Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (15)

Глава 15

Вторник, 4 януари 1966 г.

Първият работен ден от новата година беше ветровит и снежен, но лошото време не спря ръката, която бе изписала стените на „Хъг“ с графити: „Убийци, мразещи черните. Прасета. Фашисти.“, свастики и точно на предната фасада: „Ку Клукс Клан = Холоуман“.

Когато професорът дойде на работа и видя какво са сторили на скъпия му „Хъг“, припадна. Но не беше сърдечен пристъп. Робърт Мордънт Смит получи криза на духа. Беше откаран с линейка, а на екипа в нея беше ясно, че когато пристигнат в спешното през една сграда, трябва да търсят психиатри, а не кардиолози. Той плачеше, стенеше, говореше несвързано пълни безсмислици.

Кармайн отиде до „Хъг“, за да види всичко с очите си. Беше благодарен също като Джон Силвестри, че зимата е тежка и затова истински расови безредици няма да избухнат до пролетта. Само двама чернокожи предизвикваха стихиите и стояха отпред с плакати, почти разкъсани на парчета от вятъра. Едното лице му беше познато. Спря се пред входа и го огледа. Човекът беше дребен, слаб, незабележим, с много тъмна кожа, не беше нито хубав, нито секси. Къде го беше виждал, къде, къде? Погребаните спомени имат способността да се появяват внезапно, както стана и сега. Видеше ли нещо веднъж, то оставаше в ума на Кармайн и можеше да бъде повикано, когато се наложи. Племенникът на жената на Отис Грийн. Уесли ле Клерк.

Отиде до ле Клерк и приятеля му, още един кандидат за слава, който не изглеждаше толкова решителен като Уесли.

— Вървете си у дома, момчета — каза той любезно. — Иначе ще трябва после да ви размразяваме с кирки. Но първо да си поговоря с вас, господин ле Клерк. Елате вътре, не стойте на студа. Не ви арестувам, просто искам да поговорим, честна скаутска.

За негова изненада Уесли го последва кротко, а другият си тръгна, все едно го бяха освободили от училище.

— Ти си Уесли ле Клерк, нали? — попита той, като влязоха и започнаха да си изтупват обувките от снега.

— И какво ако съм?

— Племенникът на госпожа Грийн от Луизиана.

— Да, и имам досие. Да ви спестя времето да ме проверявате. Аз съм известен агитатор. С други думи — досаден негър.

— Колко време си лежал, Уес?

— Всичко пет години. Но не заради кражби на джанти или въоръжен грабеж, а за това че пребих едни бели селяндури, които мразят негрите.

— И с какво друго се занимаваш в Холоуман, освен че правиш мирни демонстрации и носиш яке на „Черната бригада“?

— Работя в завода за хирургически инструменти „Парсън“.

— Добра работа, изисква сръчност и интелектуални способности.

До значително по-едрия Кармайн Уесли изглеждаше като проскубано пиле до боен петел.

— И какво ви интересува къде работя, а? Мислите, че аз съм нарисувал онова там, нали?

— О, Уесли, дръж се като голям! — каза уморено Кармайн. — Графитите не са работа на „Черната бригада“, а на децата от гимназия „Травис“, да не мислиш, че не го знам? Искам да науча обаче защо стоиш на този кучи студ, в който няма да дойде никой да демонстрира с теб.

— Тук съм, за да покажа на белия човек, че е време да се поразмърда, господин Умно ченге. Няма да заловите този убиец, защото не искате. А аз си мисля, господин Умно ченге, че точно вие убивате черните момичета.

— Не, Уес, не съм аз. — Кармайн се облегна на стената и погледна Уесли с искрена симпатия. — Откажи се от методите на Мохамед! Те не са добри. По-хубав живот за чернокожите няма да бъде извоюван с насилие, без значение какво е казал Ленин за диктатурата. И като си помислиш, много бели са тормозели чернокожите в Америка през последните двеста години, но това убило ли е духа им? Върни се в училище, Уесли, завърши право. Ето това ще помогне на каузата на чернокожите много повече от Мохамед ел Неср.

— Да бе! И откъде пари за това?

— От работата ти в завода за хирургически инструменти „Парсън“. В Холоуман има добри вечерни колежи и много хора, които искат да помогнат.

— Белият човек може да си навре надменното покровителство отзад!

— Кой ти говори за белия човек? Много от тях са чернокожи. Бизнесмени, професионалисти. Не знам дали има такива в Луизиана, но в Кънетикът има и не са като Чичо Том. Те работят за своите хора.

Уесли ле Клерк се обърна и си тръгна, като вдигна десния си юмрук във въздуха.

— Е, Уес — усмихна се Кармайн на отдалечаващия се гръб на Уесли, — поне не ми показа среден пръст.

Но в главата на Уесли ле Клерк не се въртяха неприлични жестове, докато стъпките му скърцаха под засилващия се снеговалеж. Мислеше по друг начин за лейтенант Кармайн Делмонико. Умен е, доста умен. Прекалено спокоен и уверен в себе си, за да приеме на сериозно оплакване от преследване или дискриминация. Искаше да го спечели на страната на мекушавите и да сломи гнева му. Няма да стане. Не и с моя гняв. Благодарение на Отис имам възможност да захранвам Мохамед с информация, която ще му е необходима през пролетта. Мохамед вече ме гледа с повече уважение, а какво ли ще каже, като му съобщя, че холоуманските куки още душат около „Хъг“? Отговорът е вътре в „Хъг“. Делмонико го знае не по-зле от мен. При богатите привилегировани бели хора. Когато всички черни американци станат последователи на Мохамед ел Неср, нещата ще се променят.

— Трудна работа — каза Мохамед ел Неср на Али ел Кади. — Прекалено много от нашите черни братя са с промити мозъци, а още повече са съблазнени от най-страшните оръжия на белия човек — наркотиците и алкохола. Дори сега, когато Чудовището отвлече истинско чернокожо момиче, пак не набираме повече членове.

— Нашите хора се нуждаят от повече провокации — отвърна Али ел Кади. Това беше името, което Уесли ле Клерк си избра, след като прие исляма.

— Не — каза твърдо Мохамед. — Нашите хора не се нуждаят от провокации, „Черната бригада“ се нуждае от тях. Имаме нужда от мъченик, Али. Ярък пример, който ще доведе десетки хиляди мъже в нашите редици. — И потупа Уесли — Али по рамото. — А междувременно ти отивай на работа и работи добре. Запиши се във вечерно училище. Успивай мръсната кука Делмонико. И разбери всичко, което можеш.

 

 

Семейство Форбс все още бяха в Бостън и щяха да останат там, докато пътищата станат по-безопасни. Семейство Финч също бяха затрупани от снега. Уолт Полоновски бе прекарал уикенда във вилата си, но с живо момиче, Мариан. Хората, които Дани Марсиано изпрати там да огледат, не бяха съобщили за присъствието си. Кармайн нямаше намерение да прави служителите на „Хъг“ по-нещастни, отколкото бяха, и това значеше и да опази тайната на Полоновски, поне засега.

Патрик не беше намерил нищо в къщата на „Дъблин Роуд“, което да потвърди или отхвърли версията, че Маргрета е отвлечена от техния човек, но установи, че е била упоена с етер.

— Носи някакъв предпазен костюм — каза Патрик на братовчед си. — Направен е от материя, от която не падат влакна. Не знам какво има на краката си, но подметките му са гладки и не оставят следи, освен ако не стъпи в кал, което той не прави. Костюмът има прилепнала шапка или качулка, която покрива косата напълно, а на ръцете си носи ръкавици. По последното отвличане съдя, че всичко по него е черно. Може би си почерня и лицето. Възможно е костюмът да е от гума и да прилепва плътно по него като на водолаз.

— Те не са удобни за движение, Патси.

— Вече не е така, ако можеш да си позволиш най-добрите.

— А той може да си позволи най-доброто, защото според мен има пари.

Разследването на Кори и Ейб в Гротън също нямаше никакъв резултат. По Нова година винаги е шумно.

— Благодаря ви, момчета — каза им Кармайн.

Никой не искаше да изрече очевидното: ще знаят повече, когато се появи трупът на Маргрета.

 

 

Миналата вечер Кармайн се качи с асансьора до последния етаж на „Натмег Иншурънс“ и звънна на доктор Хидеки Сатсума, който благоволи да го покани.

— О, много е хубаво — каза Кармайн, докато се оглеждаше. — Снощи се опитах да ви намеря, докторе, но не си бяхте вкъщи.

— Не, бях в къщата ми на Кейп Код. В Чатъмс. Като чух прогнозата за времето, реших да се прибера днес.

Значи Сатсума има къща в Чатъмс? Три часа път с маниашкото му ферари. Даже по-малко, ако е тръгнал от Гротъм.

— Зимната ви градина е прекрасна — възхити се Кармайн, след като отиде до прозрачната стена, за да я огледа.

— Някога беше, но сега има неравновесие, което си опитвам да оправя. Още не съм успял, лейтенант. Сигурно е заради холивудския кипарис — не е японско дърво. Сложих го там, защото си мислех, че е необходима частичка от Америка, но може би съм сгрешил.

— Според мен, докторе, точно той прави градината — по-висок е, завит е около себе си в двойна спирала. Без него всичко останало е прекалено ниско и се скрива под стените, така се нарушава симетрията.

— Ще взема предвид вашето мнение.

„Да бе, все едно! — помисли си Кармайн. — Какво разбира един гайджин от хармонична подредба на вселената?“

— Господине, имам ли разрешението ви да изпратя човек да огледа къщата ви на Кейп Код?

— Не, лейтенант Делмонико, нямате. Само да се опитате и ще ви съдя.

Така приключи понеделникът, без да е свършено нищо полезно.

 

 

В шест часа във вторник вечерта той пристигна на „Понсонби Лейн“ №6, за да посети убежището на брата и сестрата Понсонби. Дрезгав лай на куче посрещна колата му и когато Чарлз Понсонби отвори пътната врата, в ръката си държеше каишката на кучето водач на сестра си.

— Странна порода — каза той на Понсонби, докато се изтупваше от снега на предната веранда.

— Наполовина златист лабрадор, наполовина немска овчарка — обясни Чарлз и окачи палтото му. — Наричаме я лабранем, а името й е Биди. Всичко е наред, миличка, лейтенантът е приятел.

Но кучето не беше толкова убедено. Реши да му позволи да влезе, но го държеше строго под око.

— Ние сме в кухнята, точно започвахме да си правим Бетовенова вечеря. Симфонии номер три, пет и седем. Винаги сме предпочитали нечетните пред четните. Заповядайте. Надявам се, че нямате нищо против да ви посрещнем в кухнята?

— Нямам нищо против да ме посрещнете където й да е, доктор Понсонби.

— Наричайте ме Чък, макар че от куртоазия аз ще продължа да се придържам към чина ви. Клеър винаги ме нарича Чарлз.

Поведе Кармайн през 250-годишната си къща с увиснали на места трегери и под, пълен с вдлъбнатини и неравности. Влязоха в сравнително модерна трапезария, от която се влизаше в оригиналната кухня. Тук дупките от дървеници, избелялата боя и сцепените дървении бяха истински. Изяж се, госпожо Елиза Смит.

— Кухнята сигурно някога е била отделена от къщата — предположи Кармайн, след като се здрависа с жена между трийсет и пет и четирийсет години, която много приличаше на брат си, включително и по воднистите очи.

— Седнете там, лейтенант — каза тя с глас като на Лорън Бакол и махна с ръка към уиндзорското кресло. — Да, била е отделена. В онези времена така е трябвало, ако случайно възникне пожар. Иначе е щял да изгори целия дом. С Чарлз я свързахме с къщата посредством трапезарията, но колко главоболия ни струваше това строителство!

— И защо така? — попита той, като взе чаша шери амонтиладо.

— Според наредбите трябва да строим с дървесина, която е толкова стара, колкото къщата — обясни Чарлз и се настани срещу Кармайн. — Най-накрая намерих два стари хамбара в северната част на щата Ню Йорк и ги купих. Прекалено много дървесина имаше в тях, но поне си запазихме за бъдещи ремонти. Добър стар дъб.

Клеър бе застанала с профил към Кармайн и въртеше тънък остър нож, с който се канеше да отреже две филета за пържоли. Кармайн гледаше със страхопочитание как сръчните й пръсти прокарваха ножа под сухожилието и го разрязваха, без да се губи нищо от месото. Правеше го по-добре, отколкото той би могъл.

— Харесвате ли Бетовен? — попита го тя.

— Да, много.

— Тогава защо не вечеряте с нас? Има много храна. Уверявам ви, лейтенант — каза тя, докато плакнеше ножа под металния кран на каменната мивка. — Първо суфле от сирене и спанак, лимонов сорбет за прочистване на небцето, после говеждо филе със сос „Беарнез“ с гарнитура от млади картофи, варени в домашен говежди бульон, и грах.

— Звучи много вкусно, но не мога да си позволя да остана дълго. — Отпи от шерито и установи, че е много добро.

— Чарлз ми съобщи, че още едно момиче е изчезнало.

— Да, госпожице Понсонби.

— Наричайте ме Клеър. — Въздъхна, остави ножа, седна при тях на масата и взе чашата с шери, все едно можеше да вижда.

Кухнята сигурно е била в по-голямата си част същата и преди двеста и петдесет години. Единствената разлика беше, че под големия комин някога се е намирала пещта за хляб, сега заменена с голяма печка на дърва. В стаята беше прекалено топло за Кармайн.

— Лята печка? Не ми е позната — каза той, като допи шерито си.

— Купихме я в Англия по време на младежката ни приключенска ваканция в Европа — отговори Чарлз. — Има много бавна фурна, която може да пече цял ден, и бърза, която се справя прекрасно с френските десерти. Много котлони. През зимата с нея топлим и вода.

— С нафта ли е?

— Не, с дърва.

— Не е ли скъпо? Искам да кажа, че нафтата е само девет цента галона. Дървата сигурно струват по-скъпо.

— Щеше да е така, ако се налагаше да купувам, лейтенант, но аз не го правя. Имаме двайсет акра гора зад Слийпинг Джайънт. Само тя ни остана, като изключим петте акра, върху които е къщата. Всяка пролет сека толкова, колкото ми трябват, и засаждам нови дървета на мястото на изсечените.

Боже, ето пак! Колко от служителите на „Хъг“ имат своите малки тайни убежища? Ейб и Кори ще трябва да отидат там утре и да претърсят двайсетте му акра гора. Много ще им хареса в този сняг! Погребалното бюро на Бенджамин Либман е толкова чисто, че ако искаме да го спипаме, трябва да го хванем как убива, а мазето на професора е пълно с влакчета. Но цяла гора…!

Втората чаша от шерито на Понсонби напомни на Кармайн, че не е закусвал и обядвал. Време беше да си върви.

— Надявам се, че няма да сметнете въпроса ми за груб, Клеър, но винаги ли сте била сляпа? — попита.

— О, да — отвърна тя весело. — Аз съм едно от бебетата, на които в кувьоза е даван чист кислород. Грешка от невежество.

Пристъпът на съжаление, който се надигна в него, го накара да извърне очи към стената, на която висяха няколко снимки в рамки, някои толкова стари, че сигурно бяха дагеротипии. Всички от семейството много си приличаха: ъгловати сурови черти, буйни вежди и гъсти тъмни коси. Само на най-скорошната снимка имаше по-различно лице — възрастна жена, която напомняше много на Чарлз и Клеър по тъничката коса, воднистите светли очи и издължените печални черти. Майка им? Ако е така, тогава те не бяха типични представители на семейство Понсонби, а на нейния род.

— Майка ми — каза Клер, която имаше безпогрешна способност да разбира какво става в стаята. — Нека свръхестествените ми дарби не ви тревожат, лейтенант. Те до голяма степен са хитрина.

— Мога да позная, че ви е майка. Двамата приличате повече на нея, отколкото на семейство Понсонби.

— Тя е от рода Сънингтън от Кливланд и ние наистина приличаме на нейното семейство. Мама умря преди три години, но беше по-скоро спасение. Имаше много тежка деменция. Но съгласете се, че не можем да оставим дъщеря на Американската революция в дом за сенилни старици, затова аз се грижех за нея до горчивия й край. Бих добавила, с отличната помощ от социалните служби.

„Значи това е дом на потомци на борците за независимостта на Америка — помисли си Кармайн. — Сигурно не гласуват за никого по-ляв от Чингиз хан.“

Стана и усети, че леко му се вие свят. Братът и сестрата Понсонби сервираха шерито във винени чаши, не в малки за шери.

— Благодаря ви за гостоприемството. — Хвърли поглед към кучето, което лежеше, без да сваля очи от него. — Довиждане, Биди. Беше ми приятно да се запознаем.

— Какво мислиш за добрия лейтенант Делмонико? — попита Чарлз Понсонби сестра си, когато се върна в кухнята.

— Че нищо не му убягва от погледа — отвърна тя, докато мачкаше сварени яйчни белтъци в сместа от спанак и сирене.

— Така е. Утре ще претърсят цялата ни гора.

— Това тревожи ли те?

— Ни най-малко — каза Чарлз. Сложи суровото суфле в тава и го постави в горещата фурна. — Макар че ми е жал за тях. Безрезултатното разследване е много изнервящо.