Уолтър Мосли
Черна красавица (33)

32.

Взех колата си, отидох до железарския магазин на Бренър и купих една тежка лопата. После се върнах у Одел. Заварих го седнал в стола с права облегалка, с ръце на коленете. Слязох долу и изкъртих с една кирка първото парче от бетонната настилка. Отне ми повече от три часа. През цялото време Марлон ми намигаше от ледения си креват.

Работата продължи повече, отколкото би трябвало, защото изобщо не можех да ползвам лявата си ръка. Един час упражнявах едноръката си хватка, като биех с чука в бетонния под. Всичко вървеше по ноти. Десет удара и после се отронваше късче бетон. След това плъзваше дълга пукнатина.

След три часа блъскане успях да разкрия парче земя метър на метър. Глинестата почва почти не отстъпваше по твърдост на бетона. Нито лопатата, нито вилата на Одел успяваха да се забият в нея.

Модрия донесе три маркуча от съседите. Свързахме ги и започнахме да поливаме дупката. Продължих да чопля с една ръка с вилата. Много отдавна не се бях чувствал толкова добре. Тежкият физически труд е полезен за мъжа. Това е нещо, което можеш да правиш, без да мислиш или да се тревожиш.

Толкова се уморих, че пръстите ми започнаха да изтръпват. Вече беше девет вечерта, но аз продължавах да чопля земята.

Към полунощ дупката вече беше дълбока над метър. Модрия се бе качила да си ляга. Одел седеше в кухнята.

Ръцете му бяха в скута; мънистените му очи се взираха в преплетените му пръсти и се опитваха да проумеят света, в който нямаше смисъл.

Одел беше вярващ. Ходеше на църква, молеше се и изпитваше религиозен възторг. Вярваше, че вечният живот спохожда онзи, който понася тежките изпитания, пратени му от Бога. Но тези изпитания боляха повече в последните рундове. И понякога на човек просто му се приискваше да вдигне ръце.

— Готово — казах му. — Сутринта ще докарам цимента и негасената вар.

Влязох във всекидневната. Диванът изглеждаше удобен, но аз се вмъкнах под масата само с една възглавница. На твърдия под се чувствах по-сигурно.

 

 

Разбуди ме ароматът на кафе. Мод стоеше до печката.

— Закуска, Изи — обяви тя.

Докато седях на кухненската маса, в главата ми започна да се оформя един въпрос.

— Къде мислиш, че би отишла Бети, ако още се навърташе тук? — попитах.

— Не знам, Изи — отвърна Мод. — Всъщност, като си помисля, Бети винаги душа даваше за мъжете. Мъжете, които я харесваха, мъжете, които я обичаха, това открай време е слабото място на Бети. — Тонът й беше единственото доказателство, че не одобрява братовчедката на Одел.

— Познаваш ли някой от приятелите й?

— Не. През всичките години, откакто е тук, почти не сме я виждали с мъже. Може би се е отказала от тия работи.

— Тогава какво ще кажеш за Феликс Ландри?

— Какво да кажа?

— Познаваш ли го?

— Да — отвърна тя с доста променен тон. — Той е пръв църковен настоятел в Християнската църква в Нормандия. Често ходим там.

— Ландри някъде до Авалон ли живее?

— Не. Има си една къщичка зад Християнската църква. Но да ти кажа, може и да има и друга, защото работи за пощата и често купува къщички. Обаче съм сигурна, че си на погрешен път, ако си мислиш, че е с Бети.

— И защо така?

— Защото църковният настоятел Ландри не е подвластен на плътта — обяви тя гордо. — Той не се докосва до жени. И поради тази причина не си харчи парите. Купува къщи и ги дава под наем на възрастни служителки от църквата. И знаеш ли, винаги можеш да различиш къщите му, защото всички са боядисани в тюркоазно и са с ниска бяла ограда отпред.

— И всичките му къщи са дадени под наем на госпожи от църквата?

— Така мисля. Никога не съм чувала за къща близо до Авалон. Трябва да е някаква нова.

 

 

Заварих Одел облечен в джинси и зелена хавайска риза. Стоеше до входната врата, висок и мрачен, с връзка ключове в ръка.

— Къде отиваме, Изи?

— Закарай ме до къщата на Феликс Ландри.

Одел отстъпи половин крачка. Лявото му око се притвори заплашително и аз благодарих на Бога, че не е близо до двуцевката си.

— Сигурен съм, че той знае къде се намира Бети, Одел. Мисля, че е в някоя от къщите му.

— Това не е игра, Изи.

— Аз не си играя, Одел.

 

 

Одел караше „Де Сото“ модел 1936 година. Беше я купил нова с пари в брой и я бе запазил в отлично състояние. Покритата с плюшена кожа предна седалка беше като диван. Отдадох се на спомена си за първото ми возене в колата на Одел: бях на шестнайсет години и изпълнен с гордост, че ме виждат в такъв хромиран автомобил. Дори и големите ме гледаха със завист по широките улици на Пети район в Хюстън.

Днес хората пак ни гледаха със същите очи. Сочеха ни и се усмихваха, но този път това беше, защото по пътищата не можеха да се видят много коли, произведени през 1936 година.

Отправихме се към Манчестър и после към Нормандия. Накрая свърнахме в някаква уличка и спряхме пред една малка къща с бяла ограда и боядисани в тюркоазно стени.

Отново бях застанал пред врата, през която никога не бях влизал, с пистолет в джоба и болка при всяко вдишване. И в този миг ми хрумна, че търся смъртта. Защо иначе бих бил тук?

Всички тези мисли обаче излетяха от главата ми още в мига, в който тя отвори вратата. Макар и по-възрастна и малко натежала, тя пак си беше красавица. Лявото й око беше налято с кръв и подуто от удара ми с опакото на ръката, но това не отнемаше нищо от красотата й.

Цялото й лице излъчваше ненавистта й към мен.

— Какво търсиш тук? — запита тя с метален глас.

— Бети… — почна Одел.

— Не бях аз — казах. — Търсех Тери и го открих така, както си го намерила и ти. Но не съм го убил.

— Бети? Наред ли си, миличка? — възкликна Одел.

Въпросът му я скърши. Тя сякаш се смали и се преви под тежестта на скръбта и мъката.

Разпознах мебелировката. Феликс сякаш се бе мъчил да пресъздава една и съща къща навсякъде — и отвътре, и отвън. Диваните не бяха точно същите, но бяха тапицирани по същия начин като онези в къщичката му до Авалон. Беше окачил същите завеси. На пода имаше мексикански одеяла. Дори стените бяха покрити със същия вид картини.

— Как ме откри, Одел?

— Всъщност Изи се досети къде си. Но ние предполагахме, че Феликс може да е тук.

— Изи? — Бети отново ме огледа.

— Да, госпожо.

— Да не си онова малко момче, дето ме следваше навсякъде? — Разбитото й лице се изкриви в опит за усмивка. И след миг разцъфна цялото с онзи поглед, с който Бети винаги гледаше мъжете. Поглед, едновременно гладен и задоволен. Те общуваха с нея с телата и пола си. Тя пет пари не даваше за думите или сърцата им.

Сякаш не бяха изминали почти тридесет години оттогава. Бях почти като омагьосан от чара й.

Почти.

— Марлон е мъртъв в мазето на Одел — казах аз и магията, която тя бе хвърлила по инстинкт, изчезна.

— Какво? Марлон?

— Не можех да ти го кажа просто така по телефона, Бети — въздъхна Одел. — Ти току-що ми беше съобщила за Тери…

— Вярно ли е?

— Ще го погребваме — казах. — Но не мисля, че би му харесало да го заровим, без да си си взела сбогом с него.

Новините бяха жестоки. Почти всеки друг би бил прекършен от мъката. Но не и Бети. Тя само се подпря на стената за малко. Одел и аз стояхме на прага. После тя се вмъкна в банята. Гледахме я през отворената врата как плиска лицето си. После хвана мивката с две ръце и се разплака.

Когато се овладя, каза само една дума.

— Как?

— Ченгета — казах. — Пребили са го… — Канех се да довърша: „… за да разберат къде си“, но реших, че това ще й донесе само нова мъка.

— Знам, че е жестоко, миличка — каза Одел. — Но Марлон каза, че били ченгетата. Не знаехме какво да правим, така че е долу, в противобомбеното ни убежище в избата. Трябва да направим нещо.

Времето се проточи в мълчание. Бети седеше на стола и гледаше глезените си. Навън кряскаше врана. Зачудих се дали не ме е проследила през целия път от Ривърсайд, за да се посмее здравата.

След някое време Бети протегна ръка. Оставих Одел да й помогне и да я изведе от къщата. Седнах отзад. Беше ми по-лесно да си седя безчувствен като дърво, с празен разсъдък.

 

 

— Мери! О, скъпи! — изплака Бети, когато съзря студеното му тяло. Тя беше единственият човек, от когото Марлон понасяше този прякор.

После се свлече на колене, допълзя до трупа и го прегърна.

Стояхме над нея, тъжни, но доволни, че сме изпълнили дълга си към Марлон. Сестра му беше при него.

Бдението продължи около половин час. После Мод вдигна Бети за раменете й я отведе.

Разбърках варов разтвор и натрих тялото на Марлон. Когато бях момче, във фермата далеч на юг, доста често ни се налагаше да погребваме хора. Отрано се бях научил какво да правя с мъртвите.

Двамата с Одел с труд успяхме да увием трупа в одеяло и да го напъхаме в малкия гроб. Сложих още вар и я засипах с част от пръстта, която бях изкопал.

После се заех с цимента.

Докато го разбърквах, Одел застана над гроба.

— Господи — призова той, сплел молитвено ръце. — Предаваме се на мъдростта Ти. В края на краищата ние сме само хора, опитващи се да открием път в мрака. Ние попиваме думите Ти и ги следваме сляпо, защото няма друго право, освен Твоето, и няма друг закон, освен Твоя.

Ако бяхме в църква, някой щеше да добави: „Амин“.

— Приеми при Теб Марлон Ейди, Господи. Той грешеше, но той е спасен. Вярвам в това, защото Ти си го казал. Той дойде при мен целият в кръв и натрошен, и Те призоваваше Теб, Исусе. Той умря с молитва към Теб. Ние всички умираме с Твоето име и в своята сянка се молим за светлината Ти.

Бети и Мод плачеха. Забих поглед в пода и разбърках цимента.

— Моля Те — произнесе Одел съвсем тихо. — Нека товарът на Марлон бъде облекчен в Твоето име. Нека Той допълни Твоята необятност и празнува любовта Ти.

Използвайки болната си ръка като опора, хвърлих първата лопата цимент върху гроба. Осемнайсет пъти забивах лопатата в циментовия разтвор, замахвах и изсипвах съдържанието й, а после паднах на колене и загладих пода с една ръка. Не беше безупречно, но никой не би го забелязал, освен ако не търсеха специално. Известно време щеше да има миризма, но варта скоро щеше да прояде плътта.

Одел, Мод и Бети ме гледаха как работя.

Когато приключих, оставихме Бети долу да се прости сама с Марлон. Мод се захвана да прави лимонада. Одел седна на дивана в съседната стая.

Излязох на верандата толкова уморен, че се боях да затворя очи. Имах още много работа в света на живите.