Уолтър Мосли
Черна красавица (38)

37.

Одел и Модрия не бяха щастливи да ни видят, но какво можеха да кажат? Бети я нямаше при тях. Одел каза, че Феликс бил дошъл и я отвел в дома си. Мод хвърли поглед към Сара, отведе я в спалнята да си отдъхне и остана с нея.

Обадих се на Примо само да разбера как са децата. Мофас беше там и искаше да ми похърка малко по телефона, но аз го отрязах. Имах прекалено много неща за обмисляне.

Когато накрая пуснах телефона, Сол ме хвана за рамото и ме изведе на верандата.

— Остави ме за малко насаме с мисис Хоукс, Изи — каза той.

— Защо?

— Мисля, че знам как да поговоря с нея, но трябва да сме насаме.

— За какво става дума?

— Нещо лично.

Влязох и казах на Одел:

— Мисля да намина до Мартин. Със Сол няма да имаш проблеми. Само ще си погука с дамата на четири очи.

Одел ми се усмихна с тъга.

— Мартин е много зле, Изи. Не мога вече да издържам гледката на страданията му. Всички останали хора, дето страдат, мога да ги приема, те поне имат някакъв шанс. Единственото, което има Мартин, е мъката си. Всеки ден ме моли да го убия. Да му дам някаква отрова, от която няма да го боли. Това е жива мъка, Изи.

— Светът е пълен с мъка, Одел. Толкова пълен, че чак прелива.

— Но човек като Мартин е прекалено добър, за да заслужава подобна съдба.

Виждах как се къса сърцето му.

Толкова хубаво беше, че отново мога да виждам сърцето на стария си приятел.

Пий не искаше да ме пусне в къщата, но отстъпи, когато Мартин с нечовешки усилия се измъкна от стола си и се дотътри до вратата. И двамата му помогнахме да излезе на верандата. Този ден изглеждаше различен, като че ли състоянието му се бе подобрило, но в първия момент не можах да разбера на какво се дължи. После видях дрехите му — бяха му се лепнали по врата и кръста. Джинсите бяха малко хлабави, но останалото беше наред.

— На малкия Уилис са — каза той, когато видя недоумението ми. — Синът на Пий от Уили. На единайсет е. Дрехите му бяха в куфара и ми станаха. — Мартин вдигна ръка и се възхити на карирания дълъг ръкав на фланелената си риза.

— Къде е Уилис? — попитах.

Пий вече бе влязла в къщата на хлад.

— Когато Пий видя, че още се ненавиждаме, а моят край все не се вижда, го накара да се махне оттук и да си намери работа.

— И какво работи?

— Разпоредител в кино „Болдуин“. И в някаква закусвалня.

— Мога ли да направя нещо за теб, Мартин? Искам да кажа, имаш ли нужда от мен да се погрижа за нещо?

— Искам да умра, Изи. Не мога вече да издържам.

— Боли ли?

Той кимна.

— Не е толкова болката. Това е сива смърт.

— Какво искаш да кажеш? — Отново бях малко момче в краката на един мъдър майстор.

— Тя е в костите ми, Езекиил. Разяжда ме като някакъв червей. Жив.

Хванах ръката му и той ми беше благодарен, но аз знаех, че щеше да ми е далеч по-задължен, ако прекършех пилешкия му врат.

Говорихме още петнайсетина минути, докато заспи. Но дори и тогава не си тръгнах. Не исках да пусна ръката му. От време на време очите му се отваряха и той стискаше пръстите ми. Няколко пъти животът ме бе изправял пред жесток избор, но по-жесток от този нямаше да имам никога, сигурен бях в това.

Когато се събуди, се приведох над него и го целунах, после прошепнах една магическа формула в ухото му.

— Какво? — запита ме той.

И аз му го повторих. И после още веднъж, за последен път.

Тръгнах си, без да се сбогувам с Пий.