Уолтър Мосли
Черна красавица (11)

10.

На следващата сутрин карах по пътя към Бевърли Хилс. Шосето „Лома Виста“ беше чисто и красиво. Не можех дори и да се видя толкова богат, че да живея в някоя от тези къщи. Искам да кажа, дори и да бях бял и да ме оставеха да живея там, пак не можех да си представя откъде ще изкарам толкова много пари. Всички къщи имаха прекалено много стаи, а по ливадите им човек можеше да отглежда стада бизони. С напредването ми по пътя къщите ставаха все по-масивни и шосето изглеждаше все повече като път към Страната на мечтите.

Когато най-сетне стигнах до бариерата с надпис „Имения Бевърли Хилс“, отвътре излезе униформен пазач. Спрях и смъкнах стъклото.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита пазачът.

Беше плешив и с очила. Изобщо нямаше предвид това, което произнесе. Работата му беше да не пуска вътре онези, които нямат работа в страната на богатите. Беше бял негър, нает да не пуска други негри, бели и черни.

— Добър ден — произнесох аз бавно и отчетливо. — Идвам да се видя с една жена… — Поколебах се, докато посягах към жабката за един стар лист за доставки. — Чакайте да видя, аха, ето го. Сара Кларис Кейн. Живее на Медоубрук Съркъл номер две.

— Дайте да видя документа ви. — Белият негър протегна ръка към списъка ми, но аз бързо го върнах в жабката и казах:

— Съжалявам. Това е конфиденциална информация. — Много ми е хубаво, когато го сервирам, особено на бели хора.

— Не мога да ви пусна само защото…

— Не можете да ме спрете — прекъснах го аз. — Този път е обществена собственост. Така че се дръпнете.

Форсирах двигателя и колата се стрелна напред. В огледалото за обратно виждане зърнах стража да влиза в кабинката си. Нямах нищо против. Пет пари не давах кой знае, че идвам.

 

 

Къщата на Кейн, която за пръв път видях през прътите на боядисана в бяло декоративна метална решетка, изглеждаше като самия рай. Беше стъпила върху един хълм, покрит с трева и белязан тук-там с разнообразни овощни дръвчета. Сградата беше с гигантски колони, които отдалеч изглеждаха като направени от мрамор.

— Какво обичате? — запита ме електронен женски глас.

От външната страна на вратата имаше малък говорител. Явно приближаването ми с колата бе задействало някаква алармена инсталация.

— С какво мога да ви помогна? — повтори гласът.

— Дошъл съм да се видя със Сара Кларис Кейн.

— По каква работа?

— Трябва да разговарям с нея — отвърнах. И когато жената робот не реагира, добавих: — За Марлон Ейди.

— Какво искате… — почна гласът. После добави: — Влизайте.

Вратата хлътна в страничния процеп и аз подкарах по дългата алея към къщата. Вдясно се намираше висок вечнозелен плет, насаден да приглушава шума от движението по пътя. Вляво беше ливадата, извеждаща до редица гръцки статуи, които не се виждаха отвън.

Алеята водеше до един кръгов път, достатъчно широк, за да могат посетителите да паркират и да остане място и за минаващите коли.

Зданието, защото прозвището „къща“ изобщо не му отиваше, беше на три етажа. Мраморните колони се издигаха от двете страни на входната врата, която се намираше в центъра на стъклена стена. Ясно се виждаше дългото стълбище, което водеше към горните етажи. Фоайето беше от розов камък.

Не бях изненадан, че ми отвори негърка. Кожата й определено беше кафява, но със светъл оттенък. По вирнатото й носле бяха пръснати лунички. Винаги ми е било странно, когато видя чернокожа личност с вирнато носле. Вместо да се смутя от арогантния й поглед, просто ми се прииска да я опозная по-отблизо.

— Здравей — произнесох с усмивка и с надеждата, че и тя ще ме хареса.

— Добър ден — отвърна ми красивата млада жена с глас, лишен от всякакви емоции.

Черната рокля я обозначаваше като прислужница, но тя носеше големи крещящи обеци, а материалът, от който бе ушита роклята й, беше много фин памук, дори може би коприна. Можеше и да е слугиня, но се чувстваше сигурна на мястото си.

— Мога ли да си поговоря с госпожата?

— В момента е крайно неподходящо да ви приеме. — Звучеше също като бяла жена. В гласа й нямаше дори и следа от южняшки акцент. — Така че ако решите да оставите бележка, ще имам грижата да й я предам.

Главата ми присмехулно се полюшна.

— Не.

— Защо не? — възнегодува тя.

— Ще отидете да кажете на госпожата, че ако тя пожелае да си поговорим за Марлон Ейди и за един чек, който собственоръчно му е написала, би било крайно подходящо да слезе да се видим. Не е необходимо да цапам с недостойните си телеса прекрасните й столове или някоя друга мебел. Ще я чакам прав, тук.

— Вие разговаряхте ли с… с… мистър Ейди? — запита тя, вместо да изпълни нареждането ми.

— Зависи — отвърнах.

— Зависи от какво?

— Познавате ли го?

— Сестра му работеше при нас. Скоро напусна.

— При вас?

— Искам да кажа тук, в къщата — отвърна тя малко сконфузено.

— Говорим за Бети, нали така?

Някаква светлина пламна в очите й.

— Вие познавате Елизабет?

— Мога ли да говоря с госпожата? — отвърнах й с въпрос аз.

Ноздрите на прислужницата се издуха, а очите й се разшириха. Определено беше красива.

— Не можете ли да ми отговорите на въпроса?

— А вие?

Начинът ми на разговор я извади от равновесие. Сякаш до този момент никой никога не бе й отказвал нищо. За нея представлявах някакъв странен звяр и тя или щеше да ми прегризе гърлото, или щеше да ме обязди.

— Почакайте тук — заповяда тя, а после затръшна вратата в лицето ми.

Почаках някъде към пет минути или малко повече, като през това време си мислех за всички хора, които ми бяха затръшвали вратата в лицето. Бях наброил вече към двайсет и пет души, когато вратата отново се отвори.

Този път на прага стоеше истинска бяла жена. Беше малко над четиридесетте, с руса коса, вече посивяваща, и слаба. Изражението й създаваше впечатлението, че е обзета от мисли за нещо твърде далечно и твърде красиво, ако не и тъжно. Така или иначе, навяваше представата за извънземните героини в романтичните повести на сестрите Бронте.

— Да? — произнесе тя, сякаш към някого зад гърба ми.

— Мисис Кейн? — Забелязах златната халка на пръста й.

— Аз съм госпожа Хоукс — каза тя. Името сякаш предизвика горчив привкус в устата й.

— Трябва да има някаква грешка, госпожо. Тук съм, за да се срещна със Сара Кейн.

— Да.

— Вие ли сте това?

— Хоукс е името ми по мъж. Не го използвам, но ако имате намерение да се обръщате към мен с „госпожо“, трябва да го използвате.

— Значи… вие сте Сара Кейн?

— Тя се казва госпожа Хоукс. — Бледо младо момче се показа иззад жената. Имаше крехка структура за мъж и брадичката му изглеждаше така, сякаш още не беше виждала бръснач.

Определено имаха кръвна връзка.

— Артър! — Госпожата се плесна по бедрото и Артър се приближи още повече, на четвърт крачка зад нея.

— Аз съм мис Кейн — произнесе тя. — Роналд Хоукс е бащата на Артър. — После добави, сякаш след размисъл: — Вече не живее при нас.

— Но въпреки това е мой баща — изрече Артър, повече на майка си, отколкото на мен.

Докато разговаряхме, погледът на Сара Кейн бавно започна да се избистря на фокус.

— А вие сте?

— Ролинс, госпожо. Аз съм… стар приятел на Марлон Ейди.

— О, да. — Тя ме дари с водниста усмивка. — Той беше брат на Елизабет, всъщност неин заварен брат.

— Беше?

— Така ли се изразих? Почти не го познавах. Идваше от време на време при Елизабет. До момента, в който не се намеси баща ми. — Устните й отново се нацупиха.

— Тук ли е Бети? — попитах.

— Не — отвърна тя.

Имах чувството, че се кани да каже още нещо, но размисли.

— Баща ви тук ли е?

— О, небеса, не! Умря преди две седмици, в събота. — В думите й нямаше и следа от скръб. Наистина, не се усмихна, но стойката й се изправи.

Артър, синът й, носеше бели памучни панталони и червена риза с къси ръкави. Коланът му беше от плетен памук, а мокасините светлозелени. Майка му носеше дебело бродиран оранжев копринен жакет японски стил, провиснал над хлабави черни панталони. Краката й бяха боси, ако не се броеше яркочервеният лак на ноктите.

Слънцето печеше в гърба ми, но въздухът, който идваше от вътрешността на къщата, навяваше представа за черква; студен и ангелоподобен. Напомних си, че и Сатаната е бил навремето ангел.

Опитвах се да формулирам следващия си въпрос, когато чух гласа му.

— Хей, момче — провлече дълбок мъжки южняшки глас. Щях да съм по-малко шокиран, ако някой ме беше шибнал през лицето. — Какво дириш тук?

През фоайето се задаваше бял тексасец. Як мъж с много месо по костите. Носеше каубойска шапка, светлокафяви джинси и синя риза на точици.

Зад тексасеца отново се появи прислужницата. На всяко гърне мерудия.

— Мистър Ролинс е дошъл да разговаря с мен, Калвин — обади се мис Кейн.

Оцених думите й, но тук очевидно командваше каубоят.

— Ролинс — представих му се аз. — Езекиил Ролинс. Дойдох, защото намерих нещо, което мис Кейн е дала на един приятел.

— И какво е това нещо?

Всички очакваха да отговоря на тексасеца. Бих предпочел да бъдем само двамата с дамата, но това не изглеждаше възможно.

— Търсех приятелката ми Бети, но не можах да я открия, така че отскочих до къщата на Марлон. Но и него го нямаше никъде. Потърсих го още два пъти и когато пак не го открих, влязох да видя дали не е оставил някаква бележка къде може да е отишъл. Всичко, което открих, беше това. — Вдигнах чека за пет хиляди долара. — Написан е на името на Марлон. Не успях да го открия, но намерих чека. А просто не мога да си представя, че някой толкова беден като него ще остави толкова пари да се въргалят на пода. — Направих кратка пауза. — За да му отнемете тези пари, би трябвало да го убиете.

— Мъртъв ли е? — запита Калвин.

— Така мисли госпожата…

— Не съм казвала подобно нещо — възрази тя.

— … но аз не знам — довърших изречението си. — Открих само чека. Марлон го нямаше. — Говорех така, както очакваха от мен.

— Значи ти всъщност дори не знаеш дали той наистина е изчезнал — произнесе Калвин и аз веднага проумях, че въпреки каубойските си дрехи той е адвокат.

Можех да направя нещо по-умно, отколкото да споря с адвокат. Той беше грамаден мъж, напомнящ на някакъв демон, изскочил от индийската митология, изваян от голяма квадратна скала. Излъчваше първична жизненост, сякаш можеше да поеме и най-тежкия удар, ако се стигнеше дотам.

— По-добре недей стоя в тази жега, мамо — обади се бледото момче. — Можем и сами да се оправим.

Сара се усмихна на сина си и кимна.

— Благодаря ти, Артър.

— Мис Кейн? — запитах аз, преди да си тръгнат.

— Да?

— Защо дадохте на Марлон пет хиляди долара?

— Те са мои — каза тя, взирайки се в чека в ръката ми. — Но не го написах аз. А и да бях го написала, нямаше да го приемат в банката, защото по сметката няма никакви пари. Татко не ми позволяваше да имам много пари и сега, след като вече го няма, имотът е в ръцете на адвокатите. — Тя хвърли злобен поглед към Калвин. — Докато не отворят завещанието.

— Дай да го видя — каза Калвин.

— Простете, но кой сте вие? — Пренебрегнах протегнатата му ръка.

— Казвам се Калвин Ходж, момче. Аз съм семейният адвокат.

Сара Кейн за миг сякаш се пробуди от унеса си при думите му. Придоби вида на човек на косъм да протестира. Калвин обаче я стрелна с ядовита усмивка и тя се сгуши.

Стоях само на половин метър от тексасеца. От дъха му на пушач на лула и вонята на пот настръхнах целият.

— Вие ли сте човекът, който ме нае да издиря Елизабет Ейди?

— Какво? Калвин, ти ли си направил това? Нали каза… — започна Сара.

— Не съм те наемал за нищо, момче. А сега ми дай да погледна собствеността на мис Кейн.

— Тази собственост — произнесох аз, прибирайки чека в джоба си, — принадлежи на Марлон Ейди. Опитвам се да открия него и сестра му. Бях нает да намеря сестра му от един човек, който претендираше, че представлява мис Кейн.

— Ти ли, Калвин? — проговори Сара Кейн. Дори го посочи с пръст, сякаш го обвиняваше.

— Глупости. Не съм чувал за този тип.

— Открихте ли Елизабет? — настоя мис Кейн.

— Не, госпожо. Само чека ви.

Гледах право в жената, но в този момент Калвин Ходж ни раздели с огромната си маса.

— Ще ми дадеш ли чека, синко?

— Да ти изглеждам на твой роднина? — запитах го, вместо да го фрасна по мутрата.

— Можем да го уредим много лесно — каза той. — Ти ми даваш чека и по пътя си обратно няма да срещнеш никакви трудности.

— Този чек принадлежи на Марлон. Бих си помислил дали да не ви го върна, ако си признаете, че сте наели Сол Линкс.

Калвин Ходж поклати глава. Прислужницата и момчето държаха ръцете на Сара Кейн. Сякаш се страхуваха, но не можех да кажа кой беше източникът на страха им, аз или Калвин Ходж.

— Пак ще се видим — заплаши ме каубоят адвокат.

Отстъпих цяла крачка, преди да се обърна с гръб към него.

 

 

След десетина пресечки започнах да се чувствам в безопасност. Очевидно беше, че Калвин Ходж е човекът, наел Линкс.

— Адвокатът й ме нае — беше казал Линкс.

Нали така?

А ако Ходж не беше този адвокат, значи Линкс ме беше излъгал. Може би Линкс така или иначе лъжеше.

Ако бях по-млад, със сигурност щях да реша главоблъсканицата. Но на четиридесет и една години знаех кога да спра. Определено си бях заработил двестате долара.

Дочух воя на сирените и прецених, че това трябва да е някой свръхусърден копой, на когото не му се нрави много идеята чернилка като мен да обикаля из Бевърли Хилс. Спрях до бордюра на „Уилшир“ и „Доъни“. Черно-бялата катафалка закова пред мен, последвана само след миг от още две отзад.

Шест души! Полицаи. Наобиколиха отвсякъде колата още преди да успея да мигна.

Извлякоха ме от предната седалка и ме захвърлиха върху асфалта.

— Разтвори краката!

— Извади ключовете! Претърси колата!

Претърсиха ме и заковаха ръцете ми зад гърба ми.

— Хей, какво съм направил? — изкрещях аз.

С което си заработих една плътно притисната в основата на врата ми палка.

— Затваряй си устата — изсъска гневен глас в ухото ми.

Извих глава настрани и видях една млада жена с дете да се отдалечава, все още втренчена в мен. Детето се опитваше да зададе на майка си въпрос, но жената не му отговори.

Чух някой да отваря багажника на колата ми и въздъхнах облекчено, че бях имал достатъчно разум да скрия пушката, преди да тръгна на разходка из Бевърли Хилс.

В щата Калифорния рязаните пушки са извън закона.

Вдигнаха ме за мишниците и ме хвърлиха в една от полицейските коли. Двама мъже се вмъкнаха след мен от двете ми страни. Зловещи мъже с безукорни бели лица.

Спомних си, че човек без белези не познава милост. Той не знае какво представлява болката.