Уолтър Мосли
Черна красавица (10)

9.

Карах на север покрай унили едноетажни къщи. Само тук-там се виждаха по-големи сгради и палми. Небето беше плътно изпълнено със сив смог. Ниско над хоризонта светлееше кехлибарено сияние. Само да си поемех малко по-дълбоко дъх и усещах рязка болка в дъното на белите дробове. Приветствах я. Имах да свърша още една работа, преди да потегля и да си заработя парите на Сол Линкс.

Лос Анджелис открай време си е плосък и безличен. Всеки може да е къде ли не по всяко време. Полицията те арестува за неправилно пресичане на улицата, или защото нямаш достатъчно акъл да се покриеш веднага след като си обрал дневния оборот на някоя лавка. Но ако човек специално иска да се укрие от закона, по-добро място от Лос Анджелис не може да се намери. Планът на града е лишен от всякаква логика. И с всеки изминал ден хората се множат. Изполичари и малолетни проститутки, емигранти мексиканци и застрахователни агенти идват да поодрусат няколко години банкнотеното дърво, преди да се върнат у дома. Но така и не се завръщат. Парите се изплъзват през пръстите им и лекият живот полека-лека ги изсмуква.

 

 

Стигнах до старата автогара на Лос Анджелис, паркирах от другата страна на улицата и загасих двигателя. В колата беше горещо, но това нямаше значение. Всъщност не виждах нищо лошо слънцето да ме поожули малко с лъчите си. Направо умирах за милувката му, та си запалих и цигара, да се поизпека малко и отвътре.

След като я изпуших, се отпуснах на седалката и притворих за момент очи.

 

 

Където и да се повлечеше разумът ми по време на полудрямката ми, сърцето ми все се връщаше към онази уличка зад бара на Джон.

Бруно се свлече по задната врата на месарницата и всичко стихна. Кръвта се стичаше по гърдите му и се устремяваше по алеята към босите ми пети. Не исках кръвта му по краката си; не исках никъде по мен да попада кръвта на мъртъв човек.

И тогава Плъха стъпи право в кръвта и се наведе да види Бруно отблизо. За момент се заслуша в накъсания му дъх, после измъкна дългия си пистолет от колана и го насочи в окото на Бруно. По същия начин бе убил и Джопи преди много години.

Изстрелът изтрещя и аз подскочих и се събудих. Стъклените врати на автогарата се отвориха и на улицата прекрачи Реймънд Александър Плъха, облечен в същия сребрист костюм и сиви обувки, които носеше, когато уби Бруно Инграм. Ризата му беше в тъмно опушено, а шапката — с къса периферия. Повечето хора се запускат зад стените на затвора и когато излязат, са комична картинка. Не и Плъха. Вкусовете му бяха толкова безупречни, че той щеше да изглежда достатъчно елегантен и след петдесет години в тъмницата.

Единственото нещо, различно от онази нощ с Бруно, беше това, че Плъха беше с тънки мустачки, от онези, които понякога си пускаше, а понякога бръснеше.

— Хей! — размахах аз ръка през прозореца.

Носеше овехтял зелен сак, почти празен. В панделата не можете да съберете много вещи за спомен, поне от тези, които могат да се носят в сак.

Той скочи развълнуван на седалката до мен.

— Изи, дай ми пистолета си!

— Какво?

— Двама педали в оня автобус искат да си го получат. Смееха ми се, Изи.

Бих могъл да вразумя всеки друг, дори и най-побъркания убиец. Можех да му кажа, че на автогарата има полицаи, че ще го пъхнат обратно в дранголника. Но не и Плъха. Той беше като някакъв древен жрец, който трябваше да отпразнува свободата си с кръв.

— Съжалявам, авер — казах аз, мислейки си за пушката в багажника. — Не съм взел нищо.

— Ходиш без оръжие?

— За какво ми е?

— Ами защото може да ти се наложи да пречукаш някого, затова.

Използвах паузата да завъртя стартера и да включа на скорост.

Изминаха няколко минути, преди някой от двама ни да проговори. После попитах неубедително:

— Как я караш, Реймънд?

— Как мислиш, че я карам? Затвориха ме като прасе в кочина заедно с още цяла купчина други прасета. Накараха ме да нося ония въшкарници. Накараха ме да им ям лайната. И всеки педал там си мислеше, че може да се бъзика с мен само защото съм дребен.

Представих си жестоките уроци, които бяха получили мъжете, допуснали тази грешка. Плъха не беше едър мъж. Можех да го вдигна и да го напляскам като момченце. Но той беше убиец. Ако имаше и най-малката възможност да ти извади окото или да ти среже някое сухожилие, щеше да го направи.

 

 

Веднъж ми разказа как един бял шериф в западен Тексас го бил арестувал за скитничество.

— Можеш ли да си представиш? — възкликна Плъха. — За скитничество! Казах му, че си търся работа.

Шерифът обаче го отвел в ареста и приковал ръцете му зад гърба. И същата нощ, когато останали сами, влязъл в килията.

— Искаше да ме убие — каза Плъха. — Блъсна ме в главата и ме събори, после пак ме вдигна и пак ме удари. Знаех, че трябва да направя нещо, така че когато пак ме удари, се престорих, че припадам… — Плъха притвори очи като сомнамбул и залитна напред към уличния ъгъл, където ми разказваше историята си. Сграбчих го в прегръдките си и той ме ухапа! Ухапа ме по рамото!

После обви ръце около врата ми и се изкикоти в ухото ми.

— Хе-хе-хе-хе. Точно това направи и той, човече. Пристъпи напред и ме сграбчи. Сигурно това, дето му викат рефлекс. Но аз не го захапах за рамото. А-ха! — Плъха се озъби. — Захапах го за гръцмуля и не го пуснах, докато не усетих, че съм го прегризал целия.

Плъха прегризал гърлото на шерифа и после взел ключовете му. Виждах го как спира до мивката, за да измие кръвта от устата и дрехите си. Не ми каза за това, но аз го познавах добре. Беше ми по-близък и от брат и ми беше спасявал живота повече пъти, отколкото може да си представи човек.

Той беше мракът на отвъдната страна на луната.

 

 

— Трябва да убия някого, Изи — каза той.

— Кого?

— Още не знам. Знам само, че някой ме издаде на ченгетата и че някой е бил до бара на Джон онази нощ, когато пречуках Бруно. Някой трябва да умре за това.

Полицията вече чакаше Реймънд, когато се прибра у дома онази нощ след убийството на Бруно Инграм. Точно затова той беше със същия костюм. Те знаеха, че той е убиецът, и му бяха направили засада; револверът, с който беше убил Бруно, още стърчеше от колана му. Беше очевидно, че някой го е издал. Всъщност ако той по някакъв начин можеше да разбере, че съм стоял в сянката на онази врата, ставах най-вероятният кандидат.

— Как ще убиеш някого, ако не знаеш кой го е направил? А ти не знаеш, нали така?

— Така е. Но помня кои бяха там. Ти и Джон, и още трима други: Малкълм Рийвс, Клинтън Дейвис и Мелвин Куик. — Той изреди имената им почти в транс.

— Но ако сега не знаеш кой е този човек, как ще разбереш?

— Или ще го открия, или ще ги убия и тримата. Но така или иначе ще се добера до онзи, който го е направил.

 

 

Ета-Мей, бившата съпруга на Плъха, живееше в малка бяла къща, обградена от лимонови дръвчета, в град Комптън. Висока едноетажна постройка, боядисана на зелени квадрати. Тревата в големия двор почти закриваше ръждясалата стара пързалка, останала да напомня на Ета-Мей за детството на сина им Ламарк. В центъра на двора се крепеше една полужива ябълка, покрита от някаква петниста синьо-бяла плесен. Около умиращото дърво избуяваше зеленчукова градина, изобилстваща с патладжани, боб и домати. Ета обичаше да е заобиколена от изобилие, но още не се беше откъснала от трудните времена. Още ненавършила шестнайсет, почти дете, Ета се грижеше за обездвижената си баба, докато накрая страдащата старица я възненавидя.

Заварихме Ета-Мей на двора.

Никога няма да ми омръзне да гледам Ета-Мей. Тя щеше да бъде модел на Роден, ако той беше чернокож и живееше на юг. Беше едра и силна като мъж, но въпреки това преизпълнена с женственост, много женственост. Лицето й не беше красиво, но беше симпатично и гордо. „Достойнство“ е прекалено слаба дума, за да опиша излъчването й.

Двамата с Плъха се доближихме до оградата. Ета носеше проста памучна дреха, с която работеше в двора.

— Здравей, Изи — поздрави ме тя, но виждах, че цялото й внимание е съсредоточено върху него.

— Ета, къщата изглежда чудно. Ти ли я боядиса?

— Ще започна да ти връщам заема веднага щом уредя нещата около ипотеката — отвърна тя.

Кимнах. Проблемът не ме вълнуваше особено. Една от причините, поради които бях разорен, беше, че раздавах парите си на приятели, които имаха по-малко от мен. Това е застраховката на бедния човек: давай, когато имаш, с надеждата, че един ден ще си спомнят за теб и ще ти ги върнат, когато си в нужда.

— Здравей, Ета — произнесе Плъха. Усмивката му приличаше на сподавен смях.

Спокойно можех да мина за близнак на полуизсъхналото дърво и едва ли щяха да ме забележат. Плъха сякаш бе станал по-висок, а усмивката му ставаше още по-дълбока. Едва в този момент си дадох сметка, че и Реймънд е подвластен на времето. Мрежичката от ситни бръчици около очите му се движеше с усмивката му.

За разлика от него, Ета не даваше външен израз на чувствата си. Но мълчанието и сериозното й изражение ясно показваха, че през целия й живот този мъж не е излизал от ума й. Той беше проникнал в самата й сърцевина. Плъха веднъж ми беше казал, че бил привлечен от Ета, защото по думите му тя била гладна жена. Гладът просто извираше от нея.

Не знам какво можеше да се случи, ако вратата на къщата в този момент не се беше отворила.

— Ламарк — произнесе тя, без да откъсва очи от Плъха.

Плъха нададе ликуващ крясък.

— Ламарк!

Вдигнах очи и видях свитото момче, облечено в зелен фермерски костюм, да слиза по стъпалата. Ламарк беше наследил едрия кокал на майка си и нейния тъмен цвят. Беше мрачен и се поклони, когато ни приближи. Но Реймънд не забеляза нищо. Той грубо сграбчи Ламарк и изрече високо:

— Липсваше ми, синко. Липсваше ми.

Беше обвил врата на сина си, все едно че искаше да се борят. Дръпна го настрани, така че да застанат и двамата с лице към мен, и заяви:

— Това е моето момче.

Това наистина се забелязваше, когато бяха един до друг. Нещо в очите им. При Ламарк това беше нежност, детство, което Плъха никога не бе изживявал.

Ета ме докосна по ръката.

— Остани за вечеря, скъпи.

— Не, Ета — отвърнах аз. — Имам работа. Не ви трябвам в момента.

Тя не оспори твърдението ми. Разтърсих ръката на Ламарк. Вече беше навършил дванайсет години и искаше да се отнасят с него като с мъж.

Вече бях стигнал до колата, когато Плъха изрева името ми и се втурна подир мен. Дойде ухилен до уши и каза:

— Благодаря ти, авер. Нали разбираш, там се бях вкиснал здравата.

Ухилих му се и аз.

— Нищо, братко. Ние сме приятели, нали така?

— Да… разбира се. — Стъклените очи на Плъха изстинаха, въпреки че усмивката му остана същата.

 

 

— Тук е барът на Джон.

— Здравей — обадих се аз.

— О, Изи! Как си?

Познавах Джон от двайсет и пет години, от Тексас чак до Лос Анджелис; от нелегалното му свърталище до законния бар.

— Плъха е на свобода.

— Така ли?

— Търси хората, които бяха в бара онази нощ. Мисли, че един от тях го е предал. Имаше трима души тогава. Мелвин Куик…

— Знам кои бяха, Изи — прекъсна ме той.

— Е, може би е по-добре да ги предупредиш да не си показват много-много главите.

— Аха.

— А междувременно ще се опитам да уредя нещата.

— Някой трябва да направи нещо, защото едва ли ще мога да хвърля прах в очите на Плъха.

И двамата знаехме, че Плъха няма да се откаже само защото тези мъже се крият от него.