Уолтър Мосли
Черна красавица (25)

24.

Не знаех къде да отида. Страхувах се, че полицията ще открие къщата ми. Не можех да отида в къщата на Джон, защото всички знаеха, че сме приятели. Не исках да отида при Ета, защото ако Плъха беше там и ако се напиеше, което правеше редовно, можеше да ме гръмне за едното нищо, защото не исках да му сервирам на тепсия хората, които искаше да убие.

Карах бавно към центъра, опитвайки се да проумея станалото. Докато карах, измъкнах от жабката фотографията, която бях взел от спалнята на Тери, и я сложих върху арматурното табло. Замислих се.

Това беше друга снимка на Бети. По-скорошна от онази. Стоеше хваната ръка за ръка с един спретнат мъж в предния двор на малка къща с плосък покрив. Виждаха се и къщите от двете страни на двора. Зад тях стърчеше електрически стълб с голям сив флаг. Снимка на мъж с жена му и къщата му. Но Бети и мъжът изглеждаха повече като стари приятели, отколкото като любовници. Главата й беше отметната назад и тя махаше на камерата.

Виждаше се, че вече не е млада, но въпреки това тази моментна фотография накара сърцето ми да подскочи.

Бях спрял на един червен светофар, когато я чух.

— Хей, мистър! Мистър!

Носеше черна блузка с голямо деколте и черна пола, опъната до скъсване. Косата й също беше черна и се спускаше върху мургавото й лице.

— Имаш ли нужда от приятелка? — запита тя, докато пъхаше глава и рамене през прозореца.

Може и да се дължеше на изтощението, но ми се стори, че мярнах искреност в очите й.

— Какво ще кажеш за цялата нощ?

Отначало тя се навъси, но после се усмихна.

— Седемдесет и пет долара.

Лицето й беше на осемнайсетгодишно мексиканско момиче, но очите я издаваха. Отдавна бе надхвърлила двайсетте, дори гонеше трийсетака.

— Имаш ли стая?

— Още двайсет и два долара, ако искаш и стая.

— Влизай тогава.

Тя се захили и скочи възбудена в колата, извън себе си от радост, като някоя истинска тийнейджърка, радостна и щастлива, че съм спрял избора си върху нея. Обаче щом потеглихме, стана сериозна и заоглежда квартала, може би заради полицията или сводника си. Чувствах се в безопасност с нея, сякаш бях намерил човек да стои на пост, докато си подремвам сладко.

— Ако искаш, да отидем в Ел Лобо — каза тя, произнасяйки последните две думи с перфектна мексиканско-испанска артикулация. — Ще ти струва още дванайсет долара, но пък в стаите имат климатични инсталации. Много е шумно, така че не чуват нищо.

Когато стигнахме, се оказа, че ще ми струва още двайсет долара, защото нощният дежурен поиска бакшиш.

— Не е за мен — проговори дребният плешив бял човечец. — Поемам риск със смесените двойки.

— Какви смесени двойки, човече? Това да не ти е бяла жена?

Той повдигна рамене и ме изгледа така, сякаш му говорех на немски.

 

 

Преди да влезем й връчих четири двайсетдоларови банкноти. Тя ми върна четири долара в банкноти по един и четири четвъртака. Късмет.

Стаята беше малка. Климатичната инсталация заемаше една трета от нея — голям оловносив сандък с три пръста отвор, от който лъхаше прохладен въздух. Инсталацията излъчваше два звука. Единият беше простият шум на електродвигател. Другият беше дрънченето на разхлабена верига, биеща в стоманена стена. Представих си вътре един миниатюрен роб, опитващ се да си пробие път до свободата.

Включих лампата, а през това време жената — момиче си съблече дрехите. Първо смъкна горната част на костюма си. Гърдите й бяха малки, но пък зърната й бяха много едри и добре оформени. После смъкна полата си и я изрита заедно с черните си обувки с високи токчета.

Пубисът й беше покрит с гъста черна растителност. Космите й леко се бяха слегнали от пот. Изглеждаше съвсем логично половите органи на една курва да бъдат сред онези части от нея, които се потят.

— Хубава е, нали? — запита тя.

Моментално се възбудих. След всичките ми неприятности ми беше достатъчно само едно малко подканяне от страна на безименна курва и бях готов. Стори ми се толкова смешно, че се разкикотих.

— Какво му е толкова смешното? — Тя се просна по гръб на леглото, навири колене и разтвори крака. Направи го, за да се разхлади, но и за да ми покаже, че няма да й е неприятно, ако я разгледам.

— Тъкмо си мислех, че малката ти приятелка между краката е работила здравата…

— Чиста съм. Винаги след това се мия.

Бях влюбен.

— Слушай, сладур. Ти си прекрасна. И бих желал да бъда именно с теб, а не с друго момиче в момента. Но имам нужда от нещо.

— Какво? — Тя изведнъж стана подозрителна. Може би щях да извадя чифт белезници или тънка тел за по-голяма интимност.

Смъкнах ризата и седнах с гръб към нея.

— Можеш ли да я почистиш?

Превръзката на Одел се беше разхлабила на изпотения ми гръб. Тя я махна и възкликна:

— О, миличко, какво ти се е случило?

— Порязах се, докато си чистех градината.

Тя взе хавлия и съд с топла вода от банята и ме накара да легна по корем. Следващия час почиства раната ми. Косата й беше като тежък сноп, люшкащ се напред-назад по гърба ми.

 

 

Кармела Бонитас беше от малко градче в южната част на Мексико. Баща й, трудолюбив и добър човек, един ден изчезнал. Отишъл да потърси някаква дневна работа и повече не се върнал.

Започнах да изпитвам нежност към Кармела, когато чух историята с баща й. Собственият ми баща също бе изчезнал. А когато един беден човек изчезне, никой не го е грижа. Ако някой беден човек падне зад борда в развълнувано море, капитанът може и да хвърли един поглед към вълните, но няма да забави хода, за да го потърсят. Защо да го е грижа?

Майката на Кармела я отвела в Енсенада, но нещо се случило и майка й или умряла, или изчезнала. Кармела била на девет години, когато прекосила границата във варел за сол на един камион за разнасяне на хранителни продукти.

— Шофьорът ми каза, че било безплатно, а после ме наеба в един склад върху купчина каменна сол — каза тя с нацупено по детски личице. — Духах на моряците в Сан Диего, докато войната свърши, и после дойдох тук заедно с един моряк, който се ожени за мен. Боб Райдъл.

Имала син и дъщеря. Живеели с една жена, на която плащала, в Пласид, Калифорния. Изпращала пари и ги посещавала по Великден, Коледа и на Четвърти юли.

В един момент седнах и я обгърнах с ръце и крака. Тя се притисна към мен и сложи ръце на коленете ми. Гъстата й черна грива беше поела мириса на цигарите ни.

— И какво стана със съпруга ти?

— Не знам. Получих си документите. Но той бе започнал да пие и да полудява. Нали разбираш, искаше да ме бие. Опитвах се да бъда добра с него, но той си беше луд.

— И ти го напусна?

Тя се приведе напред, отдалечавайки се от мен.

— Обикновено държахме вратата на апартамента широко отворена и една нощ, когато той ме шамаросваше, едно съседче, Фердинанд, живееше на нашия етаж, се опита да го спре. Но Боб го наби, съблече го и го изхвърли на улицата.

— Сериозно?

— А Фердинанд така обезумя, че се качи при нас и гръмна Боб право в главата.

— По дяволите!

— Когато дойде полицията, казах, че го е направил някакъв негро. — Произнесе думата така, сякаш я казваше на испански. — Защото Боби не трябваше да постъпва така с Фердинанд. Не беше правилно.

 

 

— Искаш ли да ми причиниш болка? — прошепна Кармела в ухото ми.

Вече бях полузаспал след толкова часове приказки. Разказах й всичко за децата и за неприятностите си. Тя ме слушаше и ме държеше за ръката. Никога не бях прекарвал толкова чудесно за сто долара през живота си.

— Какво?

— Можеш да ме ебеш в гъза, ако искаш.

— Че защо ми е да го искам? — запитах я аз, засрамен от лекия трепет, който ме обзе.

— Защото си бесен. Но ти не си като Боби. Не можеш просто така да се разделиш със злобата си. Нямам нищо против. Мъжете обичат да причиняват болка на жените. Но ако ти го знаеш и ако той е добър мъж и внимава да не ти причини много силна болка, тогава всичко е наред.

Тя ме целуна по начин, с който ми съобщаваше, че знае всичко онова, от което се нуждая, и дори и онова, за което още не знам.

Извърна задника си към мен. Устата й беше полуотворена.

Усетих как ерекцията ми ме изпълва целия, превръщайки ме в камък. Не бях се чувствал толкова могъщ от времето, когато бях млад и още прекалено глупав, за да ценя силата си.

— А, не — казах аз и леко я отблъснах.

— Защо не?

— Кое време е вече?

— Изобщо не знам кое време е!

Изправих се и отидох до прозореца. Небето просветляваше.

— Към шест е. Ако тръгнем сега, можем да стигнем до Пласид към осем. Ако се обадиш на жената, която гледа децата ти, ще ни чакат.

Никога не бях успявал да разсмея курва в леглото, не бях достатъчно опитен за това. Кармела обаче ми се усмихна.

 

 

Мисис Ескобар ми позволи да ползвам телефона й, докато тя и Кармела с децата се поразходят из парка. Обадих се в ресторанта на Ремо, но никой не вдигна. Така че отидох да спя на етажа над трапезарията. След малко дочух тропот на детски крака и дрънченето на прибори за хранене.

Трудно ми е да обясня спокойствието, което ме обзе в този момент. Това беше чувството на безопасност, което изпитва един бездомен и безименен човек, напълно непознат за всички. Спах така добре на дъсчения под, както не бях спал от години. Игрите и крясъците на децата и бъбренето на испански изпълниха съня ми. Все едно и аз бях дете, което още не се е научило да говори или дори да разбира думите, но вече усеща звуците, с които се изразяват щастието и любовта. И всичко хубаво, което чува, е негово.

Докато спях, в съня ми се вмъкна един червен плакат. СКЛАД ЗА ДЪРВЕН МАТЕРИАЛ. ПРОДАЖБИ НА ЕДРО. Помислих си за склада за дървен материал, който исках да построя във „Фрийдъм Плаза“. И после го видях. Входната врата беше закована с дъски, а плакатът, който бяха провесили от електрическия стълб, се развяваше на парцали.

 

 

В ранния следобед обядвахме с Кармела и децата. Ядохме свинско печено и картофи, пържени със зелено чили и чесън. За из път имахме пресен ягодов пай и спомена за усмихнатите деца, които ме обичаха, защото притежавах могъществото да върна майка им при тях като някакъв вълшебник по време, съвсем необичайно за нея.

Разменихме си телефонните номера и аз я оставих на един ъгъл в Холивуд. Целунахме се на раздяла.

— Надявам се пак да те видя — казах.

— Обади ми се.

— Искам да кажа, че този път не бях в най-добрата форма, но някой друг път мога да покажа малко повече енергия.

Тя ме изгледа с двайсетина различни реплики в очите. Рулетката на емоциите й най-накрая спря върху една тъжна усмивка.

— Може би — прошепна тя.