Уолтър Мосли
Черна красавица (8)

7.

Когато се прибрах, наближаваше седем. Слънцето хвърляше последните сенки в града. Свърнах в уличката си, но преди да прекося ливадата пред входа на къщата, някакъв човек притича пред колата. Набих спирачките и изругах.

Беше висок бял мъж с дълга черна коса, щедро поръсена със сиво. Имаше дебели черни мустаци, като близнаци с надвисналите му вежди.

Роджър Хорн Късметлията беше военен пилот пенсионер. Четиринайсет години бе летял във военновъздушната база „Нортън“. Преди това беше хвърлял боеприпаси и храни на партизаните зад неприятелските линии през Втората световна война.

Коренът на Късметлията беше от Калифорния. Двамата със съпругата му, Ейприл, били гаджета от колежа в Санта Барбара. Омъжили се седмица преди Черния петък и началото на Голямата депресия.

Късметлията имаше дълбоко хлътнали очи, тъмни и мрачни, непроницаеми очи на религиозен лидер. Никога не го бях чувал да псува никого и имахме постоянна покана всяка неделя да ходим заедно с тях в църквата им на булевард „Олимпик“. Най-малко веднъж на седмица Ейприл печеше курабийки за Хесус и Перушинката, а задната им врата винаги беше отворена за всяко ожулено коляно или за лимонада в редките моменти на затишие.

Семейство Хорн се грижеше за децата, когато ме нямаше. Бяха свестни хора и аз рядко мислех за тях като за бели.

— Не влизай у вас, Изи — каза той, промушил глава през прозореца.

— Защо?

— Ела у нас и ще ти покажа.

Не исках да ходя никъде, но бяхме приятели и съседи. Така че последвах прегърбения пилот от запаса по дългия проход до задния му двор. От време на време се извръщаше към мен, сложил показалец върху устните си.

Вместо традиционната ограда между два участъка, нашите недвижими имоти имаха за граница всякакви овощни дървета и храсталаци. Джакаранда и магнолии и подстриган бамбук оформяха граничната линия. Папрат и орлови нокти затваряха всички пролуки, позволяващи надзъртането от единия в другия двор. Поддържах моята част от живия плет винаги добре подстригана и оформена. Обичам слънцето. Роджър обаче беше оставил дърветата да надвиснат над прохода, така че човек добиваше впечатлението, че е навлязъл в някаква пътека сред джунглата, тъмен тунел към друго време.

Мисис Хорн стоеше до зелената стена в задния двор. Беше страшно възбудена, едва я сдържаше да не заподскача на място, и непрекъснато притискаше показалец към устните си, за да не направя грешка и да изтърся на висок глас някое „Какво става тука бе?“.

Късметлията мрачно отмести костеливата си съпруга настрани, после внимателно раздели стената от папрат и ми кимна да погледна пред пролуката.

Колкото и да бях уморен, не можах да сдържа усмивката си, когато погледнах в собствения си заден двор. Зелена трева и големи червени и жълти рози. Според мен си беше съвършен двор, но не това предизвика усмивката ми. Там бяха Хесус и Перушинката. И двамата по плажни гащета, проснати върху един голям кашон. До тях пръскаше градинският маркуч. Всеки път, когато закъснявах и Перушинката започваше да се плаши, че никога няма да се прибера, Джус я занимаваше с нещо, както сега с водата.

Той бе подложил длани под главата, лежеше със затворени очи. Перушинката копираше позата му, но за очите й не можех да съм сигурен, защото носеше огромните слънчеви очила на Снежанка, които бяхме донесли за спомен от Дисниленд.

Заклех се да им бъда по-добър баща. Какво бях правил в пустинята, воювайки с някакъв непознат бял мъж? Аз бях всичко, което имаха, а пък подлагах живота си на ненужни рискове, вместо да се радвам на красивите си деца точно тук, в собствения ни рай.

Понечих да се обърна. Възнамерявах да се прибера у дома и да прегърна децата, да се обадя на мистър Линкс, да му върна парите и да изляза да се поразтърся за редовна работа, която ще ми осигури почтен живот.

Но щом понечих да се обърна, Късметлията протегна ръка и ме задържа. И сякаш беше някакъв магьосник, защото чудото стана.

— Колко нависоко е слънцето, Джус? — запита Перушинката. И понеже нямото момче не отговори, настоя: — А?

— Не знам. Но е доста високо. Ако те хвърлят оттам…

— А, не! — Перушинката така рязко тръсна глава, че очилата й се извъртяха.

Беше толкова красива, че за миг почти забравих, че Хесус е проговорил.

Хесус протегна ръка и я погъделичка под мишницата. Тя зарита и запищя:

— Спри! Спри!

— Няма! Няма! — заприглася й той.

Това е единственият път, когато съм плакал от щастие. Залитнах назад и Късметлията ме подхвана — сигурно се страхуваше, че ще падна. И сигурно щях да го направя. Защото в този момент не вярвах в съществуването на законите на природата. Дори гравитацията можеше да разхлаби хватката си и аз щях да се възнеса над собствения си дом.

— Той говори! — прошепна Ейприл в ухото ми.

Изобщо не ми прозвуча глупаво да ми казва това, което виждах. Можеше да го повтаря хиляда пъти.

После се прибрах и започнах да приготвям вечерята. Едвам се сдържах да не изтичам в градината и да не помоля Хесус да каже нещо. След десетина минути Перушинката се втурна тичешком при мен с крясъка:

— Татко! Татко се е прибрал, Джус!

Тя се втурна през задната врата, блъсна се в крака ми и ме прегърна с такава обич, каквато могат да изпитват само децата. Разроших светлокестенявата й коса и за миг си спомних за дъщеря си, която беше някъде в Мисисипи. Дъщерята, която бях загубил.

Жена ми Реджина взе със себе си Една, единственото ни дете, и се върна в Мисисипи. Понякога си мислех как Една нарича моя някогашен приятел Дюпре Бушар татко. И когато се замислях прекалено много, започвах да проумявам какво имат предвид някои хора, когато казват, че са били принудени да убият.

След минута се появи и Хесус. Погледна ме и сърцето ми подскочи в очакване. После се приближи до нас и ме прегърна. Погледна отблизо в очите ми и ми се усмихна със същата усмивка, както винаги.

— Момент! — изкрещях и се втурнах към печката така, сякаш маслото вече пръскаше в тигана. Може би трябваше да му позволя да види сълзите в очите ми, но там, където бях оцелял като дете, мъжете не плачеха.

Направих хамбургери и салата от авокадо с домати, кромид и накълцан на ситно чесън. Хлапетата изгълтаха всичко и ме пратиха в кухнята за още.

Перушинката ми разказа всичко за училище. Как направо изпаднала в бяс от едно момченце, което не я харесвало, и как разглеждали големи космати слонове в една книжка и как после рисували такива.

Хесус кимаше, усмихваше се и движеше рамене в отговор на въпросите ми. Беше спечелил срещата на „Хамилтън“ срещу „Дорси“ — единственият бегач от „Хамилтън“, класирал се на първо място.

Прекарах множество мъчителни часове в разговори със заместник-директора на училището за Джус, преди да се захване с бягането. Другите момчета му се подиграваха, защото беше мексиканец, ням и дребен. Но въпреки ръста си Хесус не изпитваше абсолютно никакъв страх. Спираше да се бие едва когато противникът му вдигнеше ръце. Не се страхуваше от раните или пък да се изправи срещу повече от един.

Искаха да го пратят в трудововъзпитателно училище, но аз отказах. Бях готов да го държа у дома и да се измъчвам, но не и да им позволя да го превърнат в престъпник.

Но точно тогава учителят им по физическо възпитание Марк го накарал да пробяга една миля и това беше краят на всички приказки за трудововъзпитателно училище. „Хамилтън“ вече си имаше звезда и това накара всички останали момчета да го оставят на мира.

Той беше мой син. Избран. Не бяхме кръвно свързани, но той искаше да живее с мен и аз исках да бъде до мен — колко бащи и синове могат да кажат това с чиста съвест?

Но въпреки това ме болеше, че все още не иска да разговаря с мен.

— Перушинке?

— А? — отвърна тя.

Хесус вече си беше легнал, уморен от състезанието.

Двамата с Перушинката бяхме на дивана в стаичката с телевизора и гледахме Доби Гилис. Тя обичаше Мейнард Кребс, а на мен ми допадаше бащата скъперник. Той беше наясно, че колкото и да се мъчи човек да направи нещо в този свят, винаги има някой, който иска да му го отнеме.

— Защо Джус не иска да разговаряме? — попитах.

— Той говори с теб, тате. Просто не иска да каже нищо.

— Но защо не иска да ми каже нищо?

— Защото… — И в този момент Мейнард се появи на екрана. Някой произнесе думата „работа“ и той получи истеричен припадък. Наложи ми се да изчакам да мине рекламата, за да я попитам наново.

— Слушам те, Перушинчице.

— А?

— Защо Джус не иска да говори с мен?

— Защото не иска, тате — отвърна просто тя. — Но всичко е наред, защото и той те обича.

— Но на мен ми е мъчно, че не иска да ми продума и думичка. — Съзнавах, че някъде съм прекосил невидимата линия и принуждавам малкото ми момиченце да се държи като голямо. Но толкова ми се искаше да си говорим с Хесус. Беше претърпял такива гадости като невръстно дете; не исках злото да е победило, отнемайки му думите към мен.

Перушинката ме дръпна за палеца, за да я погледна.

— Всичко е наред, тате — изрече тя. — Просто сега не може.

Все едно чух собствените си думи от устата й. Тя се изправи, прегърна главата ми с ръчички и ме задържа така, както я бях държал хиляди пъти, когато плачеше нажалена.

— Време е за лягане — казах аз, само за да опитам да въведа някакъв ред в живота си.

На масичката пред мен лежаха стара фотография и една по-нова, разписание на автобус, кървав кътник и чек за пет хиляди долара, изписан от Сара Кларис Кейн от Бевърли Хилс. Ако се съдеше по датата, тя го бе написала преди две седмици и половина.

Не бях длъжен да правя нищо. Нямах никакви уговорки с никого. Не бях обвинен в никакво престъпление.

И в този момент пред взора ми изникна Мартин Смит. Къдравата му глава и огромните му ръце с дебели пръсти. Щях отдавна да съм изгнил в земята, ако не бяха Мартин и Одел. Когато бях момче, ме бяха прибрали в домовете си и ме бяха хранили — тогава, когато навън нямаше нищо, освен студ и глад.

Знаех, че съм длъжен да посетя Мартин, преди да умре. Трябваше да го направя.

Така че реших да отида и да го видя, веднага след като се погрижа за нещата на масичката.