Уолтър Мосли
Черна красавица (12)

11.

Хвърлиха ме в нещо като помещение за срещи с решетки по прозорците. Имаше дълга букова маса, заобиколена от букови столове върху излъскан чамов паркет. През решетките на прозореца виждах булевард „Санта Моника“. Колите се движеха по работите си. Никой от водачите им си нямаше и представа, че съм задържан в панделата без никаква причина. А и някой от тях да го бе разбрал, едва ли щеше да даде и пет пари. А дори и да дадеше пет пари, ефектът за мен щеше да е пак същият.

Нямаше тоалетна. Вярно, имаше един висок алуминиев пепелник с подвижен конус и съд с пясък отгоре. Вдигнах съда и отдолу се отвори кухината на конуса. Изпиках се вътре. Трябваше да свърша и голямата работа, но реших да изчакам за благоволението на моя тъмничар.

Чаках часове.

Нощта вече падаше, а още никой не бе влязъл в стаята.

Седях до прозореца и си мислех какъв глупак съм да се напъхам между шамарите. Нали имам деца, които ме чакат у дома.

Гледах как залязва слънцето; колите една след друга запалваха фаровете си. Заудрях по вратата и изкрещях два пъти, но никой нито се обади, нито дойде. Добре съзнавах, че всичко това се прави само за да ме сплашат.

И наистина имаше ефект.

Със залеза пред вътрешния ми взор изплува и Плъха. Той бе прекарал почти пет години в килия много по-зловеща от тази. Препусках подир сенки и илюзии, когато трябваше да правя всичко, за да не допусна Плъха да пръсне черепа на бедния глупак, предал го на ченгетата, който и да беше той.

Спомних си как говореше Хесус. За Перушинката, обляна в сълзи, загдето татко й още не се е върнал.

Нещо се беше случило с Марлон. Може би беше мъртъв. Бети я нямаше и нямах и най-малката представа къде може да е отишла. Единственото, с което разполагах, бяха няколко полуистини от Сол Линкс и един чек за пет хиляди долара, написан на името на Марлон. В действителност чекът беше в ръцете на ченгетата. И всичко останало, което имах.

А аз още не знаех нищичко.

Ченгетата дойдоха чак когато се бях отчаял съвсем. Коремът си го чувствах така, сякаш вътре играеше някаква топка за боулинг. Езикът ми беше сух. Дори и стомахът ми бе престанал да ръмжи.

Бяха трима. Един дребен мъж в сиви панталони и бяла риза с ръкави, навити над костеливи лакти. Носеше очила със златни рамки; имаше тънка, млечна кожа със сини венички, прозиращи отдолу. Вторият беше ченге в черна униформа. Беше си я изгладил сутринта. По начина, по който държеше шапката си под мишница, точно като военен, разбрах, че се глади всяка сутрин. Беше висок, добре сложен и самоуверен. Кестенявата му коса и кафявите очи контрастираха с бледата му кожа.

Най-голямо внимание обаче обърнах на третия мъж. Беше два метра. Широки рамене и рижа коса. Нещо в него ми напомни за Бруно Инграм — може би беше полюшването му, правеше го също като него. Тъмносините му панталони напомняха на полицейска кройка, но бялата му риза беше от фина материя и ушита по мярка. Яката му беше отворена на врата.

Лицето му беше делово. Очите му бързо ме обходиха, после се спряха на пода, след което се върнаха на мен. Устните му се изкривиха в нещо средно между приятелска физиономия и подигравка.

Ако видех такъв човек да върви по моя тротоар, веднага щях да пресека улицата.

— Стайлс — представи се гигантът и посочи към гърдите си. — Командор Стайлс.

Командор!

Дребният мъж в сиви панталони носеше малко куфарче. Постави го върху дъсчената маса и го отвори, разкривайки ролков магнетофон. Измъкна от куфарчето електрически кабел, размота го и го включи в контакта под прозореца, който гледаше към улицата.

Претеглих шансовете си. Колкото и да бе едър командорът, един як ритник в чатала щеше да го свали за дълго. Униформеният беше само на три крачки зад него. А зад него? Кой знае? Може би свободата. Щях да грабна децата и да се измъкна от щата още преди полунощ. Самолетните билети до Ню Йорк или Хаваите бяха осемдесет долара на човек; можех да взема парите на заем от Джон. Още вечерта щяхме да се измъкнем.

Но как да постъпя с дребничкия? Командорът беше пръв, след него ченгето. Следваше дребосъкът. Ами ако се развикаше?

Командор Стайлс прочете всичко върху лицето ми.

— Сядай, Ролинс — заповяда той.

Четиридесет и пет калибровият револвер, който измъкна от джоба си, изглеждаше като детска играчка с капси в ръката му.

— Сядай — повтори той.

Измъкнах един буков стол изпод масата и изпълних нареждането му.

Той седна на масата от дясната ми страна и сложи револвера пред мен.

Така ми се ходеше до тоалетната, че чак ми се ревеше.

— Не обичаме, когато гражданите от нашия район биват притеснявани — произнесе той.

— Да, сър — отвърнах бързо и почтително, стараейки се да прочистя гласа си и от най-малките следи от омраза.

Той се усмихна, доволен, че му отдавам дължимото уважение.

Щях да направя почти всичко, което искаше от мен, защото в момента бях негова собственост. В момента този мъж беше моят господар и не ме е срам да го призная. Ако пожелаеше, можеше да ме осакати или обезобрази до неузнаваемост, или да ме убие. Вярно, можех да се изправя гордо и да му плюя в лицето. Но тогава кой щеше да се грижи за децата ми? Кой би оцелял, за да даде показания срещу него за престъпленията му?

— Добре — произнесе той. Ръката му тежеше като мокър цимент върху рамото ми. — Сега покажеш ли желание да ни сътрудничиш, нещата може и да не загрубеят.

Успях да потисна в гърлото си поредното „Да, сър“. Покажех ли се прекалено уплашен, можеше да стане същински звяр; изродите като него са склони на това.

— Какво правеше в дома на Кейн?

— Търсех Елизабет Ейди.

— Коя е тази?

— Една жена. Един мъж на име Линкс ме нае да я открия.

— Да я откриеш защо?

— Той ми каза, че тя прекъснала работата си при тях, но че госпожата искала да я върне. Адвокатът, за когото работел Линкс, искал да предложи на Бети някаква пенсия или нещо от този род.

— И ти не му повярва, така ли?

— Не знам какво да… — започнах аз и в този момент, без никакво предупреждение, командорът скочи и ме удари в гърдите с коварен ъперкът.

Столът падна на пода. Аз се блъснах в стената и се свлякох като смачкана буболечка.

В първия момент единственият ми проблем беше, че не можех да дишам. Чувствах се така, сякаш целият ми гръден кош беше хлътнал. С всяко вдишване ме пронизваше толкова остра болка, че чак изпаднах в паника. И после се разнесе шум, сякаш някакъв гневен гъсок предупреждаваше неразумни конкуренти с мераци за харема му.

След миг проумях, че този шум всъщност произтича от опитите ми да си поема дъх.

— Хайде, Ролинс — каза командорът. Сграбчи ме за раменете и ме изправи.

Дребосъкът се суетеше с магнетофона си. Спретнатият строен полицай стоеше мирно до вратата. Нито единият, нито другият бяха помръднали да окажат помощ. Нямаше и да помръднат дори и този луд да ме пребиеше до смърт.

— Позволи ми да ти помогна — предложи ми учтиво командорът.

Пусна ме в един празен стол и отново седна на масата.

— Какво правеше в къщата на Кейн?

— Линкс ми предложи… — Разкашлях се до дъното на дробовете си, изхвърляйки храчки. Трябва да съм кашлял повече от минута, но Стайлс не го беше грижа. Той търпеливо чакаше да продължи с разпита си.

— Линкс ми предложи двеста долара аванс и още толкова, ако успея да открия Елизабет Ейди — успях да изговоря накрая. — Мислех, че е искрен. Защо да ме лъже?

— Не знам — каза Стайлс, вдигна юмрука над рамото си и аз се сгуших зад ръцете си, без да изпитвам дори и капчица срам.

— Какво ще кажеш за Албърт Кейн? — попита Стайлс.

— Кой е той? — запитах с някакво ледено усещане в стомаха си.

— Старецът — каза Стайлс. — Почина преди две седмици.

— Не знам нищо за него — отвърнах. — Линкс не ми каза нищо за него. Твърдеше единствено, че стопанката на къщата си искала прислужницата. Аз пък се мъчех да изкарам пари, за да си платя наема. И през ум не ми е минавало, че може да върша нещо нередно, като издирвам прислужницата на някоя стопанка.

— Значи не знаеш нищо за Албърт Кейн?

— Абсолютно нищо.

— Но този човек… този, този… — Той щракна с пръсти, мъчейки се да си припомни името.

— Линкс — подсказах услужливо аз.

Стайлс се усмихна. Истинска усмивка, приятелска — едно от най-ужасяващите неща при един природен убиец е усмивката му. Сякаш подчинението ми го изпълваше с възторг.

— Линкс — повтори той. — Той ли ти каза да отидеш в къщата на Кейн?

— Не. Искаше от мен да открия Елизабет Ейди, поне това ми каза.

— Но след като тъкмо стопанката си иска прислужницата, защо ще я търсиш при нея? — Гласът му звучеше като на тригодишно хлапе, изпаднало в удивление защо океанът не се надигне и не наводни сушата.

— Линкс каза, че не знаел името на госпожата. Каза ми само, че го е наел някакъв адвокат.

— Какъв адвокат? — На лицето на Стайлс се изписа вълча усмивка.

— Не знам. Не ми каза.

— Какво ти каза?

— Само че трябва да открия Бети…

— Бети ли? Ти я познаваш?

— Познавах я. Когато бях малко момче. Много отдавна, в Тексас.

— Значи затова си отишъл в къщата на Кейн? Знаел си, че момичето е работело там.

— Не съм виждал Бети от двайсет и пет години.

— Знаеш ли къде може да се намира тази Бети? — Той се опитваше да изглежда безразличен, но аз долавях, че Бети е единственото нещо, което го вълнува.

— Не, сър.

— И след като не знаеш нищо за нея и не си я виждал толкова години, как тогава разбра къде живеят Кейн?

— От чека — промълвих аз.

— Да, чека — повтори той. — И откъде се появи този чек?

— Намерих го в къщата на Марлон… в Хупър.

„Хупър?“ Стайлс изговори името беззвучно. Въпросът бе изписан върху лицето му.

Отново се върнах в пристройката до къщата, на колене, сред засъхналата кръв на Марлон. Стайлс знаеше, че лъжа, но нямаше намерение да излага лъжата ми при записа на полицейския магнетофон. И тогава разбрах, че животът ми виси на косъм.

Настъпи продължително мълчание.

Измервах времето с пулсиращата болка, която отброяваше всеки удар на сърцето в гърдите ми.

— Благодаря ви за съдействието, мистър Ролинс. А сега ви моля да ме извините, но се налага да отида да проверя истинността на историята ви.

Командор Стайлс се усмихна и се изправи, после се извърна, но след миг отново се обърна към мен, сякаш спомнил си още един въпрос. Дори не можах да видя удара. Предполагам, че се е извъртял и ме е ударил в брадата. По-късно, когато се свестих в новата си килия, брадичката не ми даваше мира от болка.

 

 

Гърдите ме боляха, ръката и тилът също. Над диафрагмата ми се бе издула голяма буца и хълбокът ме стрелкаше здраво при всяко завъртане. Сигурно ме беше ударил още веднъж, след като съм припаднал. Само така можех да си обясня всички тези отоци и болки.

— Добре ли сте?

— Да, добре съм — отвърнах.

До нара ми стоеше някакъв мъж. Носеше светлокафява риза и панталони в същия цвят, препасани с тъмен колан. Заприлича ми на някакъв огромен бойскаут. Беше толкова смешно, че чак се разсмях, и мигом бях наказан за това.

— О, по дяволите!

— Имате ли нужда от лекар?

— Стига ми да мога да звънна един телефон.

Бойскаутът приклекна до мен, опрял ръце на коленете си. Отблизо дългото му бяло лице изглеждаше загрижено.

— Мога да ви извикам лекар — каза той.

Тъгата в гласа му ме стресна. Помислих си, че в очите му чета смъртта си.

— Моля ви — казах. — Само два телефона.

Той се изправи, излезе от килията и затвори вратата.

До леглото ми имаше тоалетна чиния, усещах я по миризмата. Още ми се ходеше по голямата работа, но се страхувах да го направя, за да не ми се изтърсят и половината вътрешности.

Затворът си беше съвсем обикновен. Килии и от двете ми страни и бетонен под навсякъде. Бях сам. Останалите затворници вероятно бяха умрели по време на разпита. Мисълта за това ме накара да се разсмея отново и болката ме изправи на крака.

Решетките бяха студени. Това ми достави удоволствие. Притиснах бузи към ледената стомана. Всичко, което бях желал до този момент, беше да се откажа от поетата задача, да се предам. Но сега вече някой щеше да плати.

— Мистър Ролинс? — Бойскаутът се беше върнал.

— Как се казвате? — попитах го.

— Конър — отвърна той. — Добре ли сте?

— Мога ли да се обадя по телефона, господин Конър?

— Да, можете.

Излезе пак и после се върна с двама млади полицаи, които носеха палки.

Телефонът се намираше в един бетонен коридор точно до килиите. Първото ми обаждане беше до вкъщи. Затворих едва след тридесет и второто позвъняване.

После звънях до семейство Хорн. Бяха прибрали Перушинката и Хесус. Говорих с Хесус, но той не ми отвърна нищо.

Перушинката взе слушалката след него.

— В някакво задръстване ли попадна, тате?

— Да, миличко.

— На главата ми има черешово сладко, тате. Много е смешно и Джус поиска да го махне, ама аз не му дадох и той стана много смешен. — Перушинката се заля от смях.

— Обичам те, миличко — казах.

— Да. Тате, мистър Хорн е тук.

Предадох му, че са ме арестували по погрешка, но че ще се прибера при първа възможност. Не мисля, че ме разбра, но всичко беше наред, защото и аз самият не бях наясно. Той щеше да се погрижи за децата. Това беше единственото, за което можех да го помоля.

После дойде и редът на Плъха.

Ета вдигна почти мигновено.

— Ало?

— Ета?

— Изи, какво не е наред, скъпи?

— Вкараха ме в панделата на Бевърли Хилс. Плъха там ли е?

— Нещо не е наред с Реймънд, Изи.

— Там ли е, Ета?

— Не. Навън е, мъчи се да разбере кой го е предал тогава на ченгетата. Пак е превъртял, Изи. Ходи по нервите на Ламарк и ме е страх да не направи нещо.

— Ще го потърся веднага щом ме…

— Ще го потърсиш ли?

— Но първо трябва да говоря с Фей Рабинович. Имаш домашния й номер, нали?

— Някъде тук е — каза тя.

Дочух я да рови из чекмеджетата и да прелиства хартии. Виждах я застанала в кухнята по тънка нощница, с кърпа на главата.

— Намерих го, скъпи. За какво те прибраха?

— По-късно ще ти разкажа, Ета.

— Окей. Ето номера.

Това беше централа в Аксминстър. Адвокатката на Плъха беше единствената причина, поради която не му лепнаха присъда за убийство втора степен. Тя работеше с Американското сдружение за граждански свободи и Националната асоциация за издигане на цветнокожи граждани. Молех се на Бога да е в настроение, за да ми помогне.