Уолтър Мосли
Черна красавица (41)

40.

Заварих Мод и Одел сами.

— Линейката откара приятеля ти в „Темпъл“, Изи. Мис Кейн и момчето отидоха с тях — каза Мод. — Не изглеждаше много добре.

 

 

Болницата „Темпъл“. Мястото, където жена ми бе срещнала любовника си, стария ми приятел Дюпре Бушар. Мястото, където беше родено единственото ни дете, Една. Цялото място излъчваше атмосфера на лична трагедия.

Дежурната на рецепцията ме препрати в интензивното отделение. Отидох при сестрата на отделението, възрастна мексиканка, и запитах за компаньона си.

— В критично състояние е — каза тя. — Сега е в операционната. Семейството му чака в дъното на коридора.

Тя ми посочи къде и аз тръгнах. През целия път до болницата си мислех за Сол, тревожех се за белия мъж, който бе рискувал живота си заради мен. Бях силно изненадан да видя Сара Кейн и Артър, седнали в коридора пред една врата с надпис „Интензивно отделение“. Няколко седалки по-нататък млада чернокожа жена държеше бебе. Още една трагедия — помислих си. — Вероятно брат й или приятелят й са заклани в Комптън или Уотс заради десет цента или чужда жена.

— Мистър Ролинс… — почна Сара Кейн, щом спрях до тях.

— Какво правите тук? — Прииска ми се да я зашлевя.

— Дойдохме… дойдохме заради мистър Линкс.

— Защо ви е грижа за него? Вие дори не го познавате.

Сара Кейн се поколеба и аз разбрах защо е дошла.

— Страхувате се да не каже нещо, а? — попитах. — Боите се, че ще каже за Артър, Тери и Марлон.

— Не е това. Не.

Исках да изпадна в бяс. Жадувах да я ненавиждам, но не можех. Всяка жена има правото да защити детето си.

— Получихте развода, който искахте.

— Мъртъв ли е? — Тя ме докосна по лакътя.

Кимнах.

— Артър — произнесе мис Кейн с делови глас.

Младата чернокожа жена наблюдаваше операционната, но от време на време ми хвърляше по някой поглед.

Артър се приближи. Сякаш бе израснал за последните няколко дни.

— Да, мамо?

— Баща ти е мъртъв, Артър. Мъртъв. — Гласът на Сара Кейн беше изпълнен с чувства. Тържество поради смъртта на човека, когото така силно бе ненавиждала; и дълбока тъга за сина и за самата нея.

Артър, от своя страна, беше напълно безучастен. Виждах в очите му как всичкото това насилие и ненавист в живота му бяха изковали в него мъжа. Мъж, който никога нищо нямаше да даде от себе си.

— Кажи на мистър Ролинс онова, което сподели с мен — нареди му Сара. Очевидно не си даваше сметка за настъпилите в сина й промени.

— Но, мамо, дали е разумно?

— Този човек рискува живота си.

Проста декларация. Аз бях носител на „най-лошите“ новини, които някога бе получавала, и поне за момента се бях превърнал в най-добрия й приятел. Тя би споделила всичко с мен, би ми казала всичко, защото бях докоснал най-съкровените струни на желанията й. Аз бях източникът на възторга й.

— Татко ме събра с Марлон. — Артър започна разказа си съвсем делово, без никакви увъртания или увертюри. — Каза на Марлон как дядо го принудил да подтикне Марлон за онази кражба и какво направил на леля Бети, след като Марлон го отвели. Каза му, че дядо бил бащата на Гуен и Тери. Каза, че Гуен може да бъде свободна едва след като дядо умре. После ми каза да подправя един чек за Марлон, „като репарации“, така каза, и аз трябваше да ги пусна, него и Тери, в къщата онази нощ. И след като го направих, той ми каза да се обадя на ченгетата, даже ми даде номера. Не знаех какво се канят да направят.

— Ченгето, на което се обади, Стайлс ли беше? — попитах.

Артър кимна.

— Кой ти каза за него?

— Татко.

— Той познаваше ли се със Стайлс?

— Да. Дядо изпратил Стайлс да предупреди татко да не се мярка вкъщи, но те се сприятелили. Работеха заедно.

— Кой ти каза за завещанието?

— Калвин Ходж — обади се Сара. — Разбрал го е по някакъв начин и ни каза, че е по-добре да се споразумеем с Бети.

— Страхотна сделка — казах аз. — Калвин ли насъска ченгетата подир мен, когато си тръгнах от къщата ви първия път?

— Съжалявам за това, мистър Ролинс — каза Артър.

— Ти ли му се обади?

— Не знаех какво правите при нас. Казахте, че търсите Марлон, и се уплаших. Не мислех, че ще ви арестуват.

— Но ти си знаел, че той иска да убие дядо ти. И Бети.

Артър поклати глава.

— Не съм искал да причинявам зло на Бети. Исках само да накажа дядо, защото тормозеше мама. — Той се извърна към майка си. — И защото ти забрани да се виждаш с татко.

— Ненавиждам го — произнесе Сара.

Бях повече от сигурен, че за нея баща й и съпругът й представляваха един човек.

— Значи баща ти е убил Марлон, Тери и Гуен?

— Татко беше до къщата тази сутрин. Каза ми, че иска да говори с Гуен. Каза, че искал да я пита нещо за Бети. Поиска да я изведа до входната врата, но без мама да разбере. Но точно тогава пристигнахте вие двамата. — Артър погледна към вратата на операционната.

— Той ли уби Гуен?

Артър се втренчи право в очите ми, без да произнесе дума.

— Той искаше парите ми — обади се вместо сина си Сара. — Глупакът си мислеше, че Бети ще получи всичко. Единствената причина, поради която искаше да се ожени за мен, беше, че беше готов на всичко, само и само да забогатее. Но не можеше да получи нищо, докато баща ми не умреше.

— Значи затова е казал на Артър да разкаже на Марлон и Тери за изнасилванията. — Просто разсъждавах на глас. — Марлон обичаше Бети повече от всичко на света.

— Да — произнесоха в един глас Артър и майка му.

— А какво ще кажете за Стайлс? Защо е започнал да разправя наляво и надясно, че това е било убийство?

— Не знам.

Замълчахме.

— Извинете, вие ли сте мистър Ролинс? — Младата чернокожа жена с бебето в ръце бе застанала до мен.

— Да?

— Аз съм мисис Линкс — каза тя. — Казаха ми, че ако Сол оживее, това ще е само благодарение на вас. Казаха ми, че е спасил живота ви и че вие сте поддържали дишането му повече от половин час, докато дойде линейката.

— Не съм си гледал часовника.

Ръката ми докосна нейната. Тя я вдигна до лицето на невръстния си син. Устничките му се раздвижиха. Тъмните му черти съдържаха много малко от Сол, но при едно по-внимателно вглеждане в косичката и нослето…

— Благодаря ви — каза жената.

 

 

Отидох до телефона и набрах номера на участъка в Бевърли Хилс.

След малко успях да открия Конър. Отначало не искаше да разговаря с мен, но след като му казах, че според мен можем да пъхнем на топло Стайлс, се съгласи да ме изслуша. Казах му всичко, което знаех за убийствата, включително и ролята на Стайлс в тях. Пропуснах единствено погребението на Марлон.

— Стайлс е участвал в разследването на убийството и е работил заедно с човека, когото уби днес. Ще ви изпратя копие от доклада за ареста, който е укрил преди дванайсет години. — Оставих го с тази загадка, като се надявах, че ще успее да я разгадае.

След това дойде ред на чакането. Мис Кейн и Артър си тръгнаха към полунощ, но Рита, тоест мисис Линкс, и аз чакахме до три часа, когато един лекар излезе и ни каза, че Сол преодолял първото препятствие. Ако тялото му успеело да се справи с вторичните инфекции, вероятно щял да оживее.

Откарах ги с бебето й в дома им в Редондо Бийч и после потеглих по дългия път към дома си.

 

 

Отново беше ранно утро. Децата бяха в безопасност при Примо и скоро щях да си ги прибера у дома. Паричните ми проблеми още не бяха разрешени, но имах известна надежда. Вече бях абсолютно сигурен, че повече няма да се захващам с работа без редовна заплата и социални осигуровки. Бях приключил с улицата. Улицата беше за по-младите.

— Добро утро, Изи. — Седеше в стола ми люлка с един грозен колт 45 калибър на коленете.

— Добро утро, Плъх.

— Днес вече трябва да убия някого, авер. Или теб и Джон, или ония момчета, дето ме изпяха.

— Никой от ония момчета не те е изпявал, Реймънд.

Плъха захлупи револвера с длан. Не можеше да се сдържи, знаех го. Имаше нужда да убие някого и щеше да убие и мен, ако нямаше кого другиго.

— Човекът, който те е предал, е религиозен мъж. Научих от Фей Рабинович, че е казал, че Господ не ще го дари с покой, ако не се обади на ченгетата. Онези тримата не могат да произнесат такива думи. Можеш да се обадиш на Фей Рабинович, ако не ми вярваш. Научила го е от прокурора.

Пръстите му се свиха около дръжката на револвера и сребърното дуло се повдигна срещу мен.

— Знам кой е — произнесох три секунди преди да умра.

— Е, добре тогава. — При вестта за оцеляването ми по лицето на Плъха се изписа неподправено облекчение.

Казах му всичко, което му трябваше.

— Само позвъни на този номер и й кажи, че съпругът й е болен. Така той ще остане сам и ти просто ще влезеш.

С всяка дума дълбоко в себе си се заклевах, че никога повече няма да се забърквам с проблемите на други хора.