Уолтър Мосли
Черна красавица (35)

34.

Бети не се нуждаеше от помощта ми. Такива прости неща като истината или отмъщението не я интересуваха.

Какво можех да направя? Ако ченгетата бяха убили Марлон, нямаше съд, където да изслушат подобно обвинение. Единственото отмъщение, което можехме да получим, щеше да бъде лично — престрелка. Но аз не исках да убивам ченге.

Не можех да помогна на Бети, така че смених една невъзможна задача с друга.

 

 

Малката уличка се казваше Озма Лейн. Беше задънена, с наблъскани една в други къщички като кибритени кутийки, които щяха да бъдат действително впечатляващи, ако можеха да надраснат размерите си поне пет пъти.

На пощенската кутия пред червеникавокафявата фермерска сградичка с фасада на замък от приказките, с черни печатни букви пишеше „Мистър и мисис Теодор Микс и син“. Почуках по розовата врата и след малко една бронзова плоча на височината на гърлото ми хлътна навътре. Отвътре се показа хубавичко бадемовидно оченце.

— Кой е? — запита не много приятелски оченцето.

— Казвам се Хол — отвърнах.

— Какво искате?

Тя беше. Гласът й се бе запечатал в мозъка ми точно както и последният стон на Бруно.

— Тед Микс тук ли живее?

— Не можете ли да четете?

— Трябва да говоря с него. — В действителност се надявах Тед да го няма, за да мога да разговарям със Суки.

— Е, няма го.

— Тогава може би вие можете да ми помогнете. Вие ли сте Суки Фриман?

— Аз съм мисис Микс, но нямам никакво време да слушам глупости. Децата се прибират скоро — каза тя и след малко добави, сякаш след размисъл: — С баща си.

— Не продавам нищо, госпожо. Работата е там, че получих писмо от един приятел, дето му викахме Двата пръста, защото имаше дефект по рождение. Та този приятел, той е в затвора, но скоро излиза, ми каза да предам на съпруга ви, че иска да говори с него за един техен общ приятел.

— Какъв приятел? — Суки си нямаше и представа, че Теодор може да си има работа с престъпници.

— Един мъж на име… — Щракнах два пъти с пръсти да демонстрирам слабата си памет. — Александър. — Видях как очите й се разшириха двойно. — Реймънд Александър.

— Какво искате?

— Нищо, госпожо. Работата е там, че Двата пръста нямаше адреса на Тед, а в затвора, сама разбирате, няма телефонни указатели. Така че ме помоли да се отбия и да разбера дали Тед има желание да си кажат някоя приказка. — Демонстрирах й най-приятната си усмивка.

Суки трепереше цялата от другата страна на вратата.

— Тед не познава този човек — каза тя.

— Кого?

— Онзи, когото казахте! — изкрещя тя.

— Кой от тях?

— Никой. Идете и кажете на онзи мъж, че тук няма човек на име Тед Микс.

— Защо да го правя, щом Тед не познава моя приятел?

Вратата се отвори. Суки Фриман беше гледка, която си струваше да се запомни. Беше изключително красива. Гладка кафява кожа и широко отворени устни, вечно готови за целувка. Беше с модерен домашен пеньоар и изящни чехли. Знаеше добре, че е красива, много красива, въпреки че беше само два следобед и тя още не беше облечена или гримирана.

— Влезте — каза тя.

Минах през коридорчето, което беше с размера на килер за метли, във всекидневната — килер без прозорци. Седнах. Имах чувството, че съм последвал някакво малко момиченце в кукления й дом.

— Какво искате? — запита тя.

Тъканта на модерния й пеньоар беше износена и овехтяла. Фигурата й изпъкваше отдолу така, сякаш беше гола. За миг ми се стрелна мисълта, че мога да имам всичко в тази стая. Можех да притежавам съпругата на Тед и къщата му само срещу едно голо обещание. Обещание, стаено в тези устни.

Но аз не исках нищо от това.

— Пръстите ми каза нещо за някакъв си Алфред. Знаете ли къде живее?

Суки скръсти ръце под гърдите си и след малко, когато видя, че се възхищавам на изпъкващите очертания, вдигна ръцете си още по-нагоре и каза:

— Алфред беше.

— За какво говориш, момиче? — Не ми допадаше това, което върша. Не ми допадаше, но беше по-лесно, отколкото да погребвам убит човек или да се изправям лице в лице с командор Стайлс; беше по-лесно, отколкото да позволя на Плъха да ме убие, загдето съм му попречил да пръсне черепите на трима невинни мъже.

— Няма значение дали ме разбирате, или не. Само предайте на вашия приятел, че Алфред беше човекът, сторил онова, за което той си мисли. Кажете му, че Алфред Бродхоук съобщи.

— Какво е съобщил?

— Това не ти влиза в работата. Само кажи на твоя приятел…

— Задръж малко топката, сладур. Аз съм тук и ти ще си имаш работа с мен. След като искаш да изпълня поръчката ти, ще трябва да ми платиш таксата.

— Да ти платя?

Кимнах.

— Колко искаш?

— Първо ще ми кажеш в какво се набърквам, а после аз ще окача табелката с цената.

— Ти не знаеш нищо?

— Знам имената и че е нещо сериозно.

Суки облиза устни и хвърли през рамо поглед към вратата.

— Тед скоро ще се прибере. Защо не се срещнем утре някъде… другаде?

— Защото утре вече ще е прекалено късно. Защото утре вече може да ми лежат на съвестта трима души. След като не искаш да си имаш работа с мен, ще изчакам Теодор.

Суки хвърли още един поглед към вратата, после каза:

— Двамата с Алфред ходехме заедно… тогава. Той беше в църквата на чичо ми. Никога не ме е харесвал в действителност, но аз бях племенница на пастор и на него му се искаше да бъде част от това. Той самият искаше да бъде пастор. И затова излизаше с мен.

— Така ли? Че в това няма нищо лошо — казах.

— Да, но ние винаги се карахме. Той не искаше да прави нищо. Не можеше да се престраши дори и за една целувка.

Поклатих съжалително глава. Какъв глупак. Суки не успя да сдържи усмивката си при този комплимент.

— Отне ми цяла седмица, докато го придумам да ме заведе да чуем Ти-боун Уокър в „Ейс Клъб“. Той не искаше да ходим, понеже там всички пиеха и гъмжеше от леки жени. Страхуваше се от тях. Така че не искаше да ме заведе и когато най-сетне успях да го склоня, поиска да си тръгнем още след първото изпълнение. Още нямаше единайсет, но той започна да мърмори за неделното училище и как нямало да може да погледне децата в очите, ако не си тръгнел веднага.

— Продължавай — подсетих я аз, сподавяйки една прозявка. Наистина бях уморен. Чак кокалите ме боляха.

— И после поиска да минем през онази алея, а аз не исках. И в този момент чухме изстрели. — От очите й рукнаха сълзи. — И Алфред се затича да види какво става, макар че се опитах да го спра. Върна се и каза, че видял мистър Александър с револвера в ръка, надвесен над Бруно Инграм.

Суки плачеше. Разбирах я. Единственото нещо, което искаше тя, беше хубав живот, но светът не искаше да я остави на мира.

— Казах му да го забрави — продължи тя. — Казах му, че това е грижа на Бога, а не негова. Но той не искаше да слуша. Замъкна ме до един уличен автомат и изрови пет цента от портмонето ми.

— Какво каза? — запитах. — Какво каза Алфред на ченгетата?

— Как какво? Каза им за мистър Александър и Бруно Инграм.

— Но какви бяха точно думите му? Какво точно каза?

— Не помня. Нещо за Господ, че нямало да го остави на мира или нещо от тоя род.

Това беше всичко, от което се нуждаех. Хич не се чувствах добре. Суки ми бе съобщила това, което моят приятел искаше да знае. И бе сложила надгробния камък над трупа на Алфред.

— Петдесет долара — казах.

— Какво?

— Петдесет долара за доставянето на съобщението и за да не споменавам името ти.

Тя прерови всяко чекмедже и всички дрехи в къщата. После извади паничката с дребните монети. Събра тридесет и четири долара и двадесет и седем цента. Взех ги. Казах й, че ще се върна за остатъка, но така и не го направих. Взех й парите, защото този разход щеше да й даде надеждата, че може би съм от честните мошеници и ще удържа на дадената дума.

Кой знае? Може би щях да го направя.

 

 

Тя дори ми даде и адреса на Бродхоук. Той живееше в една къщурка на Деветдесет и шеста улица. Използвайки камъни от брега, сухи треви и три гримирани кукли, той бе пресъздал в лявата част на буренясалия си двор сцената с раждането на Христос. В дясната половина бе конструирал триметров кръст от обрулени от времето оградни дъски. Кръстът бе подпрян на фасадата.

Когато доближих полегналото разпятие, забелязах, че по местата, където трябваше да са приковани ръцете, главата и краката на Христос, има разплескана червена боя.

По цялата предна врата бяха разлепени цветни картини от евтина илюстрована библия с много лошо качество. Голгота с трите кръста, Мария Магдалина, Йоан Кръстител, Йона, коленичил до морето.

Отвори ми една почти беззъба възрастна жена.

— Вие ли сте мисис Бродхоук?

— Не, аз съм Ема Джаксън. — Тя се усмихна. — Но Алфред Бродхоук живее тук. Той ми е племенник. Живее с нас.

— Вкъщи ли е?

— Не, господине. Алфред е в църквата. Ходи там всеки следобед да помага на Бога. — Старицата посочи към двора. — Алфред направи всичко това. Той иска Бог да присъства всяка минута от всеки ден. На Бобо това не му се нрави много. Той казва, че яслите са за Коледа, а кръстът за Великден и че Алфред трябва да слага тия неща само на тези две дати. Но Алфред твърди, че сме длъжни да помним всеки ден, че както има радост, така има и мъка.

— Бобо вуйчото на Алфред ли е?

— Не точно — каза тя. — Аз съм единствената роднина на Алфред на света. С Бобо живеем в свободен брак. Той работи в завода в Редондо. Може да ти сглоби всичко, което си разглобил, и да ти го направи още по-добро, отколкото е било. Гений е с машините, поне аз така мисля. Какво да кажа на Алфред?

— Нищо, госпожо. Нищо. Просто му кажете, че мистър Хол е бил тук. Чух за християнското му изкуство и исках да хвърля един поглед. Кажете му, че е много красиво.

Изпълнената с благодарност усмивка на Елма ме засрами. Тя разтърси ръката ми и почти я целуна.

Може би трябваше да поставят и една малка статуя на Юда, за да ознаменуват визитата ми.