Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (11)

Глава 11

Понеделник, 13 декември 1965 г.

Проблемът с проточили се разследвания като това на Чудовището бе, че вместо работата да се върши постепенно, се работеше на приливи и отливи. Неделята мина в опити за четене, превключване на телевизионни канали, безцелни обиколки из апартамента. Затова в понеделник, в девет сутринта Кармайн пристигна с известно облекчение в „Хъг“. И намери тълпа чернокожи мъже, струпани пред входа. Носеха плакати „Убийци на деца“ и „Расисти“. Повечето бяха с якета на „Черната бригада“ и военни панталони. Наблизо имаше паркирани две полицейски коли, но демонстрантите бяха мирни, задоволяваха се само да викат и вдигат свит юмрук, жест, който лично Мохамед ел Неср беше измислил. Нямаше никого от лидерите на „Черната бригада“, забеляза Кармайн. Тези бяха дребни риби, дошли с надеждата да хванат един-двама телевизионни журналисти в мрежите си. Пуснаха Кармайн да отиде до изхода, без да му направят нищо, ако не се броят няколкото подвиквания „Прасе!“.

Естествено новините през уикенда отделиха централно място на Франсин Мърей. Кармайн беше предал навреме на Силвестри предупреждението на Дерек Деймиън и въпреки че нищо не се бе случило до днес, всяко ченге с добра интуиция би надушило, че се задават проблеми. Холоуман не беше единственият замесен град, но изглежда се превръщаше в център на недоволството по принцип и конкретно по случая. Обвързването на разследването с „Хъг“ гарантираше, че вестниците няма да окичат главите на Джон Силвестри и Кармайн Делмонико с лаврови венци. Коментарите през уикенда бяха пълни с обвинения в полицейска некомпетентност.

— Видяхте ли ги? — От устата на професора хвърчаха слюнки, когато Кармайн влезе в кабинета му. — Видяхте ли ги? Демонстранти, тук!

— Трудно бих ги пропуснал, професоре — каза сухо Кармайн. — Успокойте се и ме чуйте. Можете ли да се сетите за някого, който има зъб на „Хъг“? Например някой пациент?

Професорът не беше измил великолепната си коса и самобръсначката му беше пропуснала толкова, колкото бе успяла да обръсне. Все признаци на сриващо се его, разпадащ се личностен интегритет или както там го наричаха психиатрите.

— Не знам — отговори той, сякаш Кармайн го бе попитал нещо напълно откачено и немислимо.

— Вие преглеждате ли пациенти?

— Не, от години не го правя, само в изключителни случаи консултирам пациенти, от които всички други са се отказали. Откакто е открит „Хъг“, аз съм тук изцяло на разположение на моите учени, обсъждаме проблемите им, ако се натъкнат на някоя дилема или пък ако нещо се обърка. Съветвам ги, понякога им подсказвам нови посоки, които да изследват. Като прибавим и преподавателската ми работа и четенето, не ми остава никакво време да преглеждам пациенти.

— Кой преглежда пациенти? Освежете паметта ми.

— Адисън Форбс най-вече, тъй като неговата научна работа е изцяло клинична. Доктор Понсонби и доктор Финч приемат известен брой пациенти, а доктор Полоновски има голяма клиника. Той е много добър в сферата на малабсорбционните синдроми.

На Кармайн му се щеше да попита какво им пречи да говорят на нормален език? Но каза само:

— Значи предлагате да се видя първо с доктор Форбс?

— Срещнете се с тях в какъвто ред искате — отвърна професорът и позвъни на Тамара.

Ето още един служител на „Хъг“, който не изглежда много добре, забеляза Кармайн. Чудя се какво ли й е? Красива, секси жена, но сигурно осъзнава, че не й остават много хубави години.

 

 

Адисън Форбс не изглеждаше изненадан.

— Дали преглеждам пациенти? — попита. — Естествено, лейтенант! Приемът ми понякога надхвърля трийсет души на седмица. Никога не са по-малко от двайсет. Аз съм толкова известен, че пациентите ми са не само от цялата страна, но и от чужбина.

— Възможно ли е някой от тях да има зъб на вас или на „Хъг“, докторе?

— Драги ми господине — започна Форбс надменно, — рядко пациент разбира болестта си! Ако лечението не успее да сътвори чудеса, когато той се е самозаблудил, че така трябва да стане, обвинява лекаря. Но аз винаги изтъквам пред пациентите си, че съм обикновен лекар, а не магьосник и че подобрението вече е успех.

Той е сприхав, нетолерантен и надменен, освен това е невротик, реши Кармайн, но премълча. Вместо това попита любезно:

— Някой от тях да ви е заплашвал?

Форбс изглеждаше шокиран.

— Не, никога! Ако търсите пациенти, които заплашват, трябва да говорите с хирурзите, не с невролозите.

— В „Хъг“ няма хирурзи.

— Затова няма и заплахи от пациенти — беше троснатият отговор на Форбс.

От доктор Уолтър Полоновски разбра, че малабсорбционен синдром значело, че пациентът имал непоносимост към това, което природата е предвидила за храна на всички ни или пък харесва това, което природата не е предвидила за храна.

— Аминокиселини, плодове, зеленчуци, олово, мед, глутен, всички видове мазнини — смили се над него и му обясни Полоновски. — А като ви минат достатъчно пациенти през ръцете, разбирате, че списъкът е безкраен. Медта например може да предизвика анафилактичен шок. Но аз се интересувам по-специално от веществата, които предизвикват увреждане на мозъка.

— Имате ли пациенти, които да ви мразят?

— Предполагам, че това е задължително за всеки лекар, но лично аз не мога да си спомня такъв случай. При моите пациенти белята е станала, дълго преди да дойдат при мен.

„Още един служител на «Хъг» с уморен вид“ — отбеляза си Кармайн.

Доктор Морис Финч изглеждаше още по-зле.

— Обвинявам се за опита на доктор Шилер да се самоубие — каза тъжно Финч.

— Стореното — сторено, а и не можете да сте сигурен, че вие сте причината, доктор Финч, наистина няма как. Доктор Шилер има много проблеми, както съм сигурен, че знаете. Освен това вие му спасихте живота — успокои го Кармайн. — Винете човека, който е сложил Мерседес Алварес в хладилника. А сега спрете да мислите за малко за доктор Шилер и се опитайте да си спомните дали някой от пациентите ви е заплашвал. Или пък да знаете пациент да е отправял заплаха към „Хъг“?

— Не. — Финч изглеждаше смутен. — Не, никога.

Същият отговор му даде и доктор Понсонби, но изражението му стана напрегнато и заинтригувано.

— Не е лоша идея — каза той и се смръщи. — Тези неща се забравят и така и трябва да бъде. Но ви обещавам, лейтенант, че ще си сложа шапката за мислене и ще се опитам да се сетя за такива случаи от името на колегите си и от мое име. Макар да съм почти сто процента сигурен, че на мен не ми се е случвало никога. Аз съм прекалено безобиден.

 

 

От „Хъг“ Кармайн тръгна пеша под пронизващия вятър по улица „Оук“, към медицинския факултет на „Чъб“, където се загуби из лабиринта от коридори и тунели, каквито обикновено имаше в такива институции, но най-накрая намери катедрата по неврология. Там поиска да се срещне с доктор Франк Уотсън, който веднага дойде да се види с него, очевидно злорадстващ заради нещастието, сполетяло „Хъг“. Но все пак не забрави да заклейми убийствата.

— Чувал съм, че вие сте измислили прякора на центъра „Хъглингс Джаксън“, професоре — каза Кармайн с лека усмивка.

Уотсън се наду като жаба в любовен период, поглади тънкия си черен мустак и вдигна едната си палава вежда.

— Да, така е. Те го ненавиждат, нали? Направо не могат да го понасят. Особено Боб Смит.

„Как обичаш да се правиш на Мефистофел!“ — помисли си Кармайн.

— А вие мразите ли „Хъг“?

— С цялата си душа — беше откровен професорът по неврология. — Вижте ме, имам също толкова талантливи хора в екипа си, а се боря за всеки цент за научни изследвания. Знаете ли колко нобелови лауреати има този факултет, лейтенант? Девет! Представяте ли си — девет! И никой от тях не е в „Хъг“. Те са в моя лагер и получават мизерни трохи. Боб Смит може да си позволи да купи оборудване, което използва веднъж на сто години, ако въобще го използва, а ние трябва да си броим марлите! Всичките тези пари развалиха Боб Смит, който иначе можеше да направи важно неврологично откритие. Той не работи, той вегетира. Позьор.

— Толкова много ли ви боли? — попита Кармайн.

— Не е болка — каза разярено Фрак Уотсън. — А е чиста, непресторена агония!

 

 

Като се върна на улица „Седар“, разбра, че по якето на Франсин не са намерени никакви следи освен доказателства, че е било в сандъка, което обаче с нищо не им помагаше. От Силвестри научи, че засега в „Травис“ всичко е спокойно, но пък имало проблеми в гимназия „Тафт“, сред чиито ученици били и децата от гетото на „Аргайл Авеню“. Всички те имат нужда от разумна политическа директива, помисли си той. Едно не можеше да се отрече на Мохамед ел Неср и неговата „Черна бригада“: ако се хванеш с наркотиците, дори с безобидната марихуана, веднага изхвърчаш от организацията му. Иска воините му да са с ясен ум и решителни в целите си. А това е хубаво, независимо какви са тези цели. И слава богу, че Силвестри и кметът се държаха разумно. Ако „Черната бригада“ само си правеше учения с преметнати на рамо пръчки по Петнайсета улица, не ги закачаха. Но колко ли оръжия бяха събрали зад затворените врати на щабквартирата? Някой ден някой от тях ще проговори и тогава ще получим съдебната заповед, която ни трябва, за да огледаме.

Първи декември… Нашият човек ще удари пак към края на януари или началото на февруари и ние сме толкова далеч от ареста му, колкото Мохамед ел Неср е далеч от това да убеди чернокожото население на Холоуман, че е крайно време за революция.

Вдигна телефона и набра един номер.

— Знам, че не е сряда, но дали мога да дойда те взема и да те заведа някъде да ядем китайско или нещо друго? — попита той Дездемона.

 

 

Тя си помисли, че той изглежда много смутен, макар че се усмихна, когато се качи във форда му, и се опита да поддържа някакъв светски разговор. После изскочи от колата си към „Синият фазан“ и се върна с цял наръч картонени кутии.

След това настъпи пълно мълчание. Не проговори и когато свърши с пипкавата работа с пресилването на съдържанието на кутиите в белите купи с капаци и настани придружителката си на масата.

— Само си създаваш работа — каза тя, докато трупаше храна в чинията си и вдъхваше блажено аромата й. — Нямам нищо против да ям направо от кутиите.

— Това би било обидно — отговори той разсеяно.

Тъй като беше гладна, не каза нищо, докато не се наяде. Побутна чинията си и когато посегна да й сипе още, тя го хвана решително за ръката.

— Не, седни, Кармайн, и ми кажи какъв е проблемът.

Той сведе поглед към ръката й, сякаш беше изненадан от нещо, след това въздъхна и седна. Преди тя да си махне ръката, сложи дланта си върху нея и я задържа.

— Боя се, че трябва да ти махна охраната.

— Това ли е всичко? Кармайн, минаха седмици оттогава. Сигурна съм, че който и да е бил, вече съм му станала безинтересна. Не ти ли е хрумвало, че може да е се е случило и защото правя бродерии за католическата църква? В края на краищата само свещеническата дреха беше нарязана. Може нападателят да си е помислил, че гобленът на Чък Понсонби е съмнителен, но не е религиозен, макар че имаше малко религиозен вид. Така е при гоблените.

— Хрумна ми — призна си той.

— Ето! Сега вече взимам поръчки само за домашни принадлежности — покривки и кърпи, ох, салфетки.

— Поръчки ли?

— Да, взимам пари за работата си. И то много. На хората с пари са им омръзнали все едни и същи кръстчета и фестончета, които се произвеждат с тонове в страни с развита селска индустрия. Моята работа е уникална. Хората много я харесват и сметката ми нараства чувствително. — Изглеждаше виновна. — Не съм декларирала този доход и защо да го правя, когато си плащам всички данъци и въпреки това не мога да гласувам? За теб като полицай това няма значение, нали?

Досега пръстите му се бяха плъзгали по кожата на ръката й и докосването до нея им харесваше, но сега спряха.

— Понякога — каза той мрачно — имам пристъпи на глухота. Какво каза? Нещо за гласуването ли?

— Няма значение. — Издърпа ръката си и изглеждаше сконфузена. — Решихме големия проблем, който е свалянето на охраната ми. Истинско облекчение, честно казано. Макар че между мен и тях има солидни врати, никога не можех да се почувствам сама. Така че прав им път, казвам аз. — Поколеба се. — Кога?

— Не съм сигурен. Може времето да се окаже най-добрият ти приятел. Ако не си забелязала, вятърът става все по-силен и утре температурите ще паднат под нулата. Това кара всички да си стоят вкъщи. — Стана от масата. — Ела и седни тук, настани се удобно, пийни си коняк и си поговори с мен.

— Да си говоря с теб?

— Точно така, да си поговорим. Искам да знам някои неща и ти си единствената, която мога да попитам.

— Какво?

— За „Хъг“.

Тя направи физиономия, но прие коняка, а той прие този жест като мълчаливо съгласие.

— Добре, питай.

— Разбирам душевното състояние на професора, както и на доктор Финч, но защо доктор Полоновски е толкова раздразнителен? Питам те, Дездемона, защото искам от теб отговори, които нямат нищо общо с убийството. Ако не знам защо един служител на „Хъг“ се държи странно, съм склонен да го подозирам в убийство и вероятно да губя много ценно време. Надявах се, че трупът на Франсин ще извади всички ви от подозрение, но не стана така. Този човек е лукав като семейство лисици и може да бъде на две места едновременно. Обясни ми раздразнителността на Полоновски.

— Уолт е влюбен в асистентката си Мариан, но е здраво вързан в брак, за който мисля, че съжалява от години — каза тя и разклати брендито в чашата си. — Имат четири деца. Много вярващи католици са и затова не ползват контрацептиви.

— „Не отваряй нито един мях с вино, докато не стигнеш Атина.“ — цитира Кармайн.

— Добре казано! — засмя се тя одобрително. — Предполагам, че бедният Уолт е от тези мъже, които мислят с винения си мях, когато легнат при потира на жените си. Името й е Паола и е свястна жена, но е станала доста зла. Много по-млада е от него и го вини за погубената си младост и отлетялата красота.

— Има ли връзка с Мариан?

— Да, от месеци.

— Къде се срещат? В „Майор Минор“ следобед? — попита той, имаше предвид мотела на шосе 133, който печелеше от изневерите.

— Не. Той има вила някъде на север.

„По дяволите — помисли си Кармайн. — Човекът е имал вила, за която не знаем. Колко удобно.“

— Знаеш ли къде е?

— Боя се, че не. Той не е казал дори на Паола.

— Всички ли знаят за връзката им?

— Не, те са много дискретни.

— А ти тогава как си разбрала?

— Намерих веднъж Мариан в тоалетната на четвъртия етаж да плаче с глас. Мислеше, че е бременна. Изслушах я и я посъветвах да си сложи спирала, ако се колебае да ползва противозачатъчни. И тя си разказа всичко.

— И бременна ли беше?

— Не. Фалшива тревога.

— Добре. А сега за Понсонби. Има зловещи картини в кабинета си, да не говорим за посмъртните и дяволските маски. Мъчения, чудовища, поглъщащи децата си, пищящи хора.

Тя се разсмя така заразително, че и на него му стана топло на душата.

— О, Кармайн! Чък си е такъв! Картините са още едно проявление на невероятния му снобизъм. Съжалявам го.

— Защо?

— Не са ли ти казали, че има сляпа сестра?

— Подготвил съм си домашното, Дездемона, знам това. Предполагам, че затова е останал в Холоуман. Но защо го съжаляваш? А, заради нея…

— Защото е построил целия си живот около нея. Никога не се е женил, няма близки роднини, макар че със семейството на Смит се познават от деца. Живеят си само двамата в къща отпреди Революцията на „Понсонби Лейн“. Някога са притежавали цялата земя в диаметър километър и половина, но образованието на Клеър било скъпо, на Чък също и предполагам, че родителите им са били затруднени. И продали всички имоти. Чък обожава сюрреалистичното изкуство, но е и голям любител на музиката. И двамата са изтънчени кулинари и познавачи на вината. Мисля, че го съжалявам, защото когато говори за съвместния им живот, мед му капе от устата, което е… ами странно. Тя му е сестра, не жена и някои от по-циничните колеги даже се шегуват с тях. Мисля, че дълбоко в сърцето си Чък мрази някои от аспектите на своята обвързаност с Клеър, но е прекалено лоялен, за да го признае, дори пред себе си. Със сигурност не е Чудовището, няма нито времето, нито възможността.

— Просто картините му ми се сториха зловещи — опита се да се оправдае той.

— Аз ги харесвам. С тях е така — или ги харесваш, или не.

— Добре, да продължим нататък. Соня Либман.

— Много мила жена и изключително добър професионалист. Омъжена е за погребален агент на име Бенджамин Либман. Единствената им дъщеря е в колеж близо до Таскън. Учи медицина, иска да стане хирург.

„Погребален агент. Мамка му, не съм си написал домашното, както трябва.“

— Бенджамин работи ли за някого, или е пенсионер?

— Боже, не! Има собствен бизнес някъде край Бриджпорт. — Дездемона затвори очи и се замисли. — Аааа… Погребален дом „Комфорт“, мисля, че така се казваше.

„Пак мамка му. Идеално място за дисекция. Утре трябва да посетя погребален дом «Комфорт».“

— Сатсума и Чандра?

— Търсят си работа другаде. Носят се слухове, че Нур Чандра вече е получил предложение от „Харвард“, които нямат търпение да изравнят в битката за нобеловите лауреати. Хидеки още се колебае. Решението му май зависи от хармонията в градината му.

Кармайн въздъхна:

— Какво е твоето предположение, Дездемона?

Тя премигна.

— Че не е никой от „Хъг“, съвсем честно ти казвам. Работя там от пет години и за тях съм новачка. Повечето учени са малко луди по един или друг начин, но в тези среди е така. Иначе са напълно безобидни. Доктор Финч си говори с котките, сякаш могат да му отвърнат. Доктор Чандра се отнася към макаците като към индийски благородници. Дори доктор Понсонби, който обича плъховете по-малко от другите, показва интерес към живота им. Заклевам се, че нито един от нашите учени не е психотичен.

— Понсонби не обича много плъховете?

— Стига, Кармайн! Доктор Понсонби направо ги мрази! С много хора е така, включително и с мен. Повечето учени свикват с тях и успяват да се привържат, но не всички. Марвин хваща плъховете с голи ръце, за да им бие инжекции в корема, после те го целуват с мустачките си заради внимателното му отношение. А доктор Понсонби използва готварска ръкавица, ако му се наложи да хване някой плъх. Резците им могат да пробият обикновена ръкавица, могат дори да гризат бетон!

— Не ми помагаш, Дездемона.

Леко почуквания по прозореца накараха Дездемона да подскочи.

— Да му се не види, суграшица! Направо супер за шофиране. Откарай ме у дома, Кармайн.

И това беше краят на всички опити да се опита да хване ръката й, помисли си той и въздъхна на ум. Не ме привлича физически, но под тази маска на компетентност и независимост има прекрасна жена, която се мъчи да излезе навън.