Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (20)

Глава 20

Понеделник, 31 януари 1966 г.

Предишната сряда наваля половин метър сняг и не последва затопляне, което не беше необичайно за януари. Температурата падаше до двайсет градуса под нулата, още като се стъмнеше. Наблюдението се превърна в истински кошмар. Мъжете бяха увити във всякакви кожени палта, взети назаем от съпруги и майки, животински кожи, одеяла, слоеве вълна, термобельо, електрически одеяла с батерии, ползваха грейки от деветнайсети век с въглища и всичко, което можеше да ги предпази от измръзване. Разбира се, след като термометърът падна пет градуса под нулата, вече никоя кола не можеше да се държи запалена заради гъстата бяла пара, която излизаше от ауспуха и издаваше присъствието й. Най-големите късметлии се бяха увили в ловни кожи от Аляска.

Кармайн пое дежурството от полунощ до осем сутринта. Ходеше със собствената си кола, бежов буик с кадифен салон, за който благодареше подред на всички светии.

Нощта на неделя срещу понеделник беше още по-студена, стана трийсет градуса под нулата. Той седеше увит в две кашмирени одеяла с открехнати странични прозорци, колкото да не се запотяват стъклата, а зъбите му тракаха като кастанети. Вечнозелените планински лаврови храсти го скриваха добре, но в четвъртък, първия ден от наблюдението, се бе сетил за Биди — дали кучето няма да усети присъствието му и да започне да лае? Не го откри, не го усети и тази нощ. Само някой напълно луд би излязъл в такова време. Това беше сезонът на запалените камини, на меката топлина от климатиците, на прекрасните домашни занимания. Ако Призраците са планирали отвличане, ужасният студ щеше да ги затрудни.

Имотът на Понсонби си беше предизвикателство. Парцел от пет акра, по-дълъг, отколкото широк, и се спускаше остро от било, което беше задната му граница. Старата къща се намираше близо до шосето и бе заобиколена от рядка гора. Билото зад имота всъщност беше началото на двайсет акра защитена гора, дарена не на щата, а на общината на Холоуман от Айзък Понсонби, дядото на Чарлз и Клеър. Айзък бил любител на елените и мразел лова. Тези двайсет акра, гласеше завещанието, трябвало да станат защитен резерват за елени. Общината не се бе загрижила особено за дарението, само бе поставила тук-там по някоя знак „Ловът забранен“. Изглеждаше така, както по времето на Айзък — гъста гора, населена с много елени. Простираше се от билото до „Диър Лейн“ и спираше строителството. Въпреки че Кармайн беше сигурен, че Чарлз Понсонби не е такъв атлет, че да предприеме подобен поход при трийсет градуса под нулата, разположи коли и на „Диър Лейн“, на завоите и на шосе 133. Съгледвачите там му съобщиха, че няма коли, паркирани на „Диър Лейн“.

Нощта бе типична за такива арктически условия. Небето не беше просто черно, а наситено мастилено, в него се виждаха ярки паяжини и букети от бляскави звезди и нито едно облаче. Красота! Не се чуваше никакъв звук, освен тракането на зъбите му, всичко беше неподвижно, нямаше ярки светлини и скърцане на гуми по заледената алея.

И тъй като не можеше да стои, без да прави нищо, започна да обмисля една идея и точно тогава от небето се стрелна падаща звезда и изписа огнена траектория в небето.

Погледни религиозната страна на нещата, Кармайн. Помисли за всички тринайсет момичета, върни се чак до Розита Есперанца, първата отвлечена… Десет от тях бяха католички. Рейчъл Симпсън беше дъщеря на епископален свещеник. Франсин Мърей и Маргрета Бюли бяха от баптистки семейства. Но никое от момичетата от протестантска вяра не беше от „бяла“ църква. Тогава защо да не прибавим католицизма към черното протестантство? Какво ти говори това, Кармайн? Бял фанатик протестант, това ти говори. Забравихме за превеса на момичетата католички, сигурно защото ни се стори, че с Франсин и Маргрета Призраците смениха посоката. Повече от седемдесет и пет процента от тях са католички, плюс дъщеря на черен протестантски пастор, дете от смесен брак и Маргрета. Маргрета не се вписваше в никакви схеми. Дали сме пропуснали нещо за семейство Бюли?

Забрави за студа и нямаше търпение да настъпи утрото, което да го освободи от това безсмислено и безрезултатно дежурство и да му позволи да отиде да се види с господин Бюли.

От радиостанцията му се чу кратък тих звук, знак, че към колата му се приближава полицай. Погледна си часовника и видя, че е пет сутринта, прекалено късно да се случи нещо, ако е планирано нощно отвличане. Едно беше сигурно, двамата Понсонби спяха.

Патрик се мушна на седалката до него и ухилен му подаде един термос.

— Най-доброто от „Малволио“. Висях над главата на Луиджи, докато не свари прясно кафе. А поничките със стафиди са току-що направени.

— Патси, обичам те.

Дъвкаха и пиха мълчаливо пет минути, после Кармайн разказа на братовчед си новата си хипотеза. За негово разочарование тя не хареса на Патрик.

— Проблемът е, че толкова отдавна работиш по този случай, че си изчерпал всички вероятни версии и сега започваш да обмисляш невероятните.

— Със сигурност има религиозен елемент и освен това е свързан с расата!

— Съгласен съм, но не религията интересува Призраците, а че богобоязливите семейства отглеждат точно такива момичета, каквито те търсят.

— Семейство Бюли крият нещо, няма начин да не е така — каза Кармайн. — Маргрета не се вписва в схемата.

— Не се вписва — започна търпеливо Патрик, — защото хипотезата ти е откачена. Върни се към основните неща! Щом смяташ Призраците преди всичко за изнасилвачи, а после за убийци, тогава не би трябвало да търсиш религиозен фанатик, от какъвто и да е цвят и изповедание, включително и от нехристиянските вероизповедания. Ти търсиш мъж или двама мъже, които мразят всички жени, но някои повече от другите. Призраците мразят комбинацията от неща, които знаем — непорочност, младост, различен цвят на кожата, красиво лице и други неща, за които още не знаем. Никоя от тях не е бяла и никоя следваща няма да бъде, усещам го. Най-вероятно жертвата ще бъде от латински произход и католичка. Заради възпитанието си тези деца са по-наивни от връстниците си, държат ги много строго и много ги обичат. Но ти знаеш това, Кармайн! Семействата не са нови имигранти, а според мен религиозен фанатик би се целил в новопристигнали. Ще иска да намали притока, да се разчуе, че ако дойдеш в Америка, децата ти ще бъдат изнасилени и убити. Според мен отговорът е в класовия конфликт.

— Въпреки това ще се видя с господин Бюли — заинати се Кармайн.

— Щом така смяташ. Но тя не се вписва, защото схемата, която чертаеш, я има само в твоя мозък. Станал си жертва на умората от битката.

Млъкнаха. Само още три часа и дежурството му свършваше.

Малко преди седем сутринта радиостанцията в колата издаде друг звук, който казваше: изтегляй се незабелязано и отивай в базата, защото е отвлечено друго момиче.

Базата на Кармайн беше мотела „Майор Минор“, където с Патрик помолиха да ползват телефона. Самият майор беше на рецепцията и изгаряше от любопитство какво се е случило. Всичките му стаи бяха ангажирани от полицаи от Холоуман срещу сума, която както те, така и той, знаеха, че е огромна, особено след като никой не ги ползваше. Знакът „Няма свободни места“ беше прикритие за паркираните коли — собственикът никога нямаше да го закачи, ако не беше истина.

Докато Кармайн говореше, Патрик наблюдаваше собственика, майор Минор, и разсеяно разсъждаваше върху странното му име^[1]. Младият Ф. Шарп Минор беше отишъл да учи в „Уест пойнт“, решен да придобие звание, което щеше да превърне името му в оксиморон. Сега беше минал петдесетте, имаше голям червен нос на пияница и поведение на армейски книжен плъх: ако формулярите са правилно попълнени и книжата са в ред, прави каквото искаш — спукай от бой някой войник или кради оръжие от казармата. Тази особеност на майор Минор беше много удобна за бизнеса му, който печелеше от хора, които идваха за по час в ранния следобед. Главният паркинг беше отзад, за да не може някоя съпруга, преминаваща по шосе 133, да забележи колата на благоверния си. По едно време Кармайн беше толкова отчаян, че включи и майор Ф. Шарп Минор в списъка със заподозрените, и то само защото знаеше, че във всички стаи има дупки за наблюдение. Дъртият трол беше махнал камерите, след като частен детектив го хвана да снима директор на компания и секретарката му, но майор Минор още можеше да гледа.

— Норуич — каза Кармайн. Кори, Ейб и Пол ще дойдат всеки момент. — Отдалечи се от майора. — От ливански произход е, но семейството живее в Норуич от 1937 година. Името й е Фейт Хоури.

— Мюсюлмани ли са? — попита Патрик невярващ.

— Не, католици от сектата на моронитите. Съмнявам се, че има моронитска църква, затова сигурно ходят в обикновена католическа.

— Норуич е доста голям град.

— Но те живеят в покрайнините му. Господин Хоури има магазин в Норуич. Домът му се намира на север, на половината път за Уилимантик.

Ейб спря с форда. Зад него пристигна и Пол в немаркирания бус на Патрик.

— Не знам защо ще си правим труда да ходим дотам — каза Кори, когато фордът потегли с нормална скорост и без сирени, докато не се отдалечиха от „Понсонби Лейн“.

Това, помисли си Кармайн и въздъхна наум, е забележка на отчаян човек. Аз не съм единственият, който страда тежко от умора от битката. Започваме да вярваме, че никога няма да хванем Призраците. Това е четвъртото момиче, откакто знаем за съществуването на Призраците и не сме се придвижили ни на йота. Кори е стигнал своето дъно, а аз не знам колко ми остава, докато стигна моето.

— Отиваме, Кор — каза той, сякаш в казаното от Кори нямаше нищо странно, — защото трябва да огледаме местопрестъплението. Ейб, ако тръгнем на север по И–91 към Хартфорд и след това завием на изток, ще се движим по по-хубав път, отколкото ако хванем И–95 към Ню Лондон.

— Не можем — отговори веднага Ейб. — Там има пет катастрофирали камиона.

— Поне — каза Кармайн, като се настани на любимото си място отзад — парното работи. Ще поспя малко.

Къщата на семейство Хоури се намираше на ветровита улица, недалеч от река Шетакър и беше хубава като пейзажа наоколо. Постройката беше триетажна и традиционна, но по-разчупена и интересна. Между нея и шосето имаше езерце, което по това време на годината беше здраво замръзнало.

Замръзнало беше и поточето, което го свързваше със скованата река. Езерото беше почистено от снега и ставаше за ледена пързалка, но малкият дървен кей показваше, че през лятото из него се разхождат и лодки. Вятърът разклащаше малка полянка от изсъхнали папури, а белите снежни полета чак до хоризонта светеха в златисто под слънцето. Около къщата се издигаха брези и върби с голи клони, а на хълмче зад езерото се извисяваше масивен дъб. Той напомняше за пикници на сянка през лятото. Каква по-добра обстановка за отглеждане на деца от тази американска мечта?

Кармайн разбра, че семейството има седем деца. Само деветнайсетгодишният Антъни не си беше вкъщи. Брат му Марк беше на седемнайсет, после следваше Фейт на шестнайсет, Нора на четиринайсет, Емили на дванайсет, Матю на десет, а най-малката Филипа беше на осем.

Мъката им беше толкова силна, че не бе възможно да разпитат, когото и да било, включително и бащата. Почти трийсет години живееха в Америка, но те не бяха променили ориенталската им реакция при загуба на дете. Когато Кармайн успя да намери снимка на Фейт, разбра какво се опитваше да му каже Патрик на „Понсонби Лейн“. Фейт беше като сестра на останалите момичета — от гъстата къдрава черна коса до големите тъмни очи и сочните устни. Тя бе най-светлата от всички, приличаше на италианка от Южна Италия или на сицилианка. Тенът й беше средиземноморски.

Патрик изглеждаше съкрушен, когато се срещна с Кармайн на студената веранда.

— Навън така е сковало, че те са сложили сламена пътека от шосето до задната веранда, прилича на евтина пътека за стълби. Изринали са и са поръсили със сол местата, където паркират, така че местните ченгета не са намерили никакви следи от гуми. Отворили са задната врата с ключ или с шперц и според мен са знаели точно къде спи Фейт. Като всички деца и тя си е имала собствена стая на втория етаж, където са всички спални. Сигурно са я заварили да спи. Единствените следи от борба са малко разбърканите завивки от страната на краката й, вероятно е ритнала слабо няколко пъти. После са я изнесли по същия път, по който са влезли, и по сламената пътека са излезли на шосето, където е била паркирана колата им. Доколкото разбираме, никой не е чул нищо. Разбрали, че я няма, когато не слязла на закуска, която майката по това време на годината сервира по-рано. Пътят с кола до Норуич е един час, когато пътищата не са почистени добре. Децата отиват с баща си в магазина и остават при него, докато стане време за училище, което се намира наблизо.

— Вършиш моята работа, Патси. Имаме ли някаква информация колко висока е била? Колко е тежала?

— Не и докато не пристигнат отец Ханигън и монахините. Мъката им ги е лишила от здрав разум и никой не ми позволява да му кажа една дума. Скубят си косите с шепи.

— И тече кръв от мястото, по което госпожа Хоури не спира да се чеше. Затова излязох — каза Кармайн и въздъхна. — Не че се притеснявам от оскубана коса и малко кръв. Призраците не са оставили нито косъм и нито капка.

— Семейството вече е обявило Фейт за мъртва.

— И как да ги виниш, Патси? От някои от нас ползата е колкото от виме на бик, Ейб и Кори вече започват да се предават. Зле са, но не го показват.

Патрик присви очи и въздъхна с облекчение.

— Ето го нашия свещеник и неговите кохорти. Може би те ще знаят как да ги успокоят.

Ако не успеят, тогава отец Ханигън поне ще даде на Кармайн информацията, от която се нуждаеше. Фейт беше сто петдесет и осем сантиметра и тежала около четиридесет и два килограма. Слабичка, още не много развита. Мило момиче, набожно, пълна отличничка по всички предмети, но предпочитала природни науки. Искала да учи медицина. Това лято щяла да се присъедини към доброволците в болницата „Сейнт Стан“, но досега родителите й не я пускали да излиза много от вкъщи, смятали че е прекалено малка. Антъни, братът, който не си беше вкъщи, учел в медицински колеж в университета „Браун“. Изглежда всички деца се интересували от наука. Семейството било много сплотено и уважавано. Магазинът им се намирал на хубаво място в Норуич и никога не бил обиран, къщата им също, нито пък някой от тях е бил тормозен или нападнат.

— Пак се връщаме на недокоснатата невинност, хубавото лице и младостта и вероятно религията — каза Кармайн на Силвестри, когато се върна в Холоуман. — Напоследък цветът на кожата не е най-важното за Призраците, но при всички са налице първите три признака, при повечето и четвъртият. Подаръкът за шестнайсетия рожден ден на Маргрета от майка й било посещения във фризьорски салон за изправяне и подстригване на косата като на Дион Уоруик. Пяла песен на Дион на училищния концерт. Тази информация ме накара да се замисля, но след като проверих, се уверих, че това не е доказателство за… как да се изразя? Отказ от невинността? Макар че Маргрета не ми дава мира, Джон. Тя е единствената черна перла сред колекцията ни от матови момичета. Прекалено висока, прекалено тъмна, прекалено неподходяща.

— Може би Призраците натискат копчетата на расовите предразсъдъци. Действията им не помагат на расовия мир.

— Тогава защо не са отвлекли още едно, също толкова тъмно момиче? В кръстословицата на „Таймс“ скоро ми се засякоха две думи — матов и отказ. Когато ги написах, ми идеше да се разкрещя. Където и да отида, навсякъде откази.

Силвестри не каза какво мисли, а то беше: Имаш нужда от дълга почивка на Хаваите, Кармайн. Но не още. Не мога да си позволя да те снема от това разследване. Ако ти не успееш да го хванеш, никой няма да успее.

— Време е да свикам пресконференция — каза той. — Нямам какво да им кажа, но трябва публично да се направя на глупак. — Изкашля се и задъвка края на една много парцалива пура. — Губернаторът се съгласи, че трябва да се направя публично на глупак.

— За да спасиш техните задници ли?

— Не, не още. Как мислиш, че минават повечето ми дни? В телефонни разговори с щатската управа, ето как.

— Никой от служителите на „Хъг“ снощи не си е показал носа навън. Което не означава, че нямам намерение след трийсет дни отново да ги наблюдавам. Джон, все още не мога да се отърва от усещането, че „Хъг“ е замесен много дълбоко, и то не само като обект на вендета — сподели Кармайн. — Колко ще кажеш на пресата?

— Малко от това, малко от онова. Но нищо за празничната рокля на Маргрета. И ще си мълча, че убийците са двама.