Уолтър Мосли
Черна красавица (37)

36.

— Да? Кой е? — запита Гуендолин Ейди през говорителя на вратата.

— Изи, Гуен. Ще ни пуснеш ли?

Върнах револвера на Сол, докато минавахме през портата.

— Заповядай, авер — казах. В другия си джоб държах един 32-калибров. Дребнокалибрена смърт.

Пред къщата имаше паркиран червен „Тъндърбърд“ модел 1957 година.

— О! — възкликна Гуен, щом видя, че сме двама.

— Трябва да поговорим, Гуен.

— Сара е много уморена, мистър Ролинс. Не мисля, че сте избрали най-подходящия момент да водите непознати. — Тя пристъпи пред вратата, препречвайки ни пътя.

— Важно е. Става въпрос за Бети и теб.

Тя не схвана какво исках да й кажа.

— Къде е Бети?

— Добре е. — Щастлив видях облекчението, изписано върху лицето й. — Мод и Одел се грижат за нея. Но Тери вече го няма.

До този момент за мен Гуендолин Ейди беше най-обикновено момиче. Но след като видях болката, която изпита за това диво момче, за което дори не знаеше, че й е брат, започнах да я уважавам като жена. И в същия миг проумях, че ще дойда за нея, ако оцелея. Представих си я как кара колело заедно с Перушинката по стръмния път покрай брега.

Тя отстъпи настрани и ние със Сол влязохме.

Артър и Сара бяха във вестибюла. И двамата с тъмни кръгове под очите.

— Какво има? — попита Сара Кейн. — Къде е Елизабет?

— Там, където е в безопасност от вас — отвърнах.

— Какво означава това?

— Означава, че сме дошли тук да си изясним нещата.

— За какво говорите? — пожела да узнае и Артър.

— Той иска да каже — вметна Сол, — че ние знаем всичко и ще отидем в полицията. Първо обаче искаме да ви дадем една последна възможност.

— А вие кой сте? — Светлите очи на Сара примигнаха срещу Сол.

— Сол Линкс, госпожо. Бях нает от вас посредством Калвин Ходж, докато в един момент не осъзнах, че ме използват като оръдие за убийство.

Сара се олюля и сграбчи Артър за лакътя. Гуен застана до тях. Те бяха единственото семейство, което познаваше, но без да знае, че и тя е от това семейство. Нали със Сара бяха сестри.

— Елате във всекидневната — каза Сара.

Последвахме ги по един дълъг коридор. Покрай стените му се издигаха редици рицарски брони, предназначени сякаш за джуджета. Дори и Сол се извисяваше над тях. Стигнахме една врата, пазена от двете страни от доста по-едри метални фигури.

— Какво е това? — запитах. — Да не са великани?

— След чумата — отвърна разсеяно Артър.

— Какво имаш предвид?

— Причината, поради която европейците са били толкова дребни тогава, е недостигът на храна. Не са имали достатъчно месо, протеини. След чумата е имало изобилие от крави, но почти никакви хора. Така че хората пораснали, а някои от най-големите облекли брони.

Не знаех дали е вярно, но като история си го биваше. Щях да се пробвам с нея при Джаксън Блу, ако имах късмета да живея достатъчно дълго.

— Заповядайте. — Гуен със замах ни въведе в една голяма стая.

Таванът се извисяваше поне на шест метра над главите ни. От него висеше полилей с големи кристални топки. Подът беше покрит с дебел белезникав килим. Стените бяха от светлокафяв мрамор. Това беше стая, за чието обзавеждане бяха отишли повече пари, отколкото аз можех да спечеля за цял живот. До стената в дъното стърчаха редица петметрови палми. Бяха на колела, така че да могат да ги изкарват лесно на слънце.

Седнахме на един тапициран с кожа диван, а членовете на семейството се пръснаха по столове, обградени с всевъзможни вълчи глави, кожи и какво ли още не.

— Е? — запита високо Сара.

— Знаем защо е бил убит Тери Тайлър — казах.

— Кой е Тери Тайлър? — попита тя.

— Знаете кой — отвърнах. Виждах как истината бавно изкристализира в очите й.

— Да не е онова момче, което идваше да си играе с Гуен? — възкликна потресена Сара.

— Но какво общо има това с нас? — запита Артър.

— Артър! — Артър проследи погледа на майка си, отправен към Гуендолин, която хапеше долната си устна.

— Съжалявам — произнесе момчето. Изправи се и отиде до нея. Дори я прегърна.

— Съжалявам за момчето, но не виждам кое ви кара да мислите, че това има нещо общо с нас. — Очите на Сара възвърнаха строгостта си и се забиха дълбоко в моите.

— Но не е само той — казах. — Марлон Ейди изчезна, а Елизабет се крие, защото се страхува за живота си.

Поне успях да излича донейде арогантността от погледа й.

— И всичко това е заради завещанието на баща ви — завърших аз.

Тишината беше повече от дълбока. Артър пусна Гуен. Тя седеше абсолютно неподвижна; само една жилка на гушата й трепкаше, удържайки на бесния ритъм на сърцето.

— Вярно е, мисис Хоукс — обади се Сол Линкс. — Имаме причина да мислим, че Елизабет Ейди и най-близките й роднини са наследниците на бащиния ви имот. Някой е убил баща ви и след това е разбрал за завещанието. Такъв е изводът ни.

— Ако… — Тя заекна за момент. — Ако… ако това е вярно, значи мислите, че съм аз?

— Вие убихте Тери — казах аз. — Сина й. И сега остава само дъщеря й…

— Не — произнесе Сара, протягайки ръка да ме спре.

— … Гуендолин.

— Какво? — запита Гуен. Беше зашеметена.

— Не отидохме в полицията, защото не разполагаме с доказателства, а когато няма доказателства, няма и следствие. Но… — Сол се запъна поради липса на думи.

— Но ние знаем, че вие сте убили Тери и Марлон и че планирате да довършите и Гуен и Бети. — Бях бесен до такава степен, че ми идеше да измъкна пистолета, но се сдържах. — Но ние няма да ви позволим да го направите.

— Майка ми? Бети? — Гуен поклати глава.

— Да. — Изправих се. — Ти тук се отнасяш към тези бели така, сякаш те обичат, а те всъщност са коси, които косят твоите наистина най-близки като трева!

— Изи. — Сол се бе озовал до мен. — Успокой се.

— Но това е нелепо. — Сара Кейн също се изправи. — Да не би да вярвате, че Артър или аз бихме могли да убиваме хора просто така?

— Вярвам, че командор Стайлс е способен да го направи. Вярвам, че Калвин Ходж може да го направи.

— Вярно ли е това? О, господи! — Гуен закри с ръце лицето си.

— Не, миличко — изкрещя Сара. Но когато я приближи, Гуен се дръпна.

— Аха, тя най-сетне прогледна! — Бях афектиран. Някаква дълбоко спотаена ненавист у мен внезапно бе намерила излаз.

— Не! — изкрещя Сара. — Не е така! Ние само се опитвахме да помогнем на Бети.

— Но това за завещанието е вярно, нали? Вярно е, че Гуен е дъщеря на Бети, но вие никога не сте й го казали. — Исках Гуен да го научи, да види истината.

— Искахме само да поговорим с Бети. — Сара се разплака. — Тя избяга, а баща ми беше мъртъв…

— Според вас мис Ейди ли е убила баща ви? — запита Сол.

— Ами нали избяга. И после го намерихме мъртъв. — Сара се обърна към Гуен. — Точно затова Артър повика Стайлс. Баща ми беше работил с командор Стайлс навремето, а ние не искахме Бети да си има неприятности. Искахме всичко да е мирно и тихо. Не беше, за да вкарам в беда майка ти, а за да я запазим от бедата. Аз нямам никакъв пръст в това да не ти казват нищо. Това го решиха Бети и баща ми.

— Бети ли уби Кейн? — Възбудата ми беше угаснала.

— Кой е баща ми? — запита Гуен.

Никой не проговори.

Точно в този момент звънецът звънна.

— Аз ще отворя — каза Гуен, намирайки известно успокоение в привичната роля на прислужничка. Изправи се и залитна към коридора.

Никой не направи опит да я спре.

— И така. — Сол започна да размишлява на глас. — Вие викате тук Ходж и Стайлс, за да ви свършат една, хм, гадна работа. Те обаче откриват, че вие сте разорена, че убиецът, ако изобщо е имало убийство, наследява парите. — Той издаде долната си устна и кимна, сякаш признаваше сложността на престъплението. — Ако е била само тя, ако е била единственият наследник, тогава всичко, което е трябвало да направят, е било да я очистят. Но след като тя има семейство, съдът би могъл да присъди лъвския пай на тях.

— Не! — Сара Кейн беше готова за следващия рунд. — Не! Не е така! Никога не бих причинила зло на Бети. Тя ми е като майка.

— Въпреки това би било логично — продължи Сол. — Разбира се, че би било. Ходж и Стайлс си искат своите дялове, а единственият начин да си ги получат, е като облекат цялата фамилия Ейди в дървени костюми. Не е необходимо да им го казвате изрично.

— Калвин дойде при мен едва след като татко почина — каза Сара Кейн. — Беше научил по някакъв начин за завещанието. Татко го беше изритал и си беше взел нов адвокат, своя стар партньор по бизнес, Бъртранд Фреско. Калвин каза, че е по-добре, ако открием Бети и си поговорим с нея. Това беше всичко, което исках да направя.

— Разбира се, разбира се, че това е било единственото. Вярваме ви. — Сол докосна ръката ми, за да ме включи в щедрото си доверие. — Но те са знаели, че тези хора ще предявят претенции към вашето съкровище. Те биха загубили всичко, което сте им обещали, да не говорим за шантажа, който биха им лепнали по-късно. Искам да кажа, ако наистина е имало убийство и после прикриване.

Бях длъжен да призная, че Линкс има изключителна логика. Но имаше нещо грешно, нещо, за което не бях сигурен.

— Бети ли уби баща ви? — запитах направо.

— Да.

— Как?

— Той се задушаваше. Страдаше страшно. Може би просто е искала да му помогне.

Мъката на лицето й внезапно смъкна покрова на истината в сърцето ми. Взех решение, за което знаех, че щеше да ме вкара в гроба.

Болката сигурно се бе изписала по лицето ми, защото Сара разбра съвсем погрешно мъртвешката ми сериозност като нещо, свързано с нея.

— Виждате ли? Вие разбирате, мистър Ролинс.

— Не разбирам абсолютно нищо. Това, което искам да знам, е какво става. Защото ако вие сте се тревожили за Бети и семейството й, защо не сте казали на Гуен всичко? — Потърсих с поглед Гуен, но тя още не се беше върнала.

— Щях да й кажа. Щях. Просто за нея щеше да бъде такова сътресение… Разбирате, нали? Той бе направил всичко възможно Гуен никога да не научи за него.

— И защо така, мисис Хоукс? — запита Сол.

Тя го изгледа така, сякаш току-що се бе изпикал на пода.

— Тя е негърка. Той не можеше да позволи на хората да научат това, ако искаше тя да остане да живее в къщата. Това би било все едно че я припознава.

— Копеле — изсъска Сол през стиснатите си зъби.

— Освен това той не е можел да й посегне, защото Бети веднага би се махнала — забелязах аз.

— Но защо тя просто не си е тръгнала? — недоумяваше Сол.

— Ние тук сме семейство, господине — каза Сара. — Тя се страхуваше. Всички в къщата се страхувахме от него. Той разполагаше с ужасно много власт. Бети не искаше да ни оставя двамата с Артър сами. Тя се грижеше за нас от деня, в който майка ми умря.

— Къде е момичето? — запита настойчиво Сол.

— Отиде да отвори. Може би е някаква доставка — каза Артър.

Забелязах, че лицето му е придобило зловещ зеленикав оттенък.

— Гуен! — извика Сара, после отиде до вратата и повтори: — Гуен!!

— Сигурно някаква доставка, мамо — обади се Артър. Беше застанал до едно барче от хром и стъкло, издадено от стената, и наливаше някакво питие.

— Нека да погледнем — каза Сол.

Изумих се колко си приличахме двамата с този внимателен дребничък мъж, който вадеше хляба си от подозрения. Подозренията са едничката надежда на доведения до отчаяние.

Входната врата беше широко отворена, но Гуен я нямаше никъде; най-малкото не се отзоваваше на виковете ни. Нямаше я в алеята пред къщата, нито на ливадата.

— Хайде да се разделим — казах и измъкнах револвера от джоба си.

Сол също извади оръжието си.

— За какво ви са револверите? — запита Артър. Най-убедителният аргумент в полза на невинността му.

— Не знам дали си слушал внимателно, синко — казах му. — Но има хора, които искат чернокожата част от семейството ти да си отиде завинаги.

Артър тръгна със Сол покрай гръцките статуи, а аз и Сара свърнахме по алеята покрай къщата.

Алеята извеждаше до дълго бяло стълбище от мрамор, надвисващо над зелен лабиринт, изрязан в гъсти храсталаци. В центъра на лабиринта се намираше голяма бронзова статуя, наподобяваща атакуващ бик. Отвъд лабиринта се издигаше белокаменна къща, заобиколена от всички страни с плачещи върби.

— Това е къщата на Бети — изрече Сара; беше застанала толкова близо до мен, че шепотът й прозвуча като любовен призив.

— Как можем да стигнем до нея?

— През лабиринта. Татко казваше, че лабиринтът е по-добър от всякакви ключалки, защото тогава никой не може да стигне до къщата ти.

— Освен ако не минеш направо през храстите. — Знанията ми по митология свършваха дотук.

— Но те са усилени с бодлива тел.

 

 

Лабиринтът беше красив. Деликатни бели цветя замаскираха нежно бодливата тел. Алейките бяха павирани с вулканични камъни. На всеки завой имаше малка метална статуя на насекомо със съвсем реалистичен вид. Термит, мравка или оса — всичките с размери на дребен пудел.

Когато за трети път се озовахме при термита, разбрах, че сме се изгубили.

— Не знаете ли как да се измъкнем?

— Аз никога не минавам оттук — каза Сара. — Татко понякога го правеше.

Мисълта за баща й и Бети отново я хвърли в горчиви размишления. Този път реших да поемем вляво от термита и изведнъж стигнахме до меднозелена хищна богомолка. Тя се хилеше на разкрачения труп на Гуендолин Ейди.

Гуен лежеше по гръб. Полата й беше запретната чак до кръста. Дупките от куршумите в гърдите й и над дясното око бяха мънички. Вероятно от високоскоростни 22-калиброви куршуми, предпочитаното от професионалните престъпници оръжие… и от ченгета. Ръцете й бяха разперени, а под ноктите й имаше прясна кръв и парченца кожа. Беше се борила бясно с нападателя си. Блузата й беше разкъсана.

Коленичих, вгледан в лицето на поредната невинна жертва. Очите й бяха полуотворени. Сякаш се пробуждаше от дрямка. Допрях лице до устата й да видя дали още диша. Физически бях много близо до нея, но не можех да се приближа духом, не можех вече да я възприемам, след като бе мъртва.

Неясен звук се изтръгна от устата ми. Хълцане или стон. Спомням си го, защото тогава, в онзи момент, не изпитвах абсолютно никакви чувства, и едва този звук ме накара да разбера мъката си.

Сара потресена се бе притиснала в храстите. Отидох до нея, прегърнах я и придърпах главата й върху гърдите си. Дланите й кървяха от бодливата тел. Спомних си как бях държал Гуен по същия начин.

Но това не беше помогнало.

Поведох я към къщата, говорейки глупости от рода на „Всичко е наред“ и „Всичко ще се оправи“. Оставих я на един стол в коридора и излязох да потърся Сол и Артър.

После забелязах, че тъндърбърда го няма, и затичах.

Намерих Сол сгърчен на предните стъпала, стиснал главата си с ръце.

— Цапардоса ме — каза той.

— Хлапето ли?

Сол кимна.

— Видях го как отпраши с тъндърбърда. После припаднах пак.

Главата му пак клюмна към гърдите.

— Гуендолин е мъртва.

Сол мигновено забрави болката и скочи.

— Къде?

— Там, отзад. В оня шибан лабиринт.

— Сигурен ли си, че е мъртва?

Не му отговорих, а той не повтори въпроса си.

Сара още беше там, където я бях оставил.

— Какво ще правим? — възкликна, щом влязохме.

— Очаквахте ли някого? — попита Сол.

— Не. В четвъртък и петък обикновено идва Клементайн да помага на Елизабет и… Гуен… Трябва да се обадим в полицията.

— Не можем — казах.

— Защо да не можем?

Разбира се, когато в къщата ти се е случило жестоко убийство, веднага звъниш на полицията. Но не и ако ти си убиецът. А ако тя беше наела убиеца, дали би го накарала да дойде в къщата й?

— Знаете ли кой го е направил? — попитах.

Тя поклати глава. Ръцете й още кървяха от бодливата тел.

— Има ли някой, при когото да останете? — попитах пак.

— Да, горе във фермата.

— Можете ли да карате?

— Гуен кара — изрече обнадеждена тя, сякаш тази проста декларация можеше да върне обратно живота на бедното момиче.

— Нямате ли някакъв приятел? Някой, който да живее наблизо?

— Да, Бърт и Луиз Фреско.

— Това е адвокатът на вашия съпруг, нали така? Новият, когото е наел, след като е изритал Ходж. Приятели ли сте с тях?

— Бяхме преди.

— Преди баща ви да реши да направи онова, което според разбиранията му е било правилно, и да даде на Бети онова, което е било нейно — това ли имате предвид като казвате „бяхме преди“?

Не ми отговори. Просто стоеше и клатеше глава.

— Добре — казах аз. — Не можем да ви оставим тук. Не мисля, че някой се кани да ви застреля, но не можем да бъдем абсолютно сигурни. Така че им се обадете и ние ще ви откараме до тях. Той може да се обади на ченгетата — вдигнах пръст аз, — но вие го предупредете за Стайлс. Ще му кажете, нали?

Тя кимна едва забележимо.

Отиде до телефона и набра Фреско, но никой не отговори.

— Това не е на хубаво, Изи — каза Сол. — Трябва да я отведем някъде. Тук не е безопасно.

— Можем да я отведем в полицията. Или да повикаме такси да я закара там. А ние през това време вече ще сме се върнали в Лос Анджелис. — Мислех си какво ли ще каже детектив Луис, когато чуе, че съм присъствал на сцената на още едно убийство.

— Не мога да отида в полицията — каза Сара.

— Защо? — попитах.

— Просто не мога.

— Къде искате да отидете?

— Искам Бети — каза тя като малко дете, което иска да е с човека, когото обича най-много на света.

И тогава разбрах, че Сара Кейн не иска да убива Бети.

— Добре, но искам да ви задам един въпрос, преди да тръгнем. Какво става с момчето ви?

— Защо ме цапна? — добави Сол. — Защо побягна?

— Не знам — отговори Сара Кейн. — Може би се е уплашил. Артър открай време се бои от всичко. А вие държахте револвер и…

— Сол… — опитах се да го спра. И изведнъж почувствах, че по някакъв начин бяхме станали приятели. Зависими един от друг, близки.

— Какво ще кажете за себе си и Рон Хоукс? — продължи Сол.

— Какво общо има той с тази работа? — Сара Кейн може и да страдаше, но ненавистта към съпруга й не бе намалила силата си.

— Ходж ми каза, че братът на мис Ейди бил приятел на съпруга ви. Че движели заедно. Когато ми даде името на Джоунс, ми каза, че трябва да потърся и Хоукс.

— Какво знаете за това? — запитах жената. — На Артър направо му призля, когато споменах името на баща му. Чак загуби дар слово.

— Не съм виждала Рон Хоукс от девет години — каза тя. — Артър има нужда от баща, но той всъщност не знае какво представлява този човек.

— А какво представлява той? — запита Сол.

Вместо да отговори, тя отправи поглед към дългия проход с рицарските брони.

— Къде може да е отишъл Артър? — попитах.

— Не знам — излъга Сара Кейн.