Уолтър Мосли
Черна красавица (14)

13.

Когато Конър изтърси торбата с вещите ми, открих, че чекът липсва. Не го споменах обаче. Боях се, че Фей ще ме накара да останем, докато дойде Стайлс, за да спорим.

А Стайлс искаше да ме убие. Това беше работната ми хипотеза.

 

 

Семейство Хорн бяха наистина щастливи да ме видят. Искаха да оставя Хесус и Перушинката за цяла нощ при тях, но когато погледнах децата, видях по навъсените им чела, че сънуват лоши сънища, така че ги събудих и ги проводих, както си бяха по пижами и завивки, вкъщи.

Ядохме горещ шоколад, хляб и шунка. Поне двамата с Хесус. Перушинката седеше в скута ми, плачеше и ми се жалваше за ожуленото си преди три дни коляно, докато накрая я унесе в сън.

— Не се тревожи, Джус — казах на сина си. — Всичко е наред.

Той вдигна палци.

 

 

Сутринта се успахме здраво за училище. Перушинката просто не можеше да си намери дрехите, а Хесус за пръв път не можа да й помогне. Но към десет ги закарах и двамата и после поех по булевард „Авалон“ към една дупка с името гимнастическа зала „Херфорд“.

Горещият вятър брулеше лицето ми през отворения прозорец. Беше силен и упорит и ме караше да мисля за горещите дни на Юга. А това ме доведе и до мисълта за Бети. Не ми беше за пръв път да се набърквам в неприятности заради нея.

 

 

След онази целувка, с която ме дари насред улицата, започнах да се влача по петите й. Изчаквах я пред приюта за бездомни, където живееше Марлон, защото човек никога не знаеше в чие легло ще осъмне Бети, но Марлон почти винаги се връщаше в собственото си. Бети обикновено се появяваше някъде по залез-слънце, сядаше в коридора на първия етаж и пиеше и се веселеше с мъжете, които живееха там. Беше лято и тя винаги носеше блузите си разкопчани, за да може да проветрява по-лесно гръдта си.

Навъртах се около предните стъпала с кучетата и бълхите им в очакване на Бети, за да я последвам даже и накрай света. Знаех, че ме вижда, но никога не го показваше. Но един ден го направи. Двамата с Марлон вървяха по улица „Ле Рой“. Спряха пред една бръснарница и влязоха вътре. Суетях се около бръснарницата, хвърлях камъни в една локва и чаках да видя накъде ще поемат.

— Хей, момче!

Сърцето ми подскочи толкова силно, че чак ме заболя.

— Да, мадам? — изкрещях в отговор.

— Шшшт! Не викай.

Затичах към нея готов да й кажа, че тя е най-красивата жена, която съм виждал.

— Знаеш ли къде се намира барът на Дънкан? — попита тя.

— Да, мадам — произнесох аз, пак с цяло гърло.

— Тихо, момче! Не съм глуха. Искам да отидеш там и да намериш Адри Плай, и да му кажеш, че Бети може да се види с него в дванайсет, ако дойде в бара на Полет. Запомни ли?

Кимнах, защото гласът ми се беше изгубил.

— Добре тогава — произнесе Бети. — Ще му кажеш, че съм ти казала да ти даде пет цента.

Барът на Дънкан беше бивша ковачница. Не мисля, че беше собственост на Дънкан или че дори плащаше наем за нея; той просто я превърна в кръчма, защото нямаше никой, който да му каже, че не бива да го прави.

Кръчмата беше отвратителна. Столовете се брояха на пръстите на едната ръка. Мъжете или стояха прави, или седяха на пода, облегнати на стената. Вътре имаше само мъже и всичките пиеха. Въздухът така вонеше на кисело, ругатните бяха толкова груби, че аз се разтреперих още в мига, когато прекрачих прага. Навсякъде около мен мъже приказваха, повръщаха и пиеха. Двама налагаха трети с юмруци; препънах се в едно неподвижно тяло на пода; мъжът или спеше, или беше мъртъв.

— Какво търсиш тук, момче? — изрева Дънкан, едноокият барман.

Лявото си око бе загубил в някаква пиянска свада още в зората на гадния си живот. Клепачите бяха хлътнали в кухината. Кожата около това око беше наръфана с безброй белези, но той не носеше превръзка, защото грозната му рана и жестоките му маниери разколебаваха и най-заклетите побойници.

— М-м-м-истър, м-м-мистър Адри Плай — заекнах аз.

— Какво?

Не можех да промълвя и думичка повече. Но и не стана необходимо, защото един висок мъж в плътно обтегнат работен костюм се изправи зад Дънкан. Приличаше на пантера.

— Мен ли търсиш? — изсъска той.

— Вие ли сте м-м-мистър Плай?

— Аз съм — прошепна той.

Шумът около нас, изглежда, започна да стихва.

Адри вдигна глава и се огледа през рамо, сякаш се боеше, че хората искат да разберат какво крои. Сграбчи ме за ръката и ме изблъска през вратата. Хватката му беше болезнена, но аз бях щастлив да се измъкна от този ад.

Отвън ме вдигна на едно високо стъпало и попита:

— Какво искаш, момче? — Дрезгавият му шепот ме изплаши повече от избитото око на Дънкан.

— Черната Бети каза, че ще се срещнете в бара на Полет в дванайсет, ако искаш. — Това беше всичко, което успях да изтръгна от себе си, без да се разплача.

Усмивката, прекосила лицето на Адри, беше чиста есенция на злото. Той мигом ме забрави и се обърна да влезе в бара.

Бях толкова уплашен, че всичките ми вътрешности трепереха, но въпреки това едно петаче можеше да ми купи сандвич със сирене.

— Мистър Плай, Бети каза да ми дадеш петаче! — Проумях, че съм допуснал грешка още преди думите да се изтърколят от устата ми.

Плай се извърна и се втренчи в очите ми. Приближи плътно до мен лъщящото си кафяво лице.

— Да не ме мислиш за глупак, момче?

Устата ми окончателно отказа.

Той ме сграбчи за ризата с една ръка, а с другата изщрака ножа си. Сребристото острие лъсна на слънцето. После ме вдигна от стъпалото.

— Да не ме мислиш за глупак, момче? — изсъска повторно той.

Мъжете, които се навъртаха пред бара на Дънкан, апатично очакваха да ме заколи.

Бях се превърнал в чисто олицетворение на страха.

Той ме изтърси в една кална локва и след миг аз скочих и хукнах по улицата с такава скорост, че дори и не чух смеха, който трябваше да е избухнал подире ми.

Бягах с всичка сила по целия път до мястото, където живеех тогава. Малка бърлога, която бях свил на гърба на хамбара на едно бяло семейство. Пропълзях в леговището си и се заклех, че вече няма да се навъртам около Черната Бети.

И сдържах клетвата си цели два дни.

 

 

Спортната зала се заключваше с катинар, но той беше само формалност. Всеки крадец можеше да се вмъкне вътре за по-малко време, отколкото беше нужно на почтен гражданин да отключи. В залата толкова много пъти беше влизано с взлом, че накрая крадците вече не можеха да излизат с абсолютно нищо. От яд разбиваха шкафовете и пръскаха документите на Клип.

На папа Клип, който ръководеше спортната зала, накрая му писна от взломаджии, така че доведе едно куче убиец на име Шарлот, кръстено на бившата му тъща, и постави на вратата табелка с надпис „Внимание, зло куче“. След като доведе Шарлот, Клип вече дори не заключваше вратата, когато затваряше. Всеки смелчага, решил да се поразходи из гимнастическия салон, трябваше да се съобразява с Шарлот. „Не знам коя от двете е по-лоша — казваше Клип. — Дали кучката, или бившата ми тъща.“

Още преди да се изкача на втория етаж усетих как мирише. Комбинация от дерматин, мъжка пот и мирис на разгонена кучка.

В залата имаше десетина души. Всички бяха голи до кръста, с изключение на Клип и баща му, Рейнолдс. Клип беше по стара лилава фланелка и джинси. Беше тантурест кривокрак образ, който ходеше някак въртейки се около таза си. Рейнолдс, най-малко на осемдесет години, носеше двуреден кремав костюм и ярък жълто-червен шал.

— Хей, Папа! — изревах аз. И мигновено съжалих, защото в същия миг се разнесе дълбоко гърлено ръмжене и от един голям хладилен шкаф в ъгъла върху мен се хвърлиха седемдесет килограма зъби.

Замръзнах на място. Кучето вече беше във въздуха с разтворена челюст, устремена към гърлото ми, когато Папа изрева: „Шарлот!“. Усетих полъха на въздуха, когато кучката профуча край мен. Тя се приземи с ръмжене и задуши около краката ми. Не знам откъде се беше сдобил Папа с този мелез. Беше някаква кръстоска между санбернар и мастиф. Главата й стигаше диафрагмата ми. Зъбеше ми се с широко оголена паст.

— Шарлот! Куш! — Клип се приближи, размахал навито на руло списание.

Кучката мигом се преобрази и със скимтене се върна на хладилника.

— Това шибано куче един ден ще изяде някого — заклати глава старецът зад Клип.

— Сложил съм табелка. Който може — да чете — отвърна Клип. — Законът твърди, че си длъжен да поставиш табела, ако искаш да държиш пазач.

Прииска ми се да му кажа какво може да направи с табелката, но си го запазих за себе си.

— Иска ми се да видя лицето на съдията, на когото ще изтърсиш тоя бисер. — Рейнолдс Карпентър беше управлявал спортната зала преди Клип, а сега само се мотаеше наоколо, изживявайки последните си години.

— Здрасти, Клип, добър ден, мистър Карпентър — казах аз.

— Здравей, Изи, какво те води насам? — провикна се Клип.

— Търся Тери Т. Още ли тренира тук?

— Ако на това му викаш трениране. — Клип не криеше отвращението си. — Идва тук три пъти седмично да скача на въже и си мисли, че е готов за ринга. Проклятие! Страхотен късметлия е, че още не съм го изритал. Кълна се, че ако се появят някои добри боксьори и им потрябва шкафчето му, моментално му бия шута.

— Още ли събира залози?

— Да — отвърна Рейнолдс.

Рейнолдс беше комарджия.

При някой друг случай, без значение върху какво работех в момента, щях да поостана да си разменим по някоя и друга приказка. Това е, по което се различавам от ченгетата и останалите хора, черни и бели, които се опитват да открият нещо в черен Лос Анджелис. Обитателите на тази част от града бяха хора от селата и обичаха да си похортуват с посетителите.

Днес обаче не можех да отделя и секунда. Исках да открия Бети, и Марлон също, ако беше жив. Исках да приключа със случая и да се върна там, където лудите животни, човеци и нечовеци, не драпаха да ме прогонят от леговището ми.

— Добре — казах на бащата и сина. — Ще се отбия пак.

— Днес може да се мерне — каза Рейнолдс.

— Кой ти каза? — запита Клип.

— Днес няма състезания. Не си ли забелязал, че се мярка насам само когато няма състезание, в което да участва?

— Не знам нищо за никакви състезания или залагания. Аз съм само за борбите — каза Клип.

— Да — произнесе Рейнолдс и прокара възглавничката на палеца си под носа.

И тримата знаехме, че жестът означава отказ от бой.

Няма мениджър, треньор или боксьор, който да не си е опитвал късмета в хазарта. Клип бе ръководил Джопи Шаг през нощта, когато се бе отказал да продължи боя с Тим О’Лиъри Убиеца. Джопи нямаше никакъв шанс за титлата; единственото нещо, което бе заложил тогава, беше самоуважението си. Джопи ми бе разказвал, че онази нощ двамата с Клип отнесли у дома три хиляди и петстотин долара. Той използва своя дял, за да закупи бара си.

Нямах нищо против Клип. Когато Джопи работеше с него, поне носеше пари.

Когато се хванахме заедно с Джопи да свършим нещо, той свърши с куршум в черепа.

— Кога идва обикновено? — попитах.

— Когато му скимне. — Клип гледаше втренчено баща си.

Рейнолдс оглеждаше ноктите си.

Оставих ги в залата. Навред около тях мъже разменяха удари, финтираха, правеха коремни преси; всички се готвеха за войната, която щяха да водят на ринга вместо на улицата.

 

 

На ъгъла имаше малка бакалия. Не исках и да зная сутрешната жега, взех си „Лос Анджелис Екзаминър“ и един гроздов сок с газирана вода. После седнах на пейката на автобусната спирка от другата страна на улицата срещу „Херфорд“.

Бях облечен само с леки памучни панталони и риза с къси ръкави, разкопчана до средата на гърдите. Небето беше толкова ясно, че чак бе загубило част от синевата си. Слънцето печеше — по-безмилостно и от командор Стайлс.

Лятно време ранният предобед е времето за старите хора. Жегата ги изкарва на улиците. Без значение колко е горещо, старците се навличат като Рейнолдс и излизат в търсене на някакъв ъгъл, където се събират на групички. Жените ходят до магазина за маргарин и зеле.

Един старец крачеше по тротоара с най-достойното накуцване, което бях виждал. Вървеше с походката на човек, комуто се е открило знание, недостъпно за младите глупци. Вероятно дори се гордееше, че е стигнал толкова почтена възраст. Защото зад всеки беден старец има дълга верига от смърт. Родни братя и деца, любовници и съпруги. Болести без лекар. Истинска война, която гълта бедните така, както мравоядът поглъща мравките.

Отместих погледа си от стареца и зърнах Тери Т. да се приближава към мен. Беше къс и набит, боксьор полусредна категория. Бях го виждал как се бие на няколко подгряващи срещи. Юмруците му бяха като чукове, настойчиви и точно по главата. Но той игнорираше тялото, а това е нещо, което един боксьор никога не бива да забравя.

— Тери! — извиках.

Той погледна към мен и ми махна, макар и без да ме е познал. Букмейкърите се познават с много хора и не трябва да ги пренебрегват, защото човекът от улицата е този, който им прави заплатата.

Той пресече улицата с озадачено изражение. Двамата с Тери се бяхме събирали на много места, по веселби и какво ли още не, но всъщност никога не бяхме се запознавали. Познавах го, защото първата си година на ринга беше известен с добрите си боеве.

— Изи Ролинс — подсказах му аз, за да не измъчва паметта си. — Какво става?

— Слаба работа. Отивам да потренирам. — Той кимна към спортната зала и почти несъзнателно стегна бицепсите си.

Като всеки добър боксьор държеше главата си приведена. Имаше светлокафява кожа, нещо обикновено за чернокожата общност. Някои хора със светлокафява кожа смятат за свой дълг към бъдещите поколения да се женят за жени с кожи като тяхната, или дори още по-светли. Понякога перспективният партньор не само трябва да е със светлокафява кожа, но е длъжен да притежава и специални атрибути като „хубава“ коса или очи с различен от кафявия цвят.

Тери обаче си имаше нещо особено. Може би стърчащите му зъби или походката му. Сякаш се движеше с ритъма на бял човек.

— Искаш ли да изкараш една двайсетарка? — попитах го.

Той разцъфна в усмивка, откривайки три сребърни коронки и два липсващи зъба.

— Търся Марлон Ейди — казах аз.

Тери преглътна усмивката си и се извърна с думите:

— Не съм го виждал.

— Почакай — извиках аз и изтичах подир него.

Той спря.

— Какво?

— Чух, че е събирал залозите за теб.

— Глупости. Дори не го познавам тоя негър.

Направи опит да ме заобиколи, но аз му препречих пътя. Бях поне педя по-висок.

— Мога да кача до петдесет — казах.

— Махни се от пътя ми, човече.

Грешката ми беше там, че сложих ръка върху рамото му. Тери ме блокира с лявата си ръка, а с дясната отправи бърз удар към главата ми.

Нямаше нищо страшно. Мога да понеса удар от боксьор полусредна категория. Протегнах ръце да го сграбча в меча хватка, но той беше прекалено бърз. Стовари ми половин дузина ъперкъти в корпуса, два от тях по същото място, където ме беше ударил и командор Стайлс. Озовах се на земята, а Тери вече тичаше по улицата.

В известен смисъл беше смешно да гледаш как мъжът, който те е набил, бяга от теб. Изсмях се, като в същото време се държах за ребрата да не извикам от болка.

— Добре ли си?

Достойният старец ме гледаше отблизо. Не беше разтревожен, а по-скоро тъжен; умората от надживените мъртъвци явно му тежеше.