Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изи Ролинс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Betty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Уолтър Мосли. Черна красавица

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1997

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

16.

Мофас и Кловис държаха една голяма къща на Питърс Лейн сред хълмовете Болдуин.

Аз самият навремето имах къща в подножието на хълма, но финансови неприятности ме принудиха да я продам и да се преместя в квартала с домове под наем. Гроувър и Тайрън излязоха в девет и се качиха в един „Форд Галакси“, който беше вклинен между алеята „Фолкън“ и „Кадилак“. Минаха направо през ливадата и гумите им оставиха в земята дълбоки бразди.

Клавел, Рени, Антоанет и Фитс излязоха един след друг в течение на следващия половин час. Всички се качиха на различни коли и потеглиха в различни посоки. Клавел мина точно покрай колата ми, но аз бях вдигнал вестник в едната си ръка, а в другата държах чашката си с кафе и той не успя да ме види и да ме познае.

Кловис излезе в девет и четиридесет и пет. Каза нещо на излизане, сигурно на Мофас. Затръшна вратата, като провери за всеки случай дали наистина е затворена. После огледа от всички страни къщата, огледа и улицата.

Може би усещаше мириса ми.

Накрая се вмъкна в кадилака си и потегли в противоположната на моята страна.

Изчаках до десет и отидох да изразя уважението си.

Очаквах Мофас да ми отвори, но не беше той. Оказа се Джуел, една малка братовчедка на Кловис, доведена заедно с останалата част от семейството в Лос Анджелис.

— Добро утро, мистър Ролинс — произнесе тя, сякаш репетираше партията си в училищния хор. Беше на шестнайсет, втора година в гимназията.

— Мофас тук ли е?

— Аха. Очаква ви.

Прекосихме заедно голямата къща. Навсякъде бяха разхвърляни мъжки и женски дрехи. На площадката на стълбите, на етажа в коридора. На масата в трапезарията имаше празни съдове, а по столовете — разкъсани кашони.

Прозорците бяха забулени с тежки завеси и всички лампи светеха. Под един стол в коридора бяха застлани няколко вестника с валма от подстригвана коса.

— Какъв хаос! — измърморих аз.

— А пък ако влезеш в кухнята… — изкикоти се Джуел. — И искат да съм чистела. Казаха ми да не тръгвам за училище докато не съм почистела къщата. Представяш ли си? — Тя се извърна и се взря отблизо в очите ми.

— Не, госпожице — отвърнах послушно аз.

Това я накара да се разсмее.

— Мистър Ролинс. — Мофас бе застанал на прага на работната си стая. Носеше тъмнопурпурен халат, разтворен до пъпа и даващ простор на шкембето и някога могъщата му гръд.

Влязохме и тримата. Поне тази стая беше чиста. Мебелите бяха от махагон. Бюро, два шкафа със секции и два стола, тапицирани с червен велур. Единият от столовете всъщност беше с размери за двама. Мофас и Джуел седнаха в него.

Това момиче, което с всяка секунда изглеждаше все повече като жена, сграбчи ръката на Мофас и я стисна за миг, преди да притисне ръце между коленете си.

— За какво е цялата тая работа? — запитах Мофас.

— Какво имаш предвид?

— Цялата тая суматоха.

Джуел носеше рокля от цяло парче плат. Беше светлокафява, два нюанса по-светла от кожата й. Косата й беше силно опъната и боядисана в краищата в златно — цвят, който жените от онези дни много обичаха.

Мофас, от друга страна, беше мъж от ебонит с тъжни и унили жълти очи. На всеки дъх на Джуел си поемаше въздух два пъти.

— Чувам, че си бил в „Ескуайър“ завчера — каза Мофас.

Не казах нищо.

Той си пое двадесетина плитки дъха, после продължи:

— Искам си бизнеса обратно.

— Така ли? И какво по-точно искаш да направя?

— Трябва да отведеш на безопасно място Джуел и после да ми осигуриш защита срещу пасмината на Кловис.

— Какво не е наред между теб и Кловис?

— Тя краде от чичо Уили — избухна Джуел. — Измъкна всичко от банковата му сметка и не му дава нищо. Отнася се с него като с някакъв изкуфял дъртак.

— Тя дори не ми позволява да напускам къщата, мистър Ролинс. Аз съм болен, но това не означава, че разумът ми е изчезнал, нали така?

— Не — отвърнах аз. Помислих, че може би проблемите му могат да ми помогнат по някакъв начин. Първото нещо, което научават чернокожите и бедните, е, че тревогата е единственото нещо, с което разполагат, така че могат да разчитат единствено само на нея.

— Останали са ми още две сметки, до които няма достъп. Иска да й подпиша пълномощно да се разпорежда с всичките ми капитали. Но ако го направя, тя може да продаде имуществото ми и… — Мофас за момент направи пауза. Ефектът й беше доста мелодраматичен, но усетих болката, която се криеше зад нея. — … и си има съпруг, който си е довлякла от Далас.

— Какво? — Положих голямо усилие, за да не се разсмея.

Понякога човек се надява, че нещата ще се променят, че мъжете и жените ще станат други с годините и ще се превърнат в онези добри, ако не и корави люде, за които проповедниците ни надуват ушите. Но всичко си остава все едно и също. А ако понякога нещата потръгнат на добро, мигом след това се преобръщат още преди да им се нарадва човек.

— Никак не е смешно — изхърка Мофас. — Ей там, оттатък хълма е. — Очите му се изпълниха със сълзи.

— И тя сега е там. — Джуел отново бе стиснала ръката на Мофас.

— Тогава какво искаш от мен?

— Отведи на безопасно място Джуел.

— Защо? Нали Кловис й е роднина?

— Да, но тя знае колко сме близки с нея. Или ще я изпрати обратно в Тексас, или ще превърне живота й тук в ад. Ще реши, че Джуел ми е помогнала, ако успея да се измъкна оттук.

Мофас наближаваше шейсетте, но изглеждаше доста по-възрастен. Той беше от онова време, когато черната общност беше почти изцяло изолирана от белите. Носеше старомодни дрехи. Членуваше в един негърски социален клуб, който не приемаше бедни чернокожи. Много от инвеститорите на Кловис произхождаха от средата на Мофас.

Джуел си беше още дете. Но поставете дете като нея в жестока среда и ще я превърнете в жена по-бързо, отколкото може да има бебета.

Огледах ги двамата. В къщата се носеше някакъв дъх. „Вонята на корупцията“, както обичаше да казва моят дядо, привърженик на вудуизма.

— Джуел — казах аз.

— Да?

— Иди направи чай, миличко.

— Ама искам да стоя с теб и чичо Уили.

— Иди, иди — обади се Мофас, потупа я по бедрото и тя се предаде.

— С лимон ли го пиеш, или с мляко? — обърна се тя към мен.

— Обичам го чист.

Излезе от стаята, движейки си бедрата по начин, за който бях сигурен, че не го съзнава.

— Какъв ми е делът от цялата тая работа, Уилям? — Използвах малкото му име, защото изведнъж бях побеснял.

— Областният архитект Мейсън Ла Мон и корпорацията „Сейв-Ко“. — Жълтите очи на Мофас сякаш заразяваха думите на излизане от устата му. — Те всички бяха тук. Чух ги, когато си мислеха, че спя горе в стаята си.

— Какво ще търсят тук мъже като тях, Уилям?

— Ти имаш дяволски добра идея, мистър Ролинс. Дяволски добра. Още в мига, в който Кловис отиде там с формуляра за разрешение, цялата верига до най-големия шеф се разтресе. — Мофас повиши възбудено гласа си и след миг се разкашля. Жестока кашлица. Сякаш дробовете му бяха разкъсани.

Гледах го без особено съчувствие. Новините му означаваха, че проблемите с недвижимото ми имущество нямат решение и че няма никой, на когото да се облегна.

— Е, и какво? — запитах. — Искат да инвестират с нас ли?

Мофас бавно поклати глава, избягвайки погледа ми. Може би се страхуваше, че ако ме погледне право в очите, докато ми сервира лошите вести, може да си изкарам гнева върху него.

Може и да беше прав.

— Принудиха Кловис да работи с тях. Тя им разказа всичко за теб и им предаде всичките документи, които бяха обработили по имуществото ти. Започнаха да обсъждат проблема и в следващия миг изскочи тази пречиствателна инсталация, която според тях трябвало да се построи. Областният архитект е в джоба на Ла Мон, а Ла Мон е дупе и гащи със „Сейв-Ко“.

— Ла Мон — казах аз. — Това да не е онзи агент по недвижимите имущества от центъра?

Мофас издаде едрите си устни и кимна.

— Затова те извиках, мистър Ролинс. Той беше тук снощи. Двамата с Кловис добре се посмяха как тя ще те накара да си похарчиш парите, за да й платиш да те обере до шушка.

— Но защо? Защо Кловис ще иска да помага на бял човек? Ние сами можем да си построим „Фрийдъм Плаза“. Сами да бъдем собствениците й.

Мофас отново поклати глава.

— Тя не вижда нещата така. Те казаха, че така или иначе пак ще вземат земята. „Сейв-Ко“ ще строи, а те не искат никаква конкуренция от страна на негрите. Казаха й също, че би могла сама да управлява имуществото. Разбираш ли? Тя вече няма нужда от мен и точно затова иска да ми вземе парите.

Парата от чайника на Джуел засвистя някъде из голямата къща. Слаб и жалостив звук, също като оплакването ми срещу Мейсън Ла Мон и корпорацията „Сейв-Ко“ — най-големият предприемач в бизнеса със супермаркети в южна Калифорния.

— Тогава защо ме повика, Уилям? — попитах. — След като не мога да ги победя, защо искаш да ти помогна?

Мофас ми се ухили. Ако имаше поне едно нещо, което знаех със сигурност за Мофас, то беше, че усмивката му означаваше пари, които се намират някъде наблизо; пари, които е способен да измъкне от някого.

— Може и да можеш да победиш белите, мистър Ролинс, не знам. Но Кловис използва „Ескуайър Риълти“, за да представлява „Фрийдъм Тръст“. А „Ескуайър Риълти“ е моя собственост. Ако ми помогнеш да си я върна, поне ще имаш печалбата, която е успяла да направи Кловис. Поне това.

Бях прекарал години в срещи като тази с Мофас в задни стаички; години на криеница, избутвайки Мофас на преден план, представяйки го като собственик на всичко. Правех го, защото теглото от чернокожия живот в детството ми беше непоносимо.

Логиката от детските ми години никога не бе ми изневерила.

Ако един мъж носи златни верижки, накрая все се намира някой да го цапне по главата. Ако има вид на преуспяващ мъж, жените ще го завлекат в кревата си и след девет месеца ще го халосат с иск за бащинство. Ако една жена има пари, мъжът просто ще я бие дотогава, докато накрая не му ги даде.

Винаги говоря за детството си така, сякаш някога съм имал дом. Сякаш всеки, който прилича на мен и говори като мен, наистина го е грижа за мен. Знаех, че животът е труден, но се надявах, че ако някой открадне от мен, то е защото е бил гладен и е нямал друг изход. Някои хора обаче ще ви подложат крак, само и само да ви видят паднал. Не ги вълнува дори и ако в процеса на спъването паднат и те.

Те ще се смеят на нещастието ви и ще седнат на масата на помена ви.

— Помогни ми да си върна моето и аз ще ти дам обратно всичко, което Кловис се кани да ти отмъкне — каза Мофас.

— Да-да — отвърнах. — Този път обаче нещата ще са малко по-различни, Мофас. Аз ще бъда новият представител на „Ескуайър“. Ти ще ме изпратиш да говоря с онези хора.

— О, така ли? — възкликна той почти развеселен. — Пък аз си мислех, че обичаш да стоиш отзад, мистър Ролинс.

— Е, мисля, че е време да променя нещата. — Мислех си за бившата си съпруга, Реджина. Тя ме остави, защото не можех да бъда честен с нея. Никога не й споменах за собствеността си или как изкарвам парите си. Не можех да споделя с нея живота си и любовта ни умря.

— Окей, мистър Ролинс. Ти ми помагаш да се измъкна, а аз ще позволя да ръководиш шоуто на „Фрийдъм Плаза“. Знаеш, че вече не мога да се показвам много пред хората, както го правех едно време.

Кимнах и стиснахме ръце. После попитах:

— А с момичето какво ще правим?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нямам никакво намерение да ти ставам съучастник в изнасилване на малолетни и така нататък.

— Няма нищо такова — запротестира той. — Джуел просто се привърза към мен, защото съм добър с нея. А тук се отнасят много зле с нея, така че когато видя, че и с мен са същите, тя се изпълни със съжаление към мен.

— Съжалението единственото чувство ли е, което изпитва към теб?

— Човече, какво да правиш!

Не знаех какво точно има предвид. Може би искаше да каже, че всички сме подвластни на света и правим само онова, което ни принуждават да правим. Той беше затворник в къщата, за която беше платил, а с него и Джуел.

— Заведа ли някъде момичето, то ще остане там. Поне докато навърши осемнадесет или се върне при семейството си.

— Разбира се. — Той кимна. — Тя има нужда от дом.

— Това ще ти струва пари, Уилям.

— Парите нямат значение.

— Изчакай една минутка навън — казах аз и кимнах към вратата.

Изчаках го да излезе и вдигнах телефона.

— Ета?

— Да, Изи.

— Трябва да приемеш едно момиче. На шестнайсет години е и се нуждае от малко помощ и известен надзор.

— Колко дълго?

— Не знам.

— И аз не знам — каза тя. Колебаеше се. — Едно момиче на шестнайсет яде много, Изи.

— Един човек ще плаща за храната й, както и за времето, което й отделяш.

— Добре… Наистина ли има нужда от помощ?

— Така мисля.

Ета похъка и се помая малко, но накрая склони.

— Добре. Нека опитаме.

— Благодаря ти, Ета. Плъха там ли е?

— Да. Трябва ли ти? Да знаеш, че съм готова да му бия шута от къщи.

— Още ли е изкукуригал?

— Само чисти пистолета си и бърбори нещо за петте години.

— Извикай го на телефона, моля те.

Докато чаках, Джуел ми донесе чая.

— Събирай си багажа, сладур. Ще те отведем на едно безопасно място за известно време.

— С чичо Уили?

— Не, сладур. Все още не. Първо ще останеш при едни мои приятели в Комптън.

— Искам да остана с…

— Отивай горе и си събирай багажа, момиче. Пет пари не давам какво искаш. Не знаеш ли, че Уилям е болен и че това твое семейство може да се опита да му направи нещо лошо? Не бива да се тормози едновременно и за теб, и от тях.

— Ало — избъбри Плъха в ухото ми.

— Здравей, Реймънд.

Джуел тръгна да излиза.

— Какво става, Изи?

Използвах магическите думи.

— Трябва ми помощта ти, авер.

— За какво?

— Спомняш ли си Мофас? — Разказах му цялата история, като наблегнах особено на подробността как са ми отнели идеята.

— Помогни на Мофас заради мен, Реймънд — казах. — Той ще ти плати и така ще можеш да помогнеш на Ета със сметките. — А аз щях да го отдалеча за известно време от убийството на невинни хора, в това число и моето.

— Добре, добре, разбира се… но първо искам да знам нещо.

— Какво?

— Ти ли предупреди онези за мен?

— Кои? — Надявах се гласът ми да звучи по-уверено, отколкото се чувствах аз.

— Не се бъзикай с мен, Изи. Знаеш какво имам предвид.

— Знам ги ония — казах. — Никой от тях не е достатъчно лош или глупав, та да се грабне и да те изпее на ченгетата.

— Аха. Значи хем ме молиш да ти помогна, хем ми хвърляш прах в очите — отвърна Плъха.

— Търся човека, дето те е предал, Рей. Казвам ти. Не бива да убиваш невинен човек.

Бяхме две деца в училищния двор и се карахме над топката.

— Пет пари не давам — каза той.

Отново ми дойде мисълта да изчезна някъде. За миг се зачудих дали е възможно човек да избегне съдбата си.

Знаех отговора, но въпреки това пак се чудех.

— Помогни ми, Реймънд. — Двамата бяхме приятели, откакто се бях дотъркалял в Хюстън в един товарен вагон — гладен, бездомен и само на осем години. И оттогава досега бранехме гърбовете си.

— Колко дни искаш отсрочка за тая работа с Мофас? — запита той.

— Само няколко — отвърнах. — Не повече.

— Някой и друг долар няма да ми е излишен. Знаеш, че на Ета не й се къса и петаче от сърцето. Проклятие! Тъкмо се канех да се поразходя и да потърся някой с по-дебел джоб.

— Вземи колата на Ета и ела в… — Продиктувах му адреса на Мофас. — Мофас и момичето ще те чакат. Отведи Мофас до Примо и му предай, че го моля да го държи ден или два при себе си, и после откарай момичето до Ета. Утре се връщаш и вземаш Мофас. Ще има нужда от добър адвокат. — Ухилих се. — От наистина добър адвокат.