Уолтър Мосли
Черна красавица (24)

23.

Следващата ми спирка беше при Одел. Входната врата беше широко отворена. Малко остана да подмина. Още един мъртвец щеше да ме довърши.

Двама души в кафяви униформи излязоха от предния вход и се насочиха към камиона на „Даймънд Айс“, паркиран пред къщата. Измъкнаха по един двайсеткилограмов пакет с лед от хладилната камера и се върнаха в къщата. Мод излезе да им придържи вратата и каза:

— Оставете ги на масата в кухнята.

Те влязоха, а Мод през това време наблюдаваше. Изчаках я да се обърне с гръб към улицата и я приближих.

Мъжете излязоха, отидоха до камиона и свалиха още два пакета. Шмугнаха се покрай нас, докато двамата с Мод се гледахме вторачено.

Направиха още два курса. Двамата с Мод не бяхме проговорили. Тя стискаше в юмрука си няколко банкноти.

Единият от работниците, младо, добре сложено момче, излезе от къщата и отиде до камиона. Партньорът му, дребен мъж с оредяла сива коса и очила в златни рамки, спря пред мен и каза:

— Дължите ми дванайсет и петдесет.

— Заповядайте — каза Мод и му подаде парите.

Той отброи тринадесет долара и изгледа Мод. Тя кимна.

— Благодаря — каза той и й подаде квитанция в бебешко синьо. После се качи в кабината и камионът отпътува.

— Да не правиш гости?

— Хладилникът се скапа — прошепна тя. — А тъкмо купихме сто кила говеждо.

— Трябва да се видя с Одел, сладур.

— Няма го — каза тя.

— Къде е, Мод? Наистина трябва да говоря с него.

Мод стоеше, хванала вратата с мрежата като щит срещу мен. Не й се щеше да ми каже къде е Одел, но аз бях решен да чакам пред стъпалата, докато се върне. Този път той щеше да говори с мен — нямаше къде да ходи.

Може би Мод видя как стоя на стъпалата и усети решимостта в гласа ми.

— При Мартин е — каза тя. — Всеки ден ходи и стои при него.

 

 

Перспективата да посетя Мартин почти ме разколеба да търся Одел.

Мартин живееше в хубава къща на Куин Лейн. Повечето образовани чернокожи живееха на тази улица. Основно счетоводители и адвокати, но имаше и двама доктори. Мартин бе купил къщата преди артритът да го скове. Беше майстор на шкафове. Всичко, от което имаше нужда, беше джобно ножче и дърво, и можеше да изработи мебел толкова красива, че човек очакваше да я сложат в някой замък.

Когато бяхме деца, много обичахме да ходим в работилничката му и да слушаме лекциите му за живота.

— Винаги трябва да имате собствени инструменти — обичаше да ни поучава той. — Собствени инструменти и собствен дом. Така никой не може да ви ги отнеме. Никога да не се хващате на заплата и никога да не молите никого за нищо. В ръцете си имате всичко онова, от което се нуждаете. — Тук той вдигаше длето или шепа прясно изковани гвоздеи с квадратни главички. — Така се става мъж. Мъжът е това, на което е способен. Вие всички си мислите, че да бъдеш мъж има нещо общо с жените, но това не е вярно. Жената допълва мъжа, но той трябва да е независим, ако иска да бъде с нея. По дяволите! Ако толкова е приревала за голям хуй, да си вземе кон в спалнята.

Мартин винаги ни разсмиваше. Караше ни да се чувстваме добре, че работим, и за това, което сме. Както стоях пред входната му врата, изведнъж проумях, че Мартин е човекът, вдъхнал живот на желанието да си имам собствен дом и инструменти, и на любовта към изделията на ръчния труд.

Пий Уилямс, бившата му съпруга, отвори вратата. На млади години беше много красива жена, но само като външност. И когато младежката й красота взе да повяхва, тя се занемари. Челюстните й мускули издърпаха устните назад, а отвращението й от живота стана очевидно за всички.

Сладникавият дъх на болест ме лъхна още щом отвори вратата. Дъх, с който бедните хора се приучават да живеят до гроб, защото не могат да си позволят легло в болницата.

— Здравей, Изи.

— Здравей, Пий. Не знаех, че си се върнала.

— Не съм. Омъжих се за Уилис Мърфи и се преместихме в Сиатъл. Но дойдохме, когато чухме, че Мартин е болен. Знаеш, че момчетата ни са в армията, в Германия, и не могат да си дойдат.

— Много мило от твоя страна, Пий. — Чудех се какво ли е успяло да накара тази кисела, изпълнена със самосъжаление жена да бие толкова път, за да се грижи за мъжа, когото напусна, когато ръцете му отказаха да му служат.

— Какво искаш, Изи?

— Одел тук ли е?

Не ми отговори. Обърна се и влезе в къщата.

Откъм океана духаше прохладен вятър. Водите сигурно бяха пълни с водорасли, защото дъхът им се носеше във въздуха. Уличните лампи заливаха улиците със светлина, а над полетите ливади се издигаше едва доловима мъгла. Замрях за миг, представяйки си, че съм малко настинало дете. Когато бях малък, настинката ме газеше силно.

— Какво искаш, Изи? — Одел бе застанал зад мрежата. Ръката му беше на дръжката — не за да ми отвори, а за да не ми позволи да вляза.

— Искам да ти покажа нещо, Одел.

— Какво?

— Трябва да излезеш тук, сред негрите, ако искаш да го видиш.

Той ме изгледа втренчено за момент. Винаги е малко неприятно, когато вейка като него те гледа с такъв стоманен поглед. Когато едър мъж те гледа по този начин, винаги може да си сигурен, че се готви да замахне, но един мършав мъж като Одел може да крие в джоба си револвер — еквивалент на стоманения юмрук.

Той отвори вратата и пристъпи навън.

— Какво?

Издърпах фланелката си и отпрах превръзката, която Хесус бе сложил върху раната ми. После се обърнах с гръб към него, за да я огледа добре.

— Какво е станало?

— Наръгаха ме.

— Как? — запита той. Но гласът му го издаде, че вече знае отговора.

— Търсех братовчед ти. Търсех Бети. Искат да ме убият заради това, Одел. Биха ме и ме заплашваха, полицията ми диша във врата, а сега и ме наръгаха. И всичко това заради онзи мъж, когото изпрати при мен. Обвиняваш ме за смъртта на преподобния Таун, но и ти не си по̀ стока от мен. Можеха да ме улучат в сърцето.

— Седни, Изи — каза Одел, хвана ме за лакътя и ме сложи да седна на стъпалата.

Още бях слаб от загубата на кръв. Главата ми клюмна върху коленете и затворих очи.

Чух го да влиза пак в къщата и после съм задрямал за няколко минути. След малко откъм вратата се разнесе спор.

— Не го искам на верандата ми! — чух гласа на Пий.

— Верандата не е твоя — отвърна Одел.

После вратата се отвори и Одел каза:

— Трябва да отидеш на лекар, Изи.

— Това значи да се напъхам сам в затвора, Одел.

Той смъкна ризата ми и ми сложи нова превръзка. Не бяха проявявали такава грижа за мен, откакто бях навършил седем години.

— Раната е чиста. Само мускулът е разкъсан, така мисля. — Одел седна до мен. — Ако не се инфектира, всичко ще е наред. Но трябва да я почистваш редовно.

— А какво става с Бети?

— Съжалявам, Изи. Изобщо не мислех да те намесвам в тая история. Искам да кажа, мислех си, че можеш да им намериш Бети, но тогава още не знаех всичко.

— Всичко какво?

— Не мога да ти кажа.

— Става въпрос за живота ми, Одел.

— Знам, и съжалявам много за това, но междувременно се случиха разни неща, за които не знаеш.

— Искаш да кажеш като това с Марлон ли?

Одел застина за миг, но не каза нищо.

— Одел, загазил съм го здравата.

— Изи Ролинс! — Това беше глас от гроба.

Двамата с Одел се изправихме и се обърнахме. Бедният стар Мартин стоеше изправен до вратата.

Беше с бяла риза, черни панталони и груби кафяви обуща. Яката на ризата беше прекалено широка за пилешката му шия, а панталоните толкова хлабави, че ги беше прегънал на колана. Крепеше се на два бастуна, по един във всяка ръка. Ръцете му трепереха. Гледаше право в мен, но усилието да държи главата си изправена бе толкова изнурително за него, че на моменти главата му клюмаше и после пак се изправяше.

Двамата с Одел го приближихме и му помогнахме да се облегне на перилата на верандата. В мига, в който се подпря, той ни прогони с ръка.

— Не съм те виждал от години, Изи. Не беше ли последния път на сватбата на Жасмин?

— Мисля, че беше там — отвърнах. Не си спомнях да познавам жена с такова име.

— Да, биваше си те, Изи. Беше страхотно момче, умно и много лошо.

Изсмях се. Нямаше какво да кажа за рака му. Ракът означаваше, че щеше да умре.

— Как накара Пий и съпруга й да дойдат, Марти? — запитах. — Доколкото си спомням, тя твърдеше, че й се повдига само като те гледа.

Мартин ми показа пълната си колекция перфектни предни зъби. Усмивката на череп.

— Казах им… за застраховката… си… — Говореше съвсем бавно.

— Каква застраховка?

— Две хиляди и петстотин долара, които да бъдат изплатени в деня, когато умра. Пий е наследникът по завещание.

— Наистина ли?

Мартин отново ми показа зъбите си.

— Не. Но така им представих нещата. Знаеш ли, още в мига, когато разбраха, че съм болен, си счупиха краката да тичат насам. Пий всяка сутрин влиза в стаята ми и ме гледа… и тогава отварям очи и тя подскача. — Мартин се изсмя. Смееше се дори и след като знаеше, че умира.

Одел хвана стария си приятел за ръката.

Мартин протегна другата си ръка към мен. Ледените му скелетоподобни пръсти сякаш изсмукваха телесната ми топлина.

— Не е лесно — казах.

— Знаеш ли кое е най-гадното, Изи? — Гласът му прозвуча приглушено, сякаш гърлото му беше натъпкано с памук.

— Кое?

Той ме пусна и вдигна треперещата си ръка.

— Не мога да вдигна дори револвер; не мога дори спусъка да дръпна. Одел не иска да ми направи тази услуга. Знам, че не може, защото ще го пъхнат в затвора, ако го направи. А Пий не иска, защото се бои, че може да й отнемат застраховката.

— Може би искат да живееш, Марти.

— Ти на това живот ли му казваш?

— Мартин! — Пий бе застанала на вратата. — Не можеш да стоиш отвън в това състояние. Одел! Ти поне нямаш ли ум в главата?

Тя блъсна вратата, излезе и се засуети около Мартин. Той я остави да прави каквото иска, явно доволен от суматохата, която бе предизвикал. Мартин бе живял сам дълги години и макар никога да не бе продумал и думичка за зарязалата го Пий, бях уверен, че сърцето му е разбито.

А сега я караше ревностно да се грижи за него. Любовта, породена от алчността за парите му, беше по-приемлива, отколкото никаква любов.

Двамата с Одел отидохме до колите.

— Трябва да знам какво става, Одел.

Той се извърна към мен, с очи невинни като на обидено дете. Беше прехвърлил шейсетте, но изглеждаше по-млад.

— Съжалявам, Изи. След като всичко това приключи, ще разбереш, че не съм имал никакъв избор.

Качи се в колата си и потегли. Можах само да го проследя с поглед как се отдалечава.