Уолтър Мосли
Черна красавица (13)

12.

Конър беше услужлив като същински бойскаут. Каза ми, че командор Стайлс (истинският му чин всъщност бил капитан, но никой, дори и началниците му, не го наричал така) нямало да е на работа чак до утре. Но бил наредил да ме оставят сам в килия. Не искал да има и други затворници, за да не разговарям с никого. Така че ме пъхнаха в едно специално крило, предназначено да поема препълването в онези дни, когато градът биваше обзет от граждански безредици.

Конър обаче не обичаше Стайлс и не искаше някой затворник да умре, докато той отговаря за него.

— Тук са умирали хора — каза ми той. — Но никога, когато аз съм бил дежурен.

Но въпреки това не беше много окуражаващо да имам пазач като Конър. Той беше най-обикновен служител, макар и с голямо сърце. Командор Стайлс щеше да го глътне на един залък, преди да хвърли трупа ми в Тихия океан.

 

 

След като се озовах в самотата на килията си, вдигнах дюшека и разхлабих една от планките, които държаха пружините. Макар да не беше остра, издаваше рязък и свистящ звук, когато я размахвах из въздуха. Ако командорът поискаше поредното парче от мен, щях да имам грижата да получи повече, отколкото очаква.

Исках да играя по правилата, но този човек беше луд. Абсолютно луд. Нямаше никакво значение къде се бях озовал; бях решен да не се предавам и да умра в бой.

 

 

Към полунощ Конър дойде в килията ми заедно със стражите.

— Имаш гости, Ролинс.

— Кой?

— Ела — каза само той.

Бях пъхнал планката под матраците и не можех да я измъкна, без полицаите да ме видят.

Отведоха ме в една малка стая, където чакаха Фей Рабинович и един добре облечен бял мъж.

Познавах Фей. Определено беше бяла, но кожата й биеше малко към мургаво. Беше слаба и с корава стойка, сякаш бурен, прораснал върху камък. Очите й излъчваха деловитост, а носът й беше леко разширен, сякаш надушваше нещо не съвсем редно. Фей нямаше още навършени трийсет години, но никога не бе имала детство.

Фей Рабинович не обичаше никого. Мъжете бяха недостойни за презрението й, а жените не бяха достатъчно добри, освен в случаите, когато вършеха някаква важна работа и говореха с достойнство. Бях се запознал с нея, когато Плъха беше обвинен за убийството на Бруно. Тя ме отведе в офиса си да отговоря на въпросите й, за да е сигурна, че ще издържа на кръстосания разпит в истинския съд.

— Защо поехте делото на Реймънд? — запитах след четиридесет и пет минути въртене на шиш.

— Защото законът е боклук — отвърна тя.

Тогава беше само на двайсет и пет, един от най-младите хора, започнали някога работа като адвокат. По лицето й нямаше и следа от грим, а косата й беше къса и сресана право назад.

— Но вие сте адвокат. Част от закона.

Фей сведе поглед към часовника си. Беше приключила с мен и въпросите ми не я вълнуваха.

Направо побеснях, особено от начина, по който ме беше освободила, сякаш бях никой или последната отрепка. Тя се опитваше да помогне на приятеля ми, сякаш беше човек с либерални разбирания, но обноските й произхождаха направо от плантацията.

— Значи го правите, защото той е беден чернокож и в съда няма да се отнесат справедливо с него?

— Пет пари не давам за приятеля ви — изрече тя, надигайки се от стола си. — Той е убиец и в един по-добър свят би увиснал на бесилото. Но хората, които управляват този свят, нямат правото да осъждат никого на смърт. Те са онези, които заслужават да умрат.

Мъжът беше по-възрастен и облечен в тристадоларов тъмносин костюм. На ревера си беше закичил бяло цвете, от което заключих, че сигурно идва от някакво социално мероприятие.

— Това ли е лицето? — запита той Фей.

Тя кимна, мрачна като някаква валкирия.

Белокосият мъж обърна стоманения си поглед към Конър.

— Защо куца? Така ли го приехте?

— Не знам, господин съдия — каза Конър. Може и да ненавиждаше Стайлс, но нямаше намерение да го издава.

— А вие? — обърна се към мен съдията.

— Излизам ли оттук? — запитах аз всички и никого.

— Арестът му дори не е регистриран — намеси се Фей Рабинович.

— Вярно ли е това? — За Конър съдията не разполагаше с нищо друго, освен с въпроси.

— Аз съм просто дежурен, съдия Мелън. Той беше в килията, когато поех дежурството. Казаха ми, че се е бил.

Съдията Мелън. От Върховния съд на щата. Всеизвестен критик на расизма и застъпник за правата на бедните. От време на време се натъквах на името му във вестниците.

Съдията замълча няколко удара на сърцето.

— Няма заповед за арестуването му — каза Фей. — Няма никаква причина да бъде задържан тук.

— Как се казвате? — попита съдията Конър.

— Конър, сър.

— Имате ли регистрация за ареста на този човек?

— Изглежда, че няма, сър.

— Знаете ли кой го е довел тук?

— Застъпих в шест, сър. Той вече беше в килията — излъга Конър.

Съдията изчака сърцето му да отброи още няколко удара и после заяви:

— Освободете го. Искам доклад от началника ви сутринта.

Твърдият поглед на Конър ми подсказа, че той горчиво съжалява, че ми е позволил да ползвам телефона. Надявах се да прочете в моя поглед колко съжалявам, че се е озовал в такава неприятност.

 

 

— Трябва да подадете оплакване. — Вече бяхме навън и Фей Рабинович ми даваше напътствия пред градския съвет на Бевърли Хилс. — Единственият начин да привлечем някакво внимание към този случай, е да го отнесем в съда.

— Може би по-късно — казах. — Точно сега имам прекалено много работа.

— Точно затова следващият човек, когото вкарат тук, ще бъде убит. Защото имаш прекалено много работа.

— Слушай, сладур — произнесох аз с най-проникновения си глас и я хванах за ръката, но тя рязко си я издърпа.

— Махни си ръката от мен!

— Окей. Виж, онзи тип е абсолютен убиец. Не можеш да го спреш със съдебни призовки.

— Няма мъж, който да ме уплаши — произнесе Фей Рабинович. Търкаше си ръката така, сякаш искаше да изстърже следата от допира ми.

— Знам, че няма — казах. После добавих: — Щях да ти се обадя дори и да не ме бяха арестували.

— Защо?

— Искам да разбера как ченгетата са се добрали до Плъха.

— Защо?

— Защото ако не измисля нещо в най-скоро време, Реймънд ще го загази така, че дори и ти няма да можеш да го измъкнеш този път.

Тя ми отправи загадъчен поглед. Не приятелски, но достатъчно открита подкана за разговор.

— Трябва да открия как са разбрали за него ченгетата онази нощ. Той си мисли, че го е издал някой от хората в бара. Искам да му докажа, че не са били те.

— Не работя с канцеларията на прокурора. Няма да ми кажат нищо.

— Случаят е приключен. Все трябва да има някой, който да поговори с теб.

Погледът й беше безмилостен. Безкомпромисен поглед на адвокат, съчетан с изражението на жена, която не ползва мъже в традиционния смисъл на думата. Извади малко бележниче и златен автоматичен молив от чантичката си и попита:

— Как ти е номерът?

Казах й го.

— Позвъни ми след два дни, ако дотогава не ти се обадя.