога ли да ти оставя съобщение?

— Не в хотела. Двама юнаци разпитвали за мен, така че там ме крият, но можеш да пробваш в бар „Ремо“ на Първа улица. Там ще приемат съобщението. Аз ще ги предупредя и тогава можем да се съберем и да отидем там.

— Не им казвай какво ще правим.

— Не се тревожи, Изи, не ми е за пръв път.

Определено нямаше да му е за пръв път.

— Добре — казах. — Тогава да вдигам гълъбите.

Аламо сложи ръка на рамото ми.

— Не им се гневи много, Изи.

— На кого?

— Онези момчета там и хал хабер си нямат как стоят нещата. Те никога не са виждали белия човек в истинската му светлина. Мислят си, че той е всичко онова, което дават по телевизията и в списание „Лук“. И представа си нямат, че именно белите хора им вземат здравето.

Обичах Аламо. Беше луд, но имаше по-трезв поглед върху нещата от всички ни.

— Не ги ненавиждам — казах. — Боя се от тях. Боя се, че могат да ми прережат гърлото за едното нищо.

— А, тук вече имаш право.