Уолтър Мосли
Черна красавица (3)

2.

Вътре беше като във фурна въпреки ранния час и се чувствах леко замаян, сигурно от обезводняване. Знаех, че срещата ми с дребничкия одърпан детектив наистина се е състояла, но споменът ми за нея беше подобен на съня ми за убийството на Бруно — малко нереален.

Децата още спяха в стаята на Хесус, така че си наметнах домашния халат и реших да почета малко, докато се събудят. В една антикварна книжарница в Санта Моника си бях купил „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Няколко либерални библиотеки и училищната система бяха поискали забраната на книгата поради расисткото й съдържание. Белите и черните с либерални разбирания искаха да изличат расизма от повърхността на планетата. Аплодирах идеята, но споменът ми за Хъкълбери нямаше нищо общо с расизма. Спомнях си Джим и Хък като приятели по реката. Можех да бъда всеки един от двамата.

Преди да отседна в Хюстън бях просто едно лудо момче, обикалящо страната. Без майка, без баща. Малко дрехи, колкото да не съм гол, и винаги на десет цента от гладната смърт.

Седнах до прозореца и почнах да чета под меката светлина на утрото. Навлязох в друг сън, този на мошениците и престъпниците, и на невежеството. Мистър Клеменс знаеше, че всички хора са невежи, и не се страхуваше да го каже.

След стотина страници още не бях пламнал от желанието да хукна да горя книги, така че вместо това се запътих към кухнята да приготвя закуската. Менюто беше овесени ядки и яйца с бекон. За мен — кафе. Знаех, че мирисът щеше да събуди Хесус и той на свой ред щеше да измъкне Перушинката от креватчето й. Щяха да се измият и да пристигнат точно когато масата бъдеше готова.

Това беше ритъм далеч по-радостен, отколкото този на хубавата музика. Можех да прекарам целия си живот в съзерцание как израстват децата ми. Макар и да не ми бяха кръвни деца, така ги обичах, че понякога изпитвах непоносима болка.

Сякаш събирах деца по време на работата си, правейки „услуги“ на хората. Спестих на Хесус житейския опит от детската проституция, преди да беше навършил три години. Бях заловил убиеца на бялата майка на Перушинката. Това беше дядото на Перушинката, който бе убил собствената си дъщеря, загдето бе дала живот на чернокожо дете.

 

 

— Здравей, тате! — изкрещя Перушинката.

Беше толкова развълнувана да ме види след всичките часове на съня си, че се затича с всичка сила към мен, забивайки нослето си в коляното ми. Заплака и аз я вдигнах. Хесус плъзна в стаята по-тих и от мъгла. Беше дребен за петнайсетте си години, слаб, със здрави крака. Звездата на бягането на дълги разстояния в гимназията „Хамилтън“. Усмихна ми се, без да каже дума.

Хесус не бе проговорил през тринайсетте години, откакто го познавах. Понякога ми пишеше бележки. Обикновено за парите, от които имаше нужда, и за проявите в гимназията, които бях длъжен да посетя. Лекарите твърдяха, че е здрав и че може да говори, стига да иска. Оставаше ми единствено само да чакам.

Хесус пое закуската, докато се глезех с Перушинката и я стисках в прегръдките си.

— Боли — изскимтя тя.

— Какво искаш за обяд — сандвичи с фъстъчено масло или салам? — отвърнах аз.

Кожата на Перушинката беше светлокафява, а тялото — топчесто. Стомахчето й играеше срещу гърдите ми. По лицето й прочетох, че не знае дали да заплаче, или да хукне към масата.

— Пусни ме! Пусни ме! — изплака тя, блъскайки се в прегръдката ми, за да се добере до стола си.

В момента, в който се намести върху купчината подложени телефонни указатели, Хесус постави пред нея препечена филия, намазана с ягодово сладко.

— Сънувах — каза тя и се втренчи в пространството с отсъстващ поглед. Кехлибарените й очи и чупливата златна коса бяха станали почти прозрачни от падащата върху тях през прозореца на кухнята светлина. — Сънувах — повтори тя. — Снощи в къщи имаше един страшен човек.

— Какъв човек?

Тя вдигна ръце и разтвори широко очи, с което искаше да ни каже, че не знае.

— Не го видях. Само го чух.

— Как звучеше?

— Като крокодил от книжката за Питър Пан.

— Като часовник?

Хесус почука с кокалчетата на юмруците си върху масата, за да имитира врага на капитан Кук. Перушинката така се разсмя, че изтърва филията със сладкото на пода.

— Гледай какво правиш, по дяволите! — изревах аз и веднага съжалих.

Лицето на Перушинката мигновено се сбърчи в ужас и сълзи. Хесус се сгуши като на старт. Сигурно това му се въртеше из главата, докато бягаше по пистата — че се спасява от лошите хора.

Перушинката зави приглушено като сирена за предупреждение при бомбардировки. Вдигнах я от стола и я прегърнах.

— Съжалявам, миличко, но е такава жега, че понякога си изтървам нервите, когато най̀ не трябва.

Брадичката й още трепереше. Хесус вече бе поставил следващата намазана филия пред мястото й на масата.

— На татко му е завряла главата — каза Перушинката. И се разсмя.

Събрах им торбичките със сандвичите за обяд, докато те се обуваха.

— Тая сутрин имам да свърша малко работа, Джус. — Джус беше прякорът, с който децата бяха кръстили Хесус в училище. Никой, освен мексиканчетата не се чувства удобно да се обръщат към него с името на Бога. — Искам да заведеш Перушинката на училище.

— Нееее! — изплака Перушинката. Тя обожаваше да се вози в колата.

Хесус кимна и погледна така, сякаш се канеше да каже „да“. Аз обаче знаех, че това просто е поредният сън.

Надеждата е най-жестокият вид мечта.

Разроших косата на сина си и отидох в стаята си да се облека.

 

 

Къщата си беше все същата. Големи прозорци с нарисувани картини от двете страни на входната врата. На предното стъпало дремеше престарял пес. Последния път, когато бях идвал на гости в къщата на Одел, песът беше малко кученце. Градината гъмжеше от месести храсти. Одел Джоунс не беше от хората, които обичат ливадите. Сред храсталаците се издигаха танжело, хибрид между мандарина и грейпфрут, с натежали от плод клони. Къщата имаше просторна каменна веранда с дървени колони.

Вратата беше отворена и мрежата дръпната. Виждах тила на Одел. Седеше в един стол малко встрани от вратата.

Почуках.

— Одел? Аз съм, Изи.

Одел не помръдна, поне не веднага. След около половин минута обърна страницата на вестника си и продължи да чете.

— Изи? — разнесе се глас зад мен.

Съпругата на Одел, Мод, бе работила някъде из градината. Носеше розови противослънчеви визьори и държеше изкаляна градинарска лопатка. Устата й се усмихваше, но големите й очи излъчваха тревога.

— Здравей, Мод. Аз почуках.

— Одел е вътре, но напоследък нещо не чува добре — излъга тя.

И двамата знаехме, че ме е чул. Просто работата беше там, че преди години Одел бе скъсал приятелството си с мен, след като навремето ми беше направил услуга.

Тогава го бях помолил да ми помогне да открием един човек посредством преподобния Таун, пастор на Първа африканска баптистка църква. Одел ни запозна и много скоро след това Таун беше открит мъртъв, с панталони, смъкнати до глезените, и трупа на една от енориашките му на колене в краката му. Одел обвини за това мен и аз никога не оспорих правотата му. Животът ни беше жесток и аз не можех да отрека съучастничеството си в трагедията.

— Какво мога да направя за теб, Изи?

— Защо изпрати онзи мъж при мен? — попитах просто.

— Какъв мъж?

— О, хайде, Модрия, не ме разигравай.

Съпругата на Одел имаше едро тяло и дребни рамене и когато ги сви, заприлича на огромна розовоока жаба.

— Не знам за какво говориш, Изи.

— Тогава ще остана тук и ще чукам дотогава, докато Одел ме чуе. — Направих опит да се извърна, но Мод, колкото и тромава да изглеждаше, ме изпревари до вратата.

— Остави го на мира, Изи. Не му ли е достатъчно как се измъчва, че е скъсал с теб? — Тя ме хвана за ръката и ме дръпна назад.

— Никога не съм искал да скъсва с мен.

— Не знам какво е станало помежду ви. Одел не иска да говори за това. Но аз му казах, че каквото и да се е случило, вие сте приятели, а приятелите не постъпват като вас.

Бях загубил всякаква надежда някога да разменя поне две приказки със стария си приятел. Поне до тази сутрин.

— След като не иска да разговаряме, тогава защо ми изпрати онзи?

— Казах ти, Изи. Не сме изпращали никакъв човек.

— Изпратихте — произнесох аз достатъчно високо, за да се чуе и в къщата.

Протегнах й снимката, която ми беше дал Линкс.

— Тази фотография е заснета на предната веранда на Елба Томас, а Елба по онова време беше приятелка на Одел. А двамата с теб знаем, че Бети е братовчедка на Одел.

Мод сключи умолително ръце.

— Модрия. — Одел се бе изправил зад мрежата. Гледаше право към съпругата си и й говореше така, все едно че беше сама. — Веднага идвай да ми приготвиш закуската.

Четвъртък сутринта, а беше облечен в домашен халат. Внезапно ме осени, че вече трябва да се е пенсионирал.

Обърна се и се прибра в къщата. Мод понечи да го последва, но сега беше мой ред да я сграбча за ръката.

— Или ще ми кажеш, Мод, или ще кисна тук цял ден.

— Не знам нищо — повтори тя. И изведнъж се раздрънка като кречетало. — Тоя мистър Линкс идва вчера и каза, че търсел Елизабет.

— Значи тя живее тук, така ли?

Мод кимна.

— Марлон имал туберкулоза и лекарите му казали, че климатът на Калифорния ще му подейства благотворно. Дошли са тук преди войната, още преди ние да се преместим. Но почти не сме се виждали с тях. Тя работеше за онази богата бяла жена и никога не спомена на Одел коя е тя или къде живее. И ако Марлон не се беше отбил преди две седмици, щяхме да си мислим, че е умряла.

— За какво идва Марлон?

— Каза, че скоро ще умре. Така че ако Бети ни пита какво става с него, да й кажем, че му се е наложило внезапно да замине, но иначе всичко е наред и ще се обади.

— Защо не й го е казал самият той?

— Не знам. — Невежеството беше добродетел, с която Мод беше закърмена.

— Какво още каза Марлон?

— Нищо. Пихме лимонада и поприказвахме. Каза, че се пенсионирал също като Одел.

— Пенсионирал откъде?

— Не каза.

— Какво искаше Линкс?

— Каза, че Бети била напуснала работата си, но я искали обратно. Каза, че ще плати петдесет долара за всяка информация, с която разполагаме. Одел му даде тази снимка, но му каза, че не знаем къде е. И тогава този Линкс каза, че това е много лошо, защото тя вероятно ще загуби някаква пенсия от това богато семейство и как вече остарявала, а това не било никак на добре. Ха! Като че ли трябваше да ни го казва! Добра работа щяха да ни свършат тия петдесет долара. И тогава му казахме за теб, Изи. Казах му, че си познавал Бети като момче и че можеш да я откриеш, защото бях чувала, че вършиш такива услуги. Одел му даде адреса ти. Взе го от картичките, които ни пращаше за Коледа. — Мод замълча за момент при спомена за десетцентовите картички. — Хубаво беше, когато се сещаше за нас, Изи. Трябва да знаеш, че Одел все си разглежда картичките.

Няколко секунди минаха в тишина; и двамата размишлявахме над загиналото приятелство.

— Мистър Линкс обеща, че няма да каже откъде е взел адреса ти, и след това ни благодари.

Мод беше от онези жени, които вземаха на сериозно възпитаните обноски.

— Как ви е открил?

— Бети била дала на хората за които работела нашия адрес, в случай че изскочи нещо непредвидено.

— Къде отиде Марлон, след като си тръгна от вас?

— Не знам — каза тя, сви рамене и пак заприлича на жаба. — Беше много изнервен и притеснен. Помоли Одел да му даде на заем някаква сума, но ние току-що се бяхме пенсионирали — изрече тя с извинителен тон. — Одел не е болен, но е доста отслабнал. Ако не ходя да почиствам по къщите някой и друг час, няма да можем да си платим дори данъците за къщата.

— Значи казваш, че Марлон бил болен?

— Да, но не толкова лошо, колкото Мартин.

Името му предизвика остра болка в гърдите ми. Една от причините да не се отбивам при него беше, че двамата с Одел бяха добри приятели. Осъзнаването на факта, че Одел ме игнорира, а в същото време Мартин умира, беше прекалено много, за да го понеса.

— Чух за това. Как е Мартин?

— Кашля силно и гърбът така го боли, че от два месеца не може да мигне. Лекарят казва, че е рак, но ти знаеш, че лекарите грешат в половината случаи.

— Веднага щом открия Бети, ще се отбия при него — казах. — Да знаеш как да намеря Марлон?

— Не, миличко. — Тя бе извърнала взор към вратата.

— Той си имаше прякор, нали така? — Щракнах пръсти в опит да си припомня.

За пръв път от началото на разговора ни Мод се ухили.

— Блуто. Казваха му Блуто.

— От филмчетата за Попай?

— Аха. Искам да кажа същото, но го кръстиха с това име, защото обичаше да ходи с едни стари обувки от алигаторска кожа. Беше ги спечелил на бас, но онзи така побеснял, че трябва да се раздели с тях, че ги боядисал сини, преди да му ги даде. — Тя дори се изсмя! — Обаче това бяха обувки за четиридесет долара и Марлон пак си ги носеше. Така че после го кръстиха Блу Тойс^[1].

Разсмяхме се и двамата. Стиснахме си на изпроводяк ръцете.

— Да не даваш да се случи нещо лошо с Елизабет, Изи. Одел не ми го е казвал, но аз знам, че той много иска да я откриеш.

— Защо, какво би могло да се случи?

Мод се втренчи в мен. Над главата й видях Одел застанал мълчаливо на прага.