Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (9)

Глава 9

Петък, 10 декември 1965 г.

Десет дни минаха и ни следа от Франсин Мърей, но Франсин Мърей беше последната грижа на Рут Кинетон тази сутрин.

Въпреки че беше най-студеното време от зимата, Рут Кинетон предпочиташе да използва външния простор, вместо да пуска чистото си пране в онази сушилня. Нищо не мирише по-хубаво от дрехи, изсушени на свеж въздух. Освен това тя силно подозираше, че изкуствено ароматизираните антистатични омекотители, рекламирани по телевизията, всъщност са част от заговора на правителството да зарази кожата на почтените и примерни американци с вещество, което да ги превърне в зомбита. Конгресът непрекъснато нарушаваше нечии права в полза на пияници, хипита и хулигани, защо да не използва и омекотителите, дезодорантите за баня и флуорида за нечистите си цели?

Простря правилно: премяташе ъгълчето на всяка дреха върху ъгълчето на предишната, слагаше щипката, после премяташе ъгълчето на другата върху свободното ъгълче и пак защипваше. Устата й беше пълна с щипки, имаше още и в джобовете на престилката й. Да, нейният метод предполагаше използването на два пъти по-малко щипки, а просторът беше така оптимално използван, че не се виждаше никакво въже. Като свърши, подпря една пръчка с чатал под въжето, за да не виси. Добре, че днес не бе чак толкова студено, та мокрите неща да замръзват. Колкото и да държеше на сушенето навън, Рут мразеше да се бори със замръзнало пране.

По време на това упражнение изведнъж осъзна, че трите песа, които обикновено се въртяха по-надолу по „Гризуолд Лейн“, се бият в дъното на двора й. Щяха да дойдат и по-наблизо, защото псетата обикновено правеха така. А тя нямаше да им позволи да изцапат ослепително бялото й пране, нейните ярки и чисти цветни дрехи. Върна се в къщата да вземе метлата и пое решително към дъното на двора, където течеше поточе. То беше истинска досада. Наистина, не позволяваше на земята да замръзва бързо, но правеше кал. Псетата щяха да се овъртолят до уши в нея.

— Чиба! — извика и се спусна като вещица, току-що слязла от метлата си и размахала злобно превозното си средство.

Чиба, мръсни твари! Махайте се, чиба!

Кучетата не се биеха, а по-скоро игриво се хапеха. И трите; гризяха дълга кална, обвита с доста месо кост и не я пускаха, докато метлата на Рут не цапардоса силно две от тях. Те побягнаха с квичене и се спряха недалеч в очакване тя да се откаже. Третото куче, водачът на глутницата, приклекна, дръпна уши назад и започна да ръмжи и да й се зъби. Но Рут вече бе изгубила интерес към бездомните кучета. Костта беше двойна и на края й имаше човешки крак.

Не извика, нито припадна. Все още здраво стиснала метлата, се върна в къщата и се обади на полицията на Холоуман. Като свърши това, се настани на границата с калната локва, за да пази, докато пристигне помощ, а кучетата, сплашени, но не и победени, я наобиколиха.

 

 

Патрик отцепи целия район около поточето и първо се зае с гроба, който се намираше само на десет метра от мястото, на което кучетата се бяха сбили за кокала.

— Предполагам, че миещите мечки са били първи — каза той на Кармайн, — но съм сигурен, че тя — да, това трябва да е Франсин — е нарочно погребана така, че да бъде изровена бързо. Само на една педя в земята. Осем от десетте парчета са си още на мястото. Пол намери дясната раменна кост в храстите, оглозгана от миещите мечки. Лявата подбедрица и стъпалото са привлекли вниманието на госпожа Кинетон. Пуснал съм най-добрите полицаи да търсят главата, но не вярвам, че е тук.

— Нито пък аз — отвърна Кармайн. — И пак се връщаме в „Хъг“.

— Така изглежда. Моята версия е, че има зъб на някого там.

Кармайн остави Патрик да си върши работата и отиде в къщата, където Рут Кинетон беше готова и вече можеше да говори, макар че никак не беше безразлична към съдбата на Франсин Мърей.

— Горкото дете! Трябваше него да ръфат кучетата, ама прекалено хубаво ще е така да стане. Бих го изпържила жив, ще го сложа да седне в тигана, ще запаля огън под него със собствените си ръце и ще го гледам как се готви много бавно — каза тя, притиснала ръка към диафрагмата си. — Имате ли нещо против да си направя чай, лейтенант? Оправя ми стомаха.

— Ако може и за мен една чаша, госпожо.

— Защо при нас? — попита тя. — Това искам да знам.

— И аз, госпожо Кинетон. Но по-важното е дали снощи сте видели, или чули нещо?

— Сигурен ли сте, че е станало снощи?

— Така предполагам, но ми разкажете и за всичко необичайно, което ви се е случило през последните девет нощи.

— Нищо — отвърна тя и постави по една торбичка чай в двете големи порцеланови чаши. — Не съм чувала никакви шумове. О, кучетата лаят, но те си лаят постоянно. Семейство Дезмънд се бяха скарали — викаха, пищяха, чупеха съдове. Това стана по-предната нощ. Но се случва редовно. Той е алкохолик. — Замисли се за малко. — Тя също.

— Щяхте ли да чуете нещо, ако спяхте?

— Не спя много и никога не заспивам, преди синът ми да се прибере — каза Рут, изпълнена с гордост. — Той е мозъчен хирург в „Чъб“, оперира малките мехурчета във вените, които се пръсват и правят бели.

— Артериите — поправи я Кармайн автоматично. Очевидно и „Хъг“ го бяха образовали достатъчно.

— Точно така, артериите. Кийт е най-добрият по мехурчетата. Винаги съм си го представяла, че е като да залепиш спуканата гума на стар велосипед. Правех го често като момиче. Може Кийт от мен да го е наследил. Не знам откъде другаде.

„Ако не бях толкова разтревожен и гневен, помисли си Кармайн, можех да се влюбя в тази жена. Голяма скица е.“

— Кийт. Това не е ли съпругът на госпожица Силвърман.

— Да. Женени са вече три години.

— Да разбирам ли, че доктор Кинетон често работи до късно?

— Непрекъснато. Операциите отнемат часове. А той е ненаситен за работа, моят Кийт. Не като баща си. Не работеше, дори да го вържат с окови. Да, винаги чакам Кийт, за да съм сигурна, че е вечерял. Не мога да заспя, докато не се прибере.

— Снощи пак ли закъсня?

— Снощи се върна в два и половина, предната вечер — в един и половина.

— Вдига ли много шум като се прибира?

— Не. Тих е като мишка. Но няма значение, аз пак го чувам. Угасва мотора на колата и минава по инерция по алеята към нас, но аз пак го чувам — беше категорична Рут Кинетон. — Ослушвам се.

— Снощи да ви се е сторило, че го чувате, а той да не се е прибрал? Или пък предната нощ?

— Не. Чух само Кийт.

Кармайн си изпи чая, благодари й и понечи да си тръгва.

— Ще съм ви благодарен, ако не разказвате за това на никого, освен на семейството си, г-жо Кинетон — каза той на вратата. — Ще се върна да говоря с тях при първа възможност.

 

 

Кармайн влезе, когато Патрик вече беше измил частите от трупа и ги събираше на масата.

— Бяха толкова изцапани с кал, пръст и листа, че би било истинско чудо, ако намерим нещо полезно по тях — каза Патрик. — Запазих изпадалата мръсотия, мих ги с дестилирана вода. Взех проба и от потока. Сега имам повече материал за анализ — продължи доволно. — Изнасилването е същото, прониквал е в нея последователно с големи вибратори или дилдо вагинално и анално. Но виждаш ли тази продълговата права синина на ръцете точно под раменете и синината под лактите? Била е вързана с нещо поне трийсет сантиметра широко, вероятно дебел плат, може би брезент. Контузиите е получила, докато се е борила, но не е могла да се освободи. Това ни показва, че убиецът не се интересува от женски гърди. Сплескал ги е с брезента и така ги е скрил от погледа си. Това означава, че е лежала на маса. Нямам представа защо просто не й е сложил белезници на китките или не й е вързал ръцете. А че й е оставил краката свободни, е по-логично, трябвало е да ги мести.

— Колко е живяла след отвличането, Патси?

— Около седмица, но не мисля, че я е хранил. Хранопроводът беше празен. На Мерседес е давал корнфлейкс и мляко. Макар че разполагахме само с торса на Мерседес, мога да твърдя, че е променил някои от навиците си с Франсин. Или може би има малки разлики в отношението му към всяка една от жертвите. Без труповете никога няма да разберем.

— Откога е мъртва? — попита Кармайн.

— Най-много от трийсет часа. Вероятно и по-малко. Погребана е миналата нощ, но според мен е станало преди полунощ. Не я е държал дълго мъртва, но мога да ти кажа, че е починала от кръвозагуба. Виж й глезените — посочи Патрик.

Кармайн не беше стигнал дотам, но като премести поглед, замръзна.

— Турникети — промълви, останал без дъх.

— Не са от обичайните му средства. Не са стояли повече от час. Но той е хитър! Интуицията ми подсказва, че няма влакна или метал от турникетите. Предполагам, че я е вързал с обикновена желязна тел, която е била увита в плат, за да няма контакт с кожата. Телта е пристегната, но не се е врязала в кожата, нито се е закачила някъде другаде. Тези деца са леки, най-много четиридесет килограма. И на нея, също като на Мерседес, първо е прерязал гърлото, за да й изтече кръвта, после я е обезглавил, но при Франсин периодът е бил много по-кратък, отколкото при Мерседес.

— Кажи ми, че има сперма.

— Съмнявам се.

— Ще провериш ли и в мръсната вода за сперма?

— Кармайн! Папата католик ли е?

— Надявам се — каза Кармайн и стисна рамото на братовчед си.

 

 

Оттам отиде в кабинета на Силвестри, а Марсиано го следваше по петите. Ейб и Кори бяха още на „Еризуолд Лейн“ и разпитваха съседите дали не са видели, или чули нещо необичайно.

Предаде новините на Силвестри и Марсиано.

— Възможно ли е — попита Марсиано — този човек да не е от „Хъг“, но да мрази това място или нещо в него?

— Това започва да изглежда все по-вероятно, Дани. Макар че ми се ще да съм сигурен, че всички служители на „Хъг“ са били по местата си миналата сряда, когато Франсин беше отвлечена. Цели двайсет минути са необходими, за да се отиде от „Хъг“ до „Травис“ и обратно, и то ако тичаш. Госпожица Дюпре трийсет минути не успя да открие главните фигури. Обаче те, изглежда, са били всички заедно на покрива и тъй като са само седем, съм сигурен, че двайсетминутно отсъствие, последвано от тежко дишане, е щяло да се забележи. Е, сигурно само доктор Адисън Форбс нямаше да се задъха след такова тичане. Но като оставим това настрана, убиецът със сигурност иска да мислим, че жестокостите му са свързани с „Хъг“. Иначе защо ще избира да погребе трупа в двора на семейство Кинетон? Искал е да бъде намерена бързо и затова я е позатрупал със съвсем малко кал. Всички бездомни псета в диаметър от един километър ще се съберат веднага. Той определено си отмъщава на някого или на нещо, но на кого и за какво, нямам представа.

— Не мислиш ли, че семейство Кинетон имат нещо общо с това? — попита Силвестри.

— Не съм проверил още Хилда и Кийт, но Рут Кинетон е вън от всякакво подозрение.

— И сега какво?

— Днес ще се срещна с Хилда и Кийт, но ще отложа останалите служители на „Хъг“ за понеделник. Искам да бъдат пообработени от новините и от говорителите на полицията по телевизията.

— Ще продължи да убива, нали? — попита Марсиано.

— Той не може да спре, Дани. Ние трябва да го спрем.

— А новият екип психиатри, с които са се консултирали ФБР и нюйоркската полиция? Някаква помощ от тях? — поинтересува се Силвестри.

— Все старата песен, Джон. Никой не знае достатъчно за серийните убийци. Психиатрите не спират да ломотят за ритуали и фиксации, но с нищо не ни помагат. Не могат да ми кажат как изглежда този човек, на колко е години, какво работи, какво е било детството му, колко е образован. Той е енигма, пълна шибана мистерия… — Кармайн се спря, преглътна и затвори очи. — Извинявайте, господине. Но напрежението ми се отразява.

— На всички ни се отразява. Може би има повече серийни убийци на свобода, отколкото предполагаме — отвърна Силвестри. — Още много като нашия убиец. И все някой ще трябва да направи нещо, за да ни помогне да го хванем. Нашият извърши незабелязано десет убийства, преди да разберем за съществуването му. — Извади нова пура и я задъвка. — Продължавай да ровиш, Кармайн.

— Това смятам да правя — каза Кармайн и се изправи. — Рано или късно копелето ще сбърка и тогава ще ми падне в ръчичките.

 

 

— О, това може да съсипе Кийт — изплака Хилда Силвърман с побледняло лице. — Точно когато получи страхотно предложение. Не е честно!

— Предложение за какво? — попита Кармайн.

— Партньорство в частна практика. Ще трябва да купи акции, разбира се, но ние сме спестили достатъчно.

Което обяснява защо живеят в този бордей, помисли си Кармайн и погледът му се плъзна от Хилда на Рут, която също изглеждаше толкова притеснена за Кийт. Обединените жени на Кийт.

— Кога се прибрахте снощи госпожице Силвърман?

— Малко след шест.

— А кога си легнахте?

— В десет. Както винаги.

— Значи не чакате будна съпруга си?

— Няма нужда, Рут го чака. Аз съм човекът, който печели най-много в момента, нали разбирате.

И двете жени се стреснаха от шума на спираща пред къщата им кола. Скочиха и се втурнаха към вратата, борейки се за предимство като двама баскетболисти под коша.

Охо! — помисли си Кармайн, когато влезе Кийт Кинетон. Жабата от Дейтън, Охайо, се беше превърнала в принц. Кога бе станало това преобразяване и къде? Лицето и фигурата му бяха безупречни, но Кармайн беше поразен от дрехите. Само от най-хубавите, от добре ушитите габардинени панталони до кафявия кашмирен пуловер. Елегантно облечен неврохирург след тежък ден в операционната. А жена му и майка му пазаруваха от магазина „Грозно и евтино“. Като се освободи от жените си, Кийт се взря в Кармайн с проницателните си сиви очи и сви плътните си устни.

— Вие ли ме извадихте от операционната? — попита.

— Аз. Лейтенант Кармайн Делмонико. Съжалявам, но предполагам, че в „Чъб“ имат и други неврохирурзи, които да ви заместят.

— Разбира се, че имат! — сопна се той. — Защо ме повикахте?

Когато чу защо, Кийт се свлече в едно кресло.

— В нашия двор? — прошепна. — Нашия?

— Вашият, доктор Кинетон. Кога се прибрахте снощи?

— Мисля, че към два и половина.

— Забелязахте ли нещо различно край мястото, където си паркирате колата? Винаги ли я паркирате отпред, или я оставяте в гаража?

— В най-студената част на зимата я прибирам в гаража, но засега още я оставям навън — каза той, гледаше не към Рут, а към Хилда. — Това е кадилак на една година и в най-студените сутрини пали от раз. — Започваше да си връща високото самочувствие. — Истината е, че се прибирам претрепан от работа, наистина претрепан.

Нов кадилак, а жена ти и майка ти карат петнайсетгодишни брички. Ама че си лайно, доктор Кинетон.

— Не отговорихте на въпроса ми, докторе. Забелязахте ли нещо необичайно, когато се прибрахте снощи?

— Не, нищо.

— А забелязахте ли, че снощи беше малко влажно и разкаляно?

— Не бих казал.

— Алеята ви не е асфалтирана. Имаше ли по нея непознати следи от гуми?

— Казах ви вече, че нищо не съм забелязал! — повиши тон.

— Колко често се прибирате късно от работа, доктор Кинетон? Искам да кажа, толкова ли много пациенти, които изискват вашите умения, има в Холоуман?

— Тъй като нашето отделение е единственото в щата, което има оборудване да извършва цереброваскуларни операции, ние често сме претоварени.

— Значи е обичайно да се прибирате към два-три през нощта?

Кинетон прехапа устни и изведнъж извърна поглед от майка си и го насочи към Кармайн. Крие нещо.

— Невинаги съм в операционната — каза той кисело.

— Ако не сте там, тогава къде?

— Пиша дисертация, докторе. Чета лекции, които трябва да бъдат подготвени. Пиша много подробни описания на случаите, обучавам студенти в болницата и също така се занимавам и с обучението на специализанти по неврохирургия. — Погледът му оставаше разсеян.

— Жена ви ми каза, че се каните да купувате акции в неврохирургична практика.

— Точно така. В Ню Йорк.

— Благодаря ви, госпожице Силвърман, доктор Кинетон. Може по-късно да имам още въпроси, но засега това е всичко.

— Ще ви изпратя — каза Рут Кинетон.

— Наистина няма нужда — отказа любезно Кармайн, когато излязоха на верандата и вратата зад тях се затвори.

— Радвам се, че поне двама от нас не са глупаци.

— Това ли е вашето мнение за тях, госпожо Кинетон? Глупаци?

Тя въздъхна и подритна едно камъче на дъските в тъмното.

— Мислех си, че добрите феи са ми донесли Кийт, беше толкова сладък и красив, преди да тръгне на детска градина. Но едно му признавам, скъса си задника, за да получи образование, да се развие. Аз го обичам и това никога няма да се промени. Хилда му подхожда, да знаете. Знам, че не изглежда така, но си е самата истина.

— Ако се случи това с частната практика, какво ще стане с вас? — попита той, но прозвуча грубо.

— Няма да тръгна с тях! — заяви тя ведро. — Ще си остана тук на „Гризуолд Лейн“. И те ще се грижат за мен.

Кармайн искаше да каже още много неща, но не го направи. Каза само:

— Лека нощ, госпожо Кинетон. Вие сте страхотна жена.

 

 

По целия път обратно към улица „Седар“ Кармайн се бореше с неочакваното откритие, че убиецът скрива някъде момичетата и след това се връща да ги вземе. Това го тормозеше повече, отколкото смяната на расата.

— Той не се моли да го хванем — каза на Силвестри — нито ни разиграва, само за да ни покаже колко е хитър. Не вярвам, че егото му има нужда от такава стимулация. Разиграва ни, защото му се налага, по-скоро това е част от големия му план, а не малка странична заигравка. Като да погребе Франсин в задния двор на семейство Кинетон. Според мен това е защитен механизъм. И това ми подсказва, че убиецът наистина е свързан с „Хъг“, че има зъб на някого там и въобще не се притеснява, че можем да го разберем.

— Мисля, че трябва да претърсим „Хъг“ — предложи Силвестри.

— Да, и по-точно трябва да го претърсим утре, в събота. Но няма да получим заповед за обиск от съдия Дъглъс Туейтис.

— Кажи ми нещо, което не знам — изръмжа Силвестри. — Колко е часът?

— Шест — осведоми го Кармайн, след като погледна стария гаров часовник над главата на Силвестри.

— Ще се обадя на М.М. и ще видя дали той не може да убеди борда на „Хъг“ да ни даде разрешение за обиск. Естествено могат да доведат колкото искат служители да наблюдават претърсването, но ти кого предпочиташ, Кармайн?

— Професор Смит и госпожица Дюпре — отвърна, без да се замисля Кармайн.

 

 

— Инжектирал я е с демерол — каза Патрик, когато Кармайн влезе при него. — Не е могъл да стигне до вена, ако момичето се е съпротивлявало в ръцете му, но му е било необходимо лекарството да подейства колкото се може по-бързо. Затова първо проверих корема й и го видях. Тъй като има риск да пробие черво или черния дроб, му се е наложило да използва голяма игла: тънката туберкулинова игла с диаметър 0.5 милиметра, вместо да размести органите, е щяла да се забие в тях. И точно затова сме извадили късмет. Убождане с диаметър половин милиметър е щяло да заздравее напълно през седемте дни, през които я е държал жива. Иглата с диаметър един милиметър е направила дупка.

— Защо в корема е по-бързо, отколкото в мускул?

— Нарича се парентерална инжекция, смесва се с течността на коремната кухина. Само във вена е по-бързо. Предположих, че е използвал демерол, защото е бързо действащ опиат. Генеричното му име е меперидин и пристрастяването към него е по-голямо, отколкото към хероина. Затова рецепта за хапчета се получава трудно. Само медици имат достъп до ампули. И се оказах прав. Анализът показа, че е меперидин.

— Имаш ли представа в какво количество?

— Не. Намерих следи от него в кожните клетки около мястото, където я влязла иглата. Но или е изчислил грешно дозата, или Фраснин е имала добра поносимост към него. Щом е успяла да си скрие якето, значи се е свестила много по-рано, отколкото е очаквал.

— Не е била с вързана уста, но е била притисната от много дебела рогозка. И вероятно е била обездвижена със самозалепваща се лента върху крачолите и ръкавите — предположи Кармайн. — Когато се е свестила, не е могла да мърда много, макар че е възможно да е започнала да си освобождава ръцете. Смятам, че Франсин е била невероятна млада жена. От тези, които не можем да си позволим да губим.

— Всички са такива — намръщи се Патрик. — Но все си мисля, че трябва да е видял розовия ръкав да се подава от перната рогозка.

— Било е тъмно и той е бързал. Възможно е Франсин да е успяла да се размърда достатъчно, за да скрие какво е направила. Или пък когато е отворил сандъка, тя е изскочила и е започнала да се съпротивлява.

— Възможно е — каза Патрик.

— Пропусна ли си вечерята, Патси?

— Неси е на концерт в „Чъб“, така че за мен остава „Малволио“.

— И за мен. Ще се срещнем там, веднага щом кажа на Силвестри къде отивам. — Кармайн се усмихна широко. — Ще говори по телефона поне час.

 

 

— Съдбата ме опази от шефове — изломоти Силвестри, когато се вмъкна в тяхното сепаре. — Аз си определям работното време, затова мога да си позволя едно питие. Кафе и двоен скоч с лед — поръча на сервитьорката, която напомняше на Кармайн за Сандра.

— Толкова ли е зле? — попита съчувствено Патрик.

— М.М. е лесен. Той оценява това, което правим. Но да убеждаваш Роджър Парсън младши е все едно да изстискаш вода от камък. Отказва да се съгласи, че има връзка между случая и безценния му „Хъг“.

— Как се справи с него, Джон? — попита Кармайн.

Скочът пристигна. Силвестри отпи и стана лукав като главен демон на ада.

— Казах му да не върви против себе си. Ако няма връзка с „Хъг“, тогава колкото по-бързо претърсим сградата, толкова по-добре за него. Макар че — каза пак с онова лукаво изражение — платих известна цена за позволението му.

— А защо ли си мисля — започна Кармайн внимателно, — че някой друг ще трябва да плаща тази цена?

— Защото си умен, Кармайн. Следващия четвъртък, по обед имаш среща с Парсън в офиса му в Ню Йорк. Иска да знае всичко, което и ние знаем.

— Само това ми трябваше.

— Всяко нещо си има цена, Кармайн, всяко нещо.