Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (27)

Глава 27

Сряда, 2 март 1966 г.

Нощите след понеделник и вторник минаха без инциденти, ако не броим непрекъснатите ругатни на Ейб и Кори. Обливането с воня от скункс беше изпитание, граничещо с мъчението, защото нямаше мозък на света, който да се отклони от естествено програмираната си реакция към миризмите, независимо дали бяха ужасни, или приятни, а именно — да ги изключи от възприятията си след известно време. Но миризмата на скункс оставаше и се пропиваше, тя беше най-дълбоката обонятелна яма. Само привързаността им към Кармайн ги убеди да се съгласят, но след като си нанесоха секрета, вече съжаляваха горчиво. За радост старата вана в областната административна сграда беше достатъчно голяма да побере двама души едновременно, иначе едно много старо приятелство беше на път да се разпадне.

Времето продължаваше да се оправя и температурите бяха над нулата — идеално време за отвличане. Никакъв дъжд или вятър.

Кармайн се беше опитал да обмисли всички възможности. Освен че тримата с Ейб и Кори се бяха скрили на незабележимо място, от което имаха добра видимост към вратата на тунела, бяха поставили необозначени полицейски коли на всеки ъгъл на „Диър Лейн“ и „Понсонби Лейн“, една пред входа за рецепцията на „Майор Минор“, една до мястото, където бе дежурил Кармайн преди месец и още коли на шосе 133. Те бяха по-скоро за ефект. Понсонби щеше да ги очаква, защото трябва да е видял превозните средства на „Диър Лейн“ преди трийсет дни. Истинските съгледвачи бяха скрити над алеите към четирите къщи на „Диър Лейн“. На тях все още нямаше паркирани коли. Кармайн предположи, че колата, която Понсонби ползваше, сигурно вече е далеч оттук по шосе 133. И не беше една от колите в гаража му, комбито или червеният мустанг кабрио. Преди месец те не напуснаха дома му и сега пак си бяха там. Може би съучастникът му осигуряваше транспорта? Във всеки случай Понсонби отиваше пеша до мястото на срещата им.

— Поне ви дадохме щипки за носа — успокояваше колегите си Кармайн, докато тримата пълзяха нагоре по склона, сигурни, че Понсонби още не се е прибрал от работа. — Аз може да не съм намазан със секрет от скункс, но ми се налага да мириша вас двамата. Боже, ако знаете само как воните!

— Дишането през устата не помага много — оплака се Кори. — Чувствам тази гадост с езика си! И чак сега разбирам защо подлудява кучетата.

Като се възползваха от уменията на любителя орнитолог Пийт Евънс от техния участък, си построиха добро скривалище на пет-шест метра от вратата, пред което нямаше дървета, които да им пречат на видимостта. Тримата лежаха по корем, но можеха от време на време да се редуват да се претърколят на една страна, за да не им се схванат мускулите. Един беше достатъчен да държи под око вратата, докато другите двама бяха в пълна готовност.

Оказа се, че няма предупредителни устройства, дори не бе опънал въже ниско долу. Макар че се спъна точно там, Кармайн не вярваше в тази възможност. Понсонби беше сигурен, че никой не знае за тунела му. Надменността му в това отношение беше интересна, сякаш живееше в друга душа, независима от доктор Чарлз Понсонби изследователя и бонвивана. Всъщност Понсонби беше истинско стълпотворение от противоречия — страхуваше се да пипа плъхове, но не се боеше от полицейско преследване.

Докато чакаше през дългите скучни часове, Кармайн разсъждаваше върху тунела. Кой го бе направил? Откога го имаше? Макар че скъсяваше пътя, който иначе минаваше над билото, сигурно беше поне триста метра дълъг, а може би и повече. Дори да беше толкова тесен, че през него да може да се минава само пълзейки по корем, какво се бе случило с пръстта и камъните, извадени оттам? Кънетикът беше щатът на каменните стени, защото фермерите бяха разчистили всички камъни от полетата си, докато оряха. Колко тона пръст и малки камъни бяха изринати при прокопаването на тунела? Сто? Двеста? Как се вентилираше, защото трябваше да има вентилация. Дали дървесината за подпорите не е дошла от онези два стари хамбара от северната част на щата Ню Йорк?

 

 

Към два часа на тази облачна нощ се чу слаб звук, поскърцване, което постепенно се увеличаваше, после премина в престъргване на добре смазани панти, в които бе попаднала малко пръст. Листата сега бяха по-сухи, отколкото когато Кармайн падна, и изригнаха като фонтан при отварянето на вратата към тримата криещи се мъже. Силуетът, изникнал от черната дупка, беше също толкова черен. Застина клекнал, издаде тих звук на отвращение от силната миризма на скункс, която се носеше към него. Показа се и главата на кучето, която след малко изчезна обратно. Биди нямаше да стои на пост тази нощ. Чуха как Понсонби я подканя да излезе, но тя не се появи. Миришеше на скункс.

Бяха се разбрали Кармайн да последва Понсонби, а Кори и Ейб да останат край вратата на тунела. Гледаше със затаен дъх как силуетът се изправя в цял ръст. Беше толкова тъмен, че трудно се различаваше в тази нощ без луна и звезди. „В какво беше облечен?“ — запита се Кармайн. Дори лицето му не се виждаше. После силуетът закрачи тихо, почти без да шумоли по горския килим. Кармайн също беше облечен в черно, беше си почернил и лицето и носеше спортни обувки, но не се осмеляваше да се приближи прекалено до него. Спазваше дистанция от поне пет метра, като се молеше шапката на главата на Понсонби да затруднява слуха му.

Понсонби слезе надолу по склона към кръглия паркинг, с който завършваше „Диър Лейн“. Преди да стигне до него, зави по посока на шосе 133, все още скрит в гората, която от тази страна продължаваше чак до шосето. Когато теренът се изравни, на Кармайн му стана по-трудно да вижда обекта си. Изкуши се да се отклони от маршрута му и да го изпревари, но пестеливостта на Община Холоуман го лиши от тази възможност. Чакъл.

От него се лееше пот и му влизаше в очите. Избърса я бързо, но когато пак вдигна поглед, силуетът вече го нямаше там, където го видя за последен път, преди да си приближи ръката съм лицето. Кармайн беше сигурен, че Понсонби не е усетил, че го следят. Просто лоша шега на случайността. Беше оставил вратата на тунела си отворена. Ако се бе усетил, че е следен, веднага щеше да се върне при нея, а той определено не бе поел в тази посока. Все още вървеше към шосе 133, скрит в мрака.

Кармайн направи най-разумното нещо в тази ситуация — пое по чакъла и побягна с всички сили към невзрачния крайслер, паркиран на ъгъла на „Диър Лейн“.

— Излезе, но го изгубих от поглед — каза на Марсиано и Патрик, като се качи в колата и затвори внимателно вратата. — Много точно сме го кръстили Призрака. Облечен е от глава до пети в черно, не издава никакви звуци и сигурно има по-добро зрение от орел. Освен това изглежда познава всеки сантиметър от гората. Повече нищо не можем да направим. Трябва да го изчакаме да се върне с някое ужасено нещастно момиче. Господи, не ми се ще да рискуваме толкова!

— Имаш ли някаква информация от радиостанциите? — попита Марсиано.

— Не, защото не знаем с какво превозно средство е. Може да има на таблото си устройство, с което да прихваща нашите честоти. Изчакайте аз да ви се обадя по двуканалната радиостанция, когато той се върне при тунела, стойте десет минути и тогава вие и всички останали заобиколете къщата. Така ми се струва най-добре.

Кармайн слезе от колата и пое през дърветата обратно към паркинга, а после и към скривалището горе.

— Изгубих го, остава ни само да чакаме.

— Не може да е много далеч — каза Кори тихо. — Късно му е да ходи по-далеч от Холоуман.

 

 

Когато Понсонби се върна към пет сутринта, беше по-лесен за виждане. Въпреки че тялото, метнато на рамото му, беше увито в нещо черно, то му придаваше повече обем и правеше стъпките му по-шумни. Не дойде от „Диър Лейн“, а приближи към отворената врата отстрани, хвърли товара си на земята пред дупката и се вмъкна в нея, а след това придърпа и вързопа след себе си. Вратата се затвори, очевидно управлявана с лост, и в нощта останаха да се чуват само обичайните горски шумове.

Пръстът на Кармайн беше на бутона на радиостанцията му и той се канеше да предупреди Марсиано, когато чу нещо и замръзна, като сбута и колегите си да не мърдат. Друг силует се появи над билото и заслиза към вратата. Пред него вървеше тежко дишащо настръхнало и унило куче, разкъсвано между задълженията си на водач и непоносимата воня на скункс. Клеър Понсонби. Носеше голямо ведро и гребло. Биди нямаше търпение да се махне оттук, скимтеше и опъваше каишката, а жената не я пускаше, въпреки че другата й ръка бе заета и нямаше как да си помогне да я държи здраво, само се опитваше да убеди кучето да остане. Първо прикри вратата с шума, като придърпа с гребло отместените при отварянето листа, след това изсипа от ведрото още листа и пак приглади с греблото. Най-накрая се отказа да се бори с кучето, сви рамене, обърна се и остави Биди да я тегли нагоре по склона.

— Какво да правим сега? — попита Ейб, когато шумът от стъпките й заглъхна напълно.

— Даваме й време да се върне до къщата, след това се обаждаме на останалите, както се уговорихме.

— Как е знаела къде е уликата, за да я скрие? — попита Кори.

— Да разберем — отвърна Кармайн, стана и отиде до замаскираната врата. — Мисля, че е това. — Повдигна с крак парче водопроводна тръба, която по всичко личеше, бе боядисана в мръснокафяво, макар че нямаше как да са сигурни при липсата на светлина. — Кучето знае пътя до вратата, но не може да й каже, че са стигнали. Когато се натъкне на тръбата, знае, че е до горния ръб. След това е лесно. Или пък би било при други обстоятелства. Тази нощ трябваше да се оправя с полудяло куче и вие видяхте, че за малко да я събори.

— Значи тя е другият Призрак — каза Ейб.

— Така изглежда. — Кармайн натисна бутона на радиостанцията си. — Готови ли сме за едно пътуване до ада? Имаме девет минути, преди Марсиано да нахлуе.

— Не ми се ще да развалям хубавата маскировка на Клеър — каза Кори ухилен и започна да отстранява листата.

Тунелът беше достатъчно широк човек да може да пълзи през него на четири крака. Освен това беше с квадратно сечение, а така ставаше още по-лесно да бъде подпрян с дъските, които покриваха тавана и стените, предположи Кармайн. На всеки пет метра имаше малък вентилационен отвор, през който минаваше тръба от четири цола. Без съмнение тя едва се подаваше над земята, в горния й край имаше клапа, която не се отваряше, когато тунелът не се ползва. Няма дори да разбереш, ако стъпиш на изхода на вентилационната тръба. Колко ли време и усилия е отнела направата на всичко това? Това си беше многогодишен труд. Прокопан е на ръка, и подпорите са правени на ръка, пръстта и камъните са изхвърлени по същия начин. Чарлз Понсонби беше прекалено зает за такова занимание. Някой друг го е направил.

Изглеждаше безкраен, поне триста метра, предположи Кармайн. Пет минути бързо пълзене. Свършваше пред врата, но не някоя тънка и дървена, а здрава, изработена от стомана, с масивна система за сигурност с код и задвижвано с колело заключване като на водонепроницаема врата в яхта.

— Господи, това е врата от банков сейф! — възкликна Ейб.

— Млъквай и ме остави да помисля! — Кармайн се взираше в края на лъча от фенерчето си, в чийто конус танцуваха прашинки, и си мислеше, че е трябвало да предвиди каква врата отделя Понсонби от външния свят. — Добре, логично е да приемем, че той е вътре и не знае какво става вън. Мамка му, мамка му, мамка му! Ако Клеър е вторият Призрак и не използва тунела, тогава трябва да има втори вход към залата за мъчения. Тя е вътре в къщата и трябва да я намерим. Размърдай си задника, Кори! Бързо!

 

 

Още едно трескаво пълзене, след което Кармайн препусна в бесен спринт надолу по хълма към къщата на Понсонби. Събудените от сирените съседи започнаха да светват лампите. Алеята беше задръстена от коли, имаше и линейка до къщата. Биди се мяташе и ръмжеше зад мрежата на кучкарника, а Клеър беше препречила пътя на Марсиано.

— Сложете й белезници и й прочетете правата — каза запъхтяният Кармайн, който се хвана за един от стълбовете на верандата, докато дишането му се успокои. — Тя покри тайната врата с листа, а това я прави съучастник. Не можем да влезем в залата за мъчения от тунела, има врата от банков трезор пред нея. Оставих Ейб и Кори да пазят там, нека няколко души да отидат да сменят бедните момчета и да ги пуснат да се потопят в доматен сок. — Той отиде при Клеър, която изглеждаше очарована от белезниците, защото можеше да измуши от тях тънките си ръчички. — Госпожице Понсонби, не си навличайте повече обвинения от съучастничество в убийство, моля ви. Кажете ни къде е входът откъм къщата към стаята на ужасите на брат ви. Имаме неопровержими доказателства, че той е Чудовището от Кънетикът.

Тя изхлипа и поклати глава.

— Не, не, това не е възможно! Не мога да повярвам, не искам да повярвам!

— Свалете я долу — нареди Марсиано на детективите, — но пуснете и кучето й с нея. По-добре я оставете тя да го отвърже, доста ни е ядосано. И се постарайте да се държите добре.

— Дани, вие с Патрик елате с мен — каза Кармайн, който отново можеше да се държи на краката си. — Никой друг. Не искаме къщата да се изпълни с полицаи, докато Пол и Люк не я прегледат, но трябва да намерим другата врата, преди Чък да успее да направи нещо на бедното момиче. Коя е тя?

— Още не знаем — Марсиано тъжно поклати глава, и последва Кармайн вътре. — Може би никой в дома й още не е станал, няма още шест часа. — Опита се да изглежда по-ведър. — Кой знае, може да я върнем на родителите й, преди да са разбрали, че е изчезнала.

Защо ли си мислеше, че е в кухнята? Защото изглежда братът и сестрата живееха основно в тази стая, тя беше центърът на вселената им. Останалата къща беше като музей, а трапезарията не бе нищо повече от място, на което да поставят тонколоните, уредбата и колекцията си от плочи.

— Добре — каза и поведе Марсиано и Патрик към старата кухня. — Започваме оттук. Построена е през 1725 година, така че стените й трябва да са крехки за разлика от стоманените врати.

Нищо, нищо, нищо. Стаята беше много студена, защото лятата печка не гореше. А това пък какво беше? Намериха газова печка, скрита зад дървена решетка и газов бойлер, прибран в шкаф. Това показваше, че братът и сестрата не готвеха с дърва през лятото, но до лятото имаше много време. Защо тогава бяха сложили и лятата печка?

— Отговорът има нещо общо с лятата печка — каза Кармайн. — Хайде, съсредоточете се.

Зад нея имаше резервоар за вода, все още топъл на допир. Патрик заопипва и намери лост.

— Тук! Намерих го!

Патрик затвори очи, каза една молитва и дръпна лоста. Цялата печка се завъртя плавно и безшумно около оста, поставена в единия й край. В ниша в комина имаше стоманена врата. Кармайн извади пистолета си 38-ми калибър, завъртя дръжката и тя се отвори също така плавно и тихо. Изведнъж се поколеба и върна пистолета обратно в кобура.

— Патси, дай ми фотоапарата си — каза. — В тази ситуация не ни е необходима стрелба, но Дани може да ме прикрива. Ти чакай тук.

— Кармайн, това е ненужен риск! — извика Патрик.

— Дай ми фотоапарата си, той е най-важното оръжие сега.

В дъното на каменното стълбище, което тръгваше надолу, имаше обикновена дървена врата. Без заключалка и дръжка.

Кармайн мина през нея и влезе в операционна зала. Очите му не виждаха нищо друго, освен Чарлз Понсонби, надвесен над легло, на което лежеше стенещо и вцепенено момиче, вече съблечено голо и вързано с широка ивица брезент, която обгръщаше ръцете й от раменете до китките. Понсонби беше свалил всичко, с което тя спеше вкъщи, той също беше гол, а кожата му на места беше още мокра от бързия душ. Тананикаше си весела песничка, докато ръцете му преценяваха състоянието на трофея. Изгаряше от нетърпение.

Светкавицата на фотоапарата блесна.

— Спипах те! — каза Кармайн.

Чарлз Понсонби рязко се извърна със зяпнала уста, беше заслепен от светкавицата и нямаше сили да се съпротивлява.

— Чарлз Понсонби, арестуван сте по подозрение в извършването на серия убийства. Имате право да мълчите и право на юридическа защита. Разбирате ли какво ви казвам? — попита Кармайн.

Изглежда, че не. Понсонби бе стиснал устни и гледаше страшно.

— Съветвам ви да си вземете адвокат, веднага щом стигнете в центъра. Сестра ви също ще има нужда от него.

Дани Марсиано беше влязъл през друга врата и след малко се върна оттам с лъскав дъждобран в ръка.

— Сам е — каза и прибра оръжието си в кобура. — Намерих само това. Пъхай си ръцете в него, боклук такъв. — След като облече Понсонби в дъждобрана, извади белезници и ги стегна с максимална жестокост около китките му.

— Можеш да слезеш, Патси! — извика Кармайн.

— Господи! — беше всичко, което Патрик успя да каже, докато се оглеждаше. После се завтече да помогне на Кармайн да увие момичето в чаршафа и да го отнесе нагоре по стълбите. Марсиано и Понсонби се качиха след тях.

Когато го сложиха зад решетката на задната седалка на полицейска кола, Понсонби сякаш за миг се върна в реалността. Воднистите му очи се разтвориха широко, отметна глава назад и се разсмя пискливо, обзет от истерично веселие. Полицаите на предната седалка стояха с каменни лица.

Самоличността на жертвата все още не беше уточнена. Сложиха я в чакащата линейка и тя потегли. Тогава пристигна бусът на Пол и Люк и разпръсна жителите на „Понсонби Лейн“, които се бяха събрали и обсъждаха тихо на групички цирка, който се разиграваше на номер 6. Дори майор Минор беше там и трескаво коментираше.

 

 

— Може ли да ми върнеш фотоапарата? — попита Патрик Кармайн, когато двамата влязоха в стаята на мъченията, а Пол и Люк ги последваха.

Всичко беше или бяло, или лъскаво сребристосиво. Стените бяха облицовани в неръждаема стомана. На пода имаше сива мозайка, а стоманата на тавана се прекъсваше само от блясъка на флуоресцентните лампи. Никаква мръсотия от тунела не можеше да проникне в това безупречно чисто място, защото вратата към него беше херметически затворена и дебела цяла педя. Шахтите и тихото бръмчене издаваха много добра вентилационна система, а стаята миришеше на болнична чистота. Леглото представляваше четири метални тръбовидни крака, платформа от неръждаема стомана и матрак, увит в мушама, върху който бе опънат бял чаршаф със същите размери, който не само че беше чист, но и изгладен. В краищата на брезента за връзване имаше метални пръчки, които влизаха в жлебове по ръбовете на платформата. Имаше и операционна маса от неръждаема стомана, която зееше зловещо празна. Още по-голям ужас вдъхваше месарската кука, висяща от тавана, и вдлъбнатината на пода с голяма отводнителна шахта с решетка. В шкафове със стъклени врати бяха наредени хирургически инструменти, лекарства, спринцовки, метални кутии с етер, марли, лейкопласт, превръзки. Единият от шкафовете съхраняваше изкуствените пениси, както и кошмарния инструмент, който беше убил Маргрета и Фейт. В друг имаше пръскачка и парочистачка, в трети — мушамени покривки за леглото, чаршафи, памучни одеяла. До стената беше поставен голям фризер, висок колкото човешки ръст. Кармайн го отвори и пред очите му се откри безупречна чистота.

— Изхвърлял е всички чаршафи и покривки след всяка от жертвите — каза Патрик и сви устни.

— Виж това, Патси — Кармайн дръпна една завеса.

Някой извика от стълбището:

— Лейтенант, знаем името на жертвата! Делис Мартин, ученичка в девическото католическо училище „Стела Марис“.

— Значи не му е трябвала кола — каза Кармайн на Патрик. — „Стела Марис“ е на по-малко от километър оттук. Донесъл е момичето на рамо пеша.

— Искал е да привлече вниманието към себе си, като отвлече жертвата си толкова близо до „Понсонби Лейн“ — коментира Патрик.

— В известен смисъл е така, но не, не това е била целта му. Знаел е, че следим всички служители на „Хъг“, така че защо да подозираме точно него? До края е вярвал, че тунелът е неговата малка тайна. А сега ще дойдеш ли да погледнеш това, Патси? Виж го!

Кармайн дръпна изгладена бяла копринена завеса и зад нея се показа ниша, облицована в полиран бял мрамор. На приличащата на олтар маса имаше два еднакви свещника с чисто нови бели свещи, а между тях лежеше сребърен поднос с красиво избродирана покривка, който очакваше да бъде запълнен. Вероятно с жертвено животно.

На стената над масата имаше четири полици, на всяка една от горните две бяха поставени по шест глави. Още две стояха на третата, а четвъртата беше празна. Главите не бяха замразени. Не бяха и в стъкленици с формалин. Бяха запечатани в плътни пластмасови кубове като пеперуди в кехлибар.

— Имал е проблеми с костите — каза Патрик и стисна юмруци, за да спре да трепери. — Вижда се как е ставал все по-добър с практиката. Първите шест са ужасни! Сложил им е скоби, за да ги държи изправени в калъпа, докато налива разтопената пластмаса, пооправял ги е и пак е наливал. Направил е пробив на седмата, вероятно е измислил начин да втвърди косата като камък. Тогава е можел да налива пластмасата наведнъж в калъпа. Искам да знам как се е справил с анаеробното разлагане, но съм готов да се обзаложа, че е изваждал мозъците и е пълнел мозъчните кутии с формалинов гел. Вратовете са залепени под изисканите златни набрани яки. — На Патрик изведнъж му се повдигна, но с усилие успя да се овладее. — Гади ми се.

— Знам, че течната пластмаса е изключително скъпа, но не знаех, че в нея запечатват такива големи неща — каза Кармайн. — Но дори Розита Есперанца изглежда добре запазена в нея.

— Няма значение какво казват указанията от производителя. Тези четиринайсет сувенира ни показват, че Чарлз Понсонби е владеел техниката си до съвършенство. Освен това калъпът е пестелив, не много по-голям от главите. Литър пластмаса е предостатъчен.

— Превръща трофеите си в сувенирни пеперуди.

Двама криминалисти бяха дошли да огледат, но не се задържаха дълго. Тяхната работа беше да вземат главите и да ги опаковат като доказателства, но преди това всеки сантиметър трябваше да бъде фотографиран, описан в схеми и каталогизиран.

— Да погледнем в банята — предложи Патрик.

— Довел е Делис Мартин, хвърлил я е на леглото и след това е отишъл да си вземе душ. Ето това са дрехите, които е носил.

Беше черен каучуков водолазен костюм, но за плитки гмуркания, тънък и лек. Понсонби му беше свалил цветните ленти и беше премахнал блясъка му. Чифт равни гумени ботуши бяха сложени прилежно един до друг на пода, тънките черни гумени ръкавици бяха сгънати внимателно на табуретката.

— Много са еластични — каза Кармайн, докато огъваше единия ботуш в облечените си с ръкавици ръце. — Може да е пълен провал като учен, но като убиец Понсонби е феноменален. — И върна ботуша, откъдето го беше взел.

Върнаха се в голямата стая, където Пол и Люк бяха започнали да снимат. Чакаха ги дни работа по многото задачи, които Патрик щеше да им постави.

— Главите са достатъчно доказателство, за да го обвиним и за четиринайсетте убийства — каза Кармайн, като дръпна обратно завесата. — Странно е, че ги е държал на такова видно място, но изглежда не му е хрумвало, че някой може да намери скривалището му. Понсонби отива на електрическия стол. Другият вариант е да получи четиринайсет доживотни присъди. Надявам се нашият Призрак да умре в затвора и всеки ден да му се изреждат всички съкилийници. Ох, как ще го мразят!

— Приятна мисъл, но ти не по-зле от мен знаеш, че надзирателите ще го сложат в самостоятелна килия.

— Да, за съжаление, така е. Просто искам той да страда, Патси. Какво е смъртта — вечен сън. А изолаторът в затвора е възможност да четеш книги на спокойствие.