Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изи Ролинс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Betty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Уолтър Мосли. Черна красавица

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1997

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

27.

— Да — съобщи ми барманът в „Ремо“. — Той каза, че трябвало да се срещнете в… в… — Той се запъна при опита си да прочете бележката. — В девет пред щанда за хотдози, за който си му споменал.

Разговорът ни се водеше в дванайсет и петнайсет. Беше страшна жега. Вятърът, който духаше от изток, беше чиста еманация на страданието.

Задухът в колата беше непоносима, а нямаше накъде да карам, докато не станеше девет. Така че отидох в един смесен бар на „Нормандия“. Представляваше прохладно тъмно помещение, в което пускаха стари мелодии и сервираха храна. Поръчах си пържена риба, картофи и салата от зеле. Малко остана да си поръчам бира, но се задоволих с ледена вода.

На бара имаше един брой на „Лос Анджелис таймс“.

Кенеди размишляваше над възобновяването на подземните ядрени опити, а Хрушчов заплашваше с надземни. Радиоактивните дъждове над Аляска се бяха увеличили с триста процента, а в целия свят нямаше и един негър, достоен за герой на статия.

Въртях се до два и половина. После отидох в една телефонна кабина и се обадих на Джон.

— Цял ден се мъча да се свържа с теб, Изи — каза той.

— Няма ме у дома. Какво искаш?

— Мисля, че ще е най-добре, ако дойдеш довечера при мен, към девет.

— Не мога, човече. Имам един много сериозен бизнес и не знам кога ще приключа.

Мълчанието на другия край на линията символизираше гнева на Джон. Хората не му казваха много често „не“.

— Мога да се мярна към девет сутринта, ако вече не съм в панделата — казах, колкото да запълня паузата.

— Мерни се тогава към девет — каза той и затвори.

 

 

Прекарах остатъка от деня в Санта Моника. Събух се бос и седнах на пясъка. Морето обаче не успя да ме отпусне, а пляскащите във водата момичета не събудиха у мен усмивки.

В късния следобед отидох на булевард „Пико“ в един магазин за разпродажба на обезценено военно имущество. Купих си черни панталони, тъмносиня риза и чифт черни брезентови обувки.

 

 

Бях паркирал няколко пресечки на запад от „Робъртсън“, на „Ливония“ и крачех по улицата. Беше осем и петдесет и девет. Бях горд със себе си колко съм точен. Гордостта ми беше остатък от дните ми в армията.

— Изи.

С тъмните си панталони и черно яке Аламо приличаше на истински дух зад контейнера за отпадъци. Беше метнал на рамо боядисана в черно английска раница. Бяхме само на три сгради от офиса на Ходж.

— Готов ли си? — запита Аламо. Огледа първо ръцете ми, после краката ми. — Хубави обувки.

Даде ми знак с два пръста да изчакам и после пое пръв. Изчаках две минути и тръгнах подире му. Сградата гледаше към булевард „Робъртсън“ точно на пресечката с „Пико“. Минахме отзад.

— Шшшт. — Аламо извади два чифта жълти гумени ръкавици за миене на съдове и ми връчи единия. — Сложи ги.

Беше подпрял стълбата си точно до един прозорец между първия и втория етаж.

Още два пръста и Аламо пое нагоре. Стъклото се счупи с трясък, по-силен и от оръдейните изстрели, които бях чувал. Той скочи вътре, след секунди го последвах и аз.

Озовахме се на междинната площадка на някакво стълбище.

Издърпахме стълбата, отнесохме я до втория етаж и я опряхме на стената. Аламо извади фенерче от раницата си. Светлината му беше много мижава, сякаш батериите бяха изтощени.

Спряхме пред една врата, на която пишеше „Калвин И. Ходж, Еск.“.

— Това ли е твоят човек? — запита Аламо.

— Да.

Вместо да извади инструментите си и да почне да обработва вратата, Аламо продължи по коридора до следващия офис. На вратата му пишеше „Мина Голдщайн, Фини платове“. Аламо извади клещи с дълги плоски челюсти. Затвори ги и вмъкна челюстите между бравата и касата на вратата. После приложи всичката си сила, опитвайки се да разтвори клещите.

— Дай една ръка.

Сграбчих едната ръкохватка със здравата си ръка и задърпах с всичка сила. Дървото започна да поддава. Болтът се изтръгна от мястото си и вратата хлътна навътре.

Поредният беден офис. Само бюро и метален шкаф със секции. На перваза имаше саксия с палма. Докато импровизирах някаква защита, подпирайки дръжката на вратата със стол, Аламо отиде до стената, която ни делеше от офиса на Ходж, извади два алпинистки чука от сака си и ми подаде единия.

— Хайде да си плюем на ръцете — каза той и започна да разбива мазилката.

Следващият половин час прекарахме в изкъртване на мазилката от гредите, оформящи скелета на стената. После се промъкнахме в офиса на Ходж през триъгълния отвор. Никакви алармени инсталации да вдигат врява. Никакви сложни ключалки за отваряне с шперц.

Офисът на Ходж имаше същото разположение и размери като този на Мина Голдщайн, обаче се кипреше с голямо дъбово бюро и плюшен килим. По стените бяха накачени множество грамоти, възхваляващи постиженията на Ходж, а един шкаф със стъклена витрина съдържаше поне петнадесет трофея, които бе спечелил при спортен лов и стрелба. Прекалено много мебели за такава малка стая. Реших, че навремето е държал огромен офис на булевард „Уилшир“, но му се е наложило да се премести, понеже нещата му са тръгнали на зле.

Мистър Ходж клонеше към своя залез.

Като използвахме чукове, един център с титанова глава и метални ножици, за по-малко от тридесет минути се справихме със сейфа с документите. Вътре намерих досието на Албърт Кейн. Не беше много дебело. По някакво предчувствие потърсих и тези на Сол Линкс и командор Стайлс.

За мое учудване досие на Сол нямаше, но открих една много тънка папка за командора.

Докато търсех, Аламо прерови останалата част от офиса, прибирайки в сака всичко ценно според разбиранията си и всички дребни пари.

Вече бях почти готов, когато изведнъж се разнесе силен трясък.

— Шшшт! — изсъска Аламо.

През дупката в стената мярнахме човек с фенерче в офиса на Мина Голдщайн.

— Помогни ми! — Аламо сграбчи шкафа с папките.

Мигом разбрах какво е намислил. Избутахме с възможно най-голямата бързина шкафа до стената, закривайки дупката. После грабнах пишещата машина на Ходж и я захвърлих през затворения прозорец.

Мигновено се включиха поне три алармени инсталации.

— Полиция! — изкрещя някой.

Аламо вече прелиташе през прозореца и аз го последвах. Едва когато сграбчих стоманения парапет и провиснах на ръце, проумях каква грешка съм допуснал. Прободеното ми рамо излъчи болка по-силна и от писъка на алармената система. Стоварих се върху покрива на щанда за хотдози, претърколих се по него и скочих на тротоара. Чист късмет си беше, че не успях да си строша някой кокал.

— Как си?

Аламо ме сграбчи за раменете и ми помогна да се изправя. Ръцете му ме стиснаха толкова силно, че изпъшках.

— Половин пресечка на север от „Пико“, на „Ливония“ — казах.

Аламо вече хвърчеше на юг по „Робъртсън“. Притичах на другата страна на улицата, за да ги отклоня на изток. Видяха ме.

— Стой или ще стрелям! — Направо като на кино. Дори не забавих крачка — прецених, че полицаят е все още на втория етаж и има много малки шансове да ме улучи с револвер на такова разстояние.

Продължих да тичам.

Проехтяха най-малко осем изстрела. Куршумите отскачаха по тротоара около краката ми. Всичките ми вътрешности омекнаха и затичах с такава скорост, че чак ми се стори, че съм станал невидим. Трябва да бях пробягал седем пресечки. Първите четири представляваха зигзаговиден маршрут, отдалечаващ ме от колата ми. Имах си наум, че трябва да заблудя полицаите, да се отърся от тях. После обаче проумях, че те не знаят къде се намира колата ми, а гонят мен.

Веднага хукнах направо към колата. След две минути цъфна и Аламо.

Подкарах на запад към Санта Моника.

— Проклятие, този път бяхме на косъм — каза задъхано Аламо. — Наистина на косъм.

Ръцете ми се потяха в гумените ръкавици.

— Ще отида в Санта Моника — казах.

— Можеш да ме хвърлиш до един приятел на „Тукседо“. Най-добре е да не намират никакви доказателства в колата. Кога искаш да нацепим дръвцата?

Искаше да каже кога ще си поделим плячката, която беше отмъкнал.

— Трябваха ми само няколко документа, за да се измъкна от една каша. Само това. Искаш ли да ти платя за услугата?

— Глупости, какво говориш. Абе, Изи, знаеш ли, че няма да е зле да поработим заедно. Бива си те, човече.

— Да. Страшно съм добър. Следващия път ще си оставя червата на първия ъгъл.

 

 

Оставих Аламо на половин пресечка от къщата на приятеля му.

Желанието ми да се прибера у дома ставаше непоносимо. Не можех и да си представя да прекарам нощта на хотел или дори в дома на приятел. Исках си моя стол и моята лампа.

Само глупак можеше да постъпи като мен в тази ситуация, но трябваше да се прибера у дома. Два пъти обиколих квартала. Нито пред къщата, нито някъде по улицата се виждаха подозрителни паркирани коли. Къщата беше тъмна. Това не означаваше нищо, разбира се — ченгетата може да ми бяха устроили засада в тъмното. Това обаче надхвърляше всичките ми представи за тях. Не представлявах чак толкова скъпоценна плячка, че да харчат толкова много пари извън редовното си работно време. Накрая вкарах колата в алеята, престраших се и влязох през предната врата.