Уолтър Мосли
Черна красавица (5)

4.

Само като видите къщите на някои хора и веднага разбирате, че са дошли в Лос Анджелис да изживеят мечтите си. Домът не е място за бленуване. Вкъщи правиш всичко както ти кажат мама и татко. Да си вкъщи означава, че всички знаят прекрасно какво можеш да правиш и ако направиш и най-малкия опит да се отклониш от рутината, ще те натикат с насмешките си в миша дупка. И ти си живееш в тази дупка. Забираш като цирей в нея. И след време или приемаш дупката си като единствената си обител, или пукваш цирея, измъквайки се навън.

Има всякакви начини да го направиш. Можеш да станеш алкохолик, да започнеш да ухажваш жената на съседа. Можеш някоя нощ да захапеш дулото на пушката за среднощна закуска.

Или да се преместиш в Калифорния.

В Калифорния никой не се присмива на никого и на нищо. В Калифорния слънцето грее повече от триста дни в годината. В Калифорния можеш да се скапеш от работа и когато накрая все пак успееш да вдигнеш глава, виждаш, че те чака следващата поръчка.

В Калифорния можеш да боядисаш къщата си в цветовете на дъгата и да нарисуваш ухилена физиономия на предната си врата. Можеш да построиш клетки в градината си и да отглеждаш зайци и пилета. Можеш да поръчаш или сам да си издялаш големи животни от гранит, по които да се катерят децата ти. Можеш, също като Джорджет Харис, да поставиш табела на оградата си, известяваща, че това е „Школа за отглеждане на дребни животни и целодневна детска градина“. Никой не се интересува. Никой не те притеснява с идиотския си въпрос: „Кое ви дава правото да се наричате детска учителка?“. Хората просто ти вярват на думата. А ако се дотътри някой представител на закона и започне да иска разни документи, просто се преместваш някъде наблизо, окачваш същата табела и събираш деца така, както враната колекционира стъкълца.

Джорджет седеше на предната си веранда и се усмихваше на рояка деца. До нея имаше малка черна масичка, върху която се намираше телефон; кабелът му се точеше и изчезваше във вътрешността на къщата.

Дребните чернокожи дечица, момченца и момиченца, тичаха презглава по прашния двор. Имаше един гумен басейн, издут до пръсване от шест деца; топлата, оцветена от урината вода стигаше едва до глезените им. Всички крещяха от възторг. Такива са децата — крещят, защото животът е прекалено непоносим за тях, но те още не го осъзнават.

С влизането ми в двора всичко затихна. Всички деца застинаха и се втренчиха в мен. Момченца с изподраскани нослета и момиченца, запретнали рокличките си над гащичките. На две коленцата им кървяха от пресни ожулвания. Всички блестящи очички бяха застинали в очакване кога най-после ще се върнат към обичайните си крясъци. Нито едно не изглеждаше гладно или уморено. Готов съм да се обзаложа с всекиго на всичко, че всички ще си спомнят дните при мисис Харис с най-голяма радост. Да тичаш свободно с дивите животни на свобода преди ловците да започнат да ги повалят.

— Изи — викна Джорджет.

Отвърнах й на поздрава, но тя не ме чу. Децата възприеха името^[1] ми като знак, че могат да възобновят опитите си да събудят и мъртвите.

Стигнах до верандата и кимнах. Нямаше друг стол, така че се облегнах на една от колоните.

— Какво искаш, сладур? — запита тя.

В действителност не я познавах добре. Тя живееше в стария ми квартал, близо до Уотс. Но аз се бях преместил оттам заедно с Хесус и Перушинката в западен Лос Анджелис.

Реших се на тази стъпка скоро след като жена ми ме напусна. Старият ми приятел Примо и семейството му взеха старата ми къща. Отведох децата си на ново място, където хората не ме познаваха; където никой не задаваше болезнени въпроси за жена ми и дъщеря ми; където никой не знаеше достатъчно, за да постави под въпрос правото ми на законна опека над Хесус и Перушинката. Единственият договор бяха любовта и взаимната ни нужда, а те не бяха сред аргументите, уважавани в съда.

И аз зарязах Уотс. Първо купих къща в един квартал за чернокожи от средна ръка. Но точно тогава ме натиснаха финансови проблеми, които ме принудиха да продам къщата и да взема под наем друга в Дженеси.

Джорджет живееше на „Маккинли“ между Осемдесета и Осемдесет и първа. Детската градина бе мечтата й още от времето на детството й в Минесота.

За да има такова училище, човек трябва да притежава образование, за което Джорджет можеше само да мечтае, така че тя дойде в Лос Анджелис. Отначало взе при себе си децата на човек, когото познавах — понякога отвеждах едно от момчетата му да си поиграят с Перушинката.

Мечтата на Джорджет се бе сбъднала, но както често се случва, мечтите трудно плащат сметките си.

Големият черен телефон изръмжа и Джорджет ловко вдигна слушалката.

— Приют за животни — произнесе тя. После затули микрофона и извика: — Лео, излез веднага от тази кал! — После каза в слушалката: — Какво има? — Записа си нещо върху лист хартия и затвори.

— Какво става, Изи?

Бях като зашеметен. Направо не ми се вярваше, че стоя сред тая кипяща детска врява. Просто нямаше никакво обяснение. Буквално бях забравил за какво съм дошъл.

— А-а — избъбрих, — ти, такова, добре ли си?

— Да? Защо?

— Ами… такова… — изсмях се и седнах на стъпалата, все едно че бях някое от питомчетата й. — Прощавай, Джорджет. Да ти кажа, вдигнаха ме от леглото още в пет и оттогава не съм подгъвал крак. Видях хора, които не искаха дори да ме приемат в къщите си. Запознах се с лоши хора, комарджии, и… — Най-сетне си спомних за какво съм дошъл. — И като видях всички тия чудесни дечица тук, просто всичко ми излетя от главата.

Джорджет се усмихна. Само да кажеш нещо за дечицата й, и тя беше щастлива. Някои хора наистина откриваха рая в Калифорния.

— Търся един човек по прякор Блуто — казах.

Слънцето биеше право в очите ми, защото дърветата около двора на Джорджет се брояха на пръсти.

Тя поклати глава. Това не ме изненада. Може би на Марлон му беше писнало да си пилее парите.

— Как е истинското му име? — запита тя.

— Марлон — казах. — Марлон Ейди.

— О, искаш да кажеш Ед Съливан?

— Познаваш ли го?

— Да, знаем се с Марлон. Само че никога не сме го наричали Блуто. Претърпя някаква злополука, която му размести вратните прешлени. Доколкото си спомням, твърдеше, че ченгетата го пребили. Отначало му казваха Вдървения врат, а после, след като започна онова шоу, Ед Съливан. Ама наистина бяха като две капки вода. Да, сладур, от 1946 година на що басове сме се хващали с него, чет нямат! Марлон пръскаше пари наляво и надясно. — Джорджет огледа децата, сякаш те бяха хората, събиращи облозите им. Пък и кой знае? Може би всички щяха да израснат, призовавайки старата си бавачка да заложи два долара на нечие конско носле.

— Познаваш ли сестра му?

— Бети? — Джорджет придоби замислен вид. — Знам само, че слънцето на Марлон изгрява и залязва с нея. Само да го закачиш на тема сестра му и няма отърване.

— Познаваш ли я?

— Аха. Марлон казваше, че живеела при някакви богаташи някъде из каньоните.

— Знаеш ли къде мога да го открия?

— Не, сладур. Известно време работеше като волнонаемен в корабостроителниците в Сан Диего, но се разболя. Има му нещо на дробовете и работата сигурно се е оказала прекалено тежка за него. Премести се някъде в пустинята. Не знам къде точно.

Нещо обаче мъчеше съзнанието й. Зачаках да чуя заключението.

— Да — каза тя. — Да, точно така… Линда! Веднага стани от Дарлийн! Нали ти каза, че не й се играе! — Джорджет изгледа укоризнено момиченцето, възседнало неохотната си партньорка, изчака го да се отмести и продължи: — Марлон прекарваше доста време с Тери Тайлър, поне доскоро. Тери аз го отгледах.

— Да не говориш за боксьора Тери Т.

— Аха. Същият.

— Знаеш ли къде мога да го открия?

— Не. Всъщност не ходя на боксови мачове. И двамата му родители вече ги няма. Но трябва да знаеш, че Марлон беше като кръстник на Тери. Винаги го вземаше и го разхождаше. Кажи-речи не минаваше ден, без да се отбие до старото ми място и да го изведе.

Не ми се мърдаше оттук. Ако Джорджет ми предложеше чаша мляко и ръжено хлебче, щяха да ми останат сили само колкото да се дотътря до всекидневната й и да рухна на дивана.

Но аз бях голям човек. Не ми се полагаха никакви курабийки и сладки мечти.

— Хайде, жива и здрава — казах и се изправих с усилие.

Едно момченце се втренчи в мен. Стигаше ми малко над коляното; за него бях гигант. Зяпналото му страхопочитание ме изпълни с нежност. В света, който ме очакваше зад оградата на градината, съвсем нямаше да бъда толкова могъщ.