Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (5)

Глава 5

Сряда, 20 октомври 1965 г.

Бяха изминали две седмици, откакто откриха Мерседес Алварес в хладилника за мъртви животни в „Хъг“ и медийната буря във вестниците, телевизиите и радиостанциите започна да спада и да се превръща в информационен вакуум. Не беше изтекла и думичка за изгарянето в инсинератора, което учуди специалния отряд. Очевидно натиск от влиятелни хора и политици беше спрял информацията като прекалено деликатна, кошмарна и депресираща. Разбира се, карибският произход бе безмилостно раздухан. Броят на жертвите беше определен на единайсет. Нямаше данни за друг случай преди Росита Есперанца, изчезнала през януари 1964, включително и в другите щати. И разбира се, убиецът получи прозвище: пресата го наричаше Чудовището от Кънетикът.

 

 

Съществуването на „Хъг“ вече не се свеждаше до малки триумфи като поведението на калиевите йони при проникването им през клетъчната мембрана или големи победи като случая, в който Юстас получи фокусиран пристъп на темпоралния лоб при електрическа стимулация на улнарния нерв. Сега животът в „Хъг“ беше пълен с напрежение, което се проявяваше в подозрителните погледи, прекъснатите по средата изречения, смущението при смяната на темата, която не излизаше от ума на нито един служител. Имаше едно малко успокоение: ченгетата изглежда се бяха отказали от посещенията в центъра, дори и лейтенант Делмонико, който осем дни кръстосваше всички етажи, вече не идваше.

Появилите се в социалната структура на „Хъг“ пукнатини тръгваха от доктор Кърт Шилер.

— Стой далеч от мен, нацистка подлога! — извика доктор Морис Финч на Шилер, когато дойде да го пита за някаква тъканна проба.

— Може да ме обиждаш — отвърна Шилер задъхан, — но аз няма да си позволя да ти отвърна тук, където съм заобиколен само от евреи!

— Ако имах власт, щях да те депортирам! — изръмжа Финч.

— Не можеш да виниш цяла нация за престъпленията на шепа хора — продължи да настоява Шилер с побледняло лице и стиснати юмруци.

— И кой казва, че не мога? Вие всички сте виновни!

Чарлз Понсонби ги разтърва, хвана Шилер за ръката и го заведе на собствената си територия.

— Не съм направил нищо! Нищо! — извика Шилер. — И откъде сме толкова сигурни, че тялото е нарязано, за да бъде изгорено? Това е клюка, гадна клюка! Нищо не съм направил!

— Скъпи ми Кърт, реакцията на Мори е разбираема — започна да го успокоява Чарлз. — Има братовчеди, които са загинали в пещите на Аушвиц, така че самата мисъл за изгаряне направо го съсипва. Разбирам и него, знам, че не му е лесно, когато изпитва такива емоции. Най-доброто, което можеш да направиш, е да стоиш далеч, докато нещата се уталожат. А те ще се уталожат, всяко чудо за три дни. А ти си напълно прав — това са само клюки. Полицията не ни е казала нищо. Горе главата, Кърт, дръж се мъжки! — Последното беше казано с интонация, която накара Шилер да зарови лице в дланите си и горко да заридае.

— Клюките — каза Понсонби на себе си, като се върна в лабораторията, — са като чесъна. Добър слуга, лош господар.

Финч не беше единственият, който използваше Шилер като боксова круша, за да разтовари стреса. Соня Либман демонстративно се отдръпваше, винаги щом го срещнеше. Хилда Силвърман изведнъж започна да обърква дневниците и статиите му. Марвин, Бети и Ханк губеха пробите му и рисуваха свастики по плъховете, които отиваха в патологията.

Накрая Шилер отиде при професора да му връчи оставката си, но той му я върна.

— Не мога да я приема, Кърт — каза Смит, чиято коса ставаше по-бяла с всеки изминал ден. — Ние сме под полицейско наблюдение, не можем да променяме екипа. Освен това ако напуснеш сега, ще изглежда много подозрително. Стисни зъби и продължавай напред, също като всички нас.

 

 

— До гуша ми дойде — каза той на Тамара, след като съсипаният Шилер си отиде. — О, Тамара, защо се случи точно на нас?

— Ако знаех, Боб, щях да се опитам да го предотвратя — отвърна тя, настани го удобно в креслото и му даде да прочете черновата от доклада на доктор Нур Чандра, който интелигентно и в подробности описваше невероятния пристъп на Юстас.

Когато се върна в кабинета си, намери там Дездемона Дюпре, която обаче не чакаше като всички нормални хора. Английската кучка безсрамно ровеше в бюрото на Тамара!

— Да сте виждали ведомостите ми за заплатите, госпожице Вилич?

Ъгълчето на строго поверителния документ се подаваше под черновата на диктуван от професора текст. Тамара се хвърли да прогони Дездемона.

— Да не си посмяла да ми ровиш в нещата, Дюпре!

— Просто се наслаждавах на хаоса, в който работиш — каза провлачено Дездемона. — Нищо чудно, че не можа да се справиш с административната работа. Не би могла да организираш и запой в пивоварна.

— Защо не вървиш на майната си? Едно е сигурно, че си прекалено грозна, за да се намери мъж, който да те чука!

Едва забележимите вежди на Дездемона се вдигнаха нагоре.

— Има и по-лоша съдба от това да умреш в неведение — каза тя с усмивка. — За щастие обаче има мъже, които обичат да катерят връх Еверест. — Погледът й се плъзна по лакираните в червено нокти на Тамара, докато ръцете й ровеха из книжата, за да скрият важния документ. — Любовно писмо? — попита.

— Върви на майната си! Ведомостите ти не са тук!

Дездемона си тръгна все още усмихната. През отворената врата чуваше в далечината звъненето на телефона й.

— Госпожица Дюпре — каза и седна.

— О, добре, радвам се, че сте на работа — каза глас от друг неин кошмар.

— Винаги съм на работа, лейтенант Делмонико — отвърна тя рязко. — На какво дължа честта?

— Какво ще кажете някоя вечер да вечеряте с мен?

Поканата дойде като шок, но Дездемона не направи грешката да сметне това за комплимент. Значи великият екзекутор беше отчаян.

— Зависи — каза тя предпазливо.

— От какво?

— Колко уловки има.

— Е, докато се опитвате да ги преброите, какво ще кажете да ме наричате Кармайн, а аз вас — Дездемона?

— Само приятелите си говорят на малки имена, а аз тълкувам вашата покана повече в светлината на разпита.

— Това означава ли, че мога да ви наричам Дездемона?

— Щом искате.

— Страхотно! Ами тогава — вечеря, Дездемона?

Тя се облегна на стола и затвори очи, спомняйки си внушителната му осанка и добре овладяна сила.

— Добре, вечеря.

— Кога?

— Тази вечер, ако си свободен, Кармайн.

— Страхотно. Каква храна обичате?

— Обикновена стара шанхайска кухня.

— Устройва ме. Ще те взема от вас в седем.

Разбира се, че копелето знаеше домашните адреси на всички!

— Не, благодаря. Предпочитам да се срещнем в заведението. Кое е то?

— „Синият фазан“ на улица „Седар“. Знаеш ли го?

— О, да. Ще се срещнем там в седем.

Той затвори, без повече да се суети, и остави Дездемона да се занимава с молбата на доктор Чарлз Понсонби, който стоеше на вратата. Веднъж да го разкара и ще може да планира срещата, която не бе съблазняване, а по-скоро мач по фехтовка. О, да, малко атаки и парирания с рапирата на думите биха били добре дошли! Как й липсваше тази страна на живота! Тук, в Холоуман, беше като на заточение, пестеше щедрата си заплата в банката, за да може да се махне от огромната чужда страна, да се върне в родината си и да събере парчетата на интересния си личен живот. Парите не бяха всичко, но го разбираш чак когато ги имаш, преди това колкото и вълнуващ да е животът ти, все ти се струва депресиращ. Дездемона искаше да има малък апартамент в Странд-он-дъ-Грийн с изглед към Темза, няколко ангажимента като консултант в частни клиники и целия Лондон на нейно разположение. Признаваше си, че Лондон й е непознат, както някога й беше непознат Холоуман, но Холоуман е изгнание, а Лондон е центърът на вселената. Бяха минали пет години, оставаха й още пет. Тогава щеше да каже сбогом на „Хъг“ и Америка. Щеше да има прекрасни препоръки, за да получи ангажименти като консултант, и тлъста банкова сметка. Това беше всичко, което искаше и за което Америка й беше нужна. Можеш да извадиш една англичанка от Англия, но никога не можеш да извадиш Англия от нея.

Винаги отиваше и се връщаше от работа пеша, беше вид тренировка, която подхождаше на скитащата й душа. Макар че много от колегите й тръпки ги побиваха от Холоу, Дездемона не се чувстваше заплашена, че маршрутът й минава през гетото. Ръстът й, атлетичната й походка, увереното й излъчване и липсата на сладникаво романче в джоба доста я отдалечаваха от образа на жертвата. Освен това след пет години вече познаваше всяко лице, което срещаше и получаваше само приятелски махвания в отговор на нейните поздрави.

Дъбовите листа вече капеха. Дездемона зави по Дванайсета улица, за да повърви още една пряка до „Сикамор“, газеше в купчини от дъбови листа, които общинските камиони още не бяха минали да почистят. А, ето я! Сиамката, която винаги се качваше на стълб, за да я поздрави. Спря се, за да й обърне внимание. Тогава за части от секундата чу зад себе си стъпки. Настръхна и се обърна. О, не и след пет години! Наоколо не се виждаше никой, освен ако не се бе скрил зад близкия дъб. Шумоленето на паднали листа зад нея спря половин секунда след шума от нейните стъпки. По челото й избиха капки пот, но продължи, все едно нищо не се е случило, зави по „Сикамор“ и за своя изненада пробяга останалото разстояние до триетажната си кооперация.

Вършиш глупости, Дездемона Дюпре! Колко тъпо от твоя страна. Беше вятърът, плъх или птичка, някое малко същество, което не можеш да видиш.

Когато изкачи трийсет и двете стъпала до апартамента си на третия етаж, беше се задъхала повече, отколкото обикновено, когато бягаше или се катереше по стълбището. Автоматично погледът й се плъзна към работната й кошница, но тя бе недокосната. Бродерията й беше на мястото си. Елиза Смит бе приготвила любимата вечеря на Боб — печени ребра със салата и топъл хляб. Състоянието на духа му силно я тревожеше. Откакто се разбра за убийството, той все повече се сриваше. Беше станал раздразнителен и критичен към неща, които обикновено дори не забелязваше, често изглеждаше толкова дистанциран, че нито виждаше, нито чуваше каквото и да е около себе си. Отдавна знаеше за тази негова страна, но при наличието на блестящата кариера, хобито в мазето и добрия брак — побърза да добави — не вярваше, че депресията ще успее да вземе връх. Беше се преборил със спомена за Нанси. О, беше тежко, но успя да се съвземе, а какво по-лошо би могло да се случи?

Макар че вестниците и телевизията престанаха да тръбят за Чудовището от Кънетикът, Боби и Сам не разбираха от дума. Всеки ден в училище се наслаждаваха на славата, че баща им е свързан с убийствата, след това се прибираха вкъщи и не разбираха защо не трябва да досаждат с въпроси. Те буквално го разкъсваха на парчета!

— Кой според теб го е направил, татко? — питаше Боби за сетен път.

— Недей, Боби — каза майка му.

— Според мен е Шилер — предположи Сам, докато ръфаше едно ребро. — Обзалагам се, че е бил нацист. Прилича на нацист.

— Млъквай, Сам! Зарежи я тази тема — скара му се Елиза.

— Слушайте какво ви говори майка ви, момчета. Дойде ми до гуша от вас. — Професорът едва бе докоснал чинията си.

Разговорът спря и момчетата се съсредоточиха върху ребрата, хапваха хрупкавия хляб и поглеждаха подканващо баща си.

— О, стига бе, тате, моля те, моля те, кажи ни кой е според теб? — започна закачливо Боби.

— Шилер е убиецът! Шилер е убиецът! — запя Сам. — Achtung! Sieg heil! Ich habe ein tiger in mein tank!

Робърт Мордънт Смит се подпря с две ръце на масата и се изправи, след това посочи празното пространство в голямата стая. Боби преглътна, Сам замрънка, но и двете деца станаха и отидоха там, където бе посочил баща им, и си навиха панталоните до коленете. Смит взе дългата пръчка с разръфан край от мястото й в бюфета, отиде при момчетата и замахна с нея към прасеца на Боби. Винаги удряше първо него, защото Сам толкова се страхуваше, че само като гледаше, наказанието му ставаше двойно. Първият удар остави червена следа, последваха още пет, но Боби не помръдваше и мъжествено мълчеше. Сам вече ревеше. Още шест удара по другия крак на Боби и беше ред на Сам да получи по шест на всеки прасец. Въпреки виковете, го удряше точно толкова силно и злобно, колкото и Боби. Баща му мислеше Сам за страхливец. За момиче.

— Марш в леглото и си мислете за удоволствието да си жив. Не всички имат този късмет, нали знаете? Няма да търпя повече да ме тормозите, ясно ли е?

— Сам може би ще продължи — каза Елиза, когато момчетата излязоха. — Той е само на дванайсет. Но не трябва да търпиш номера от четиринайсетгодишно момче, Боб. Вече е по-висок от теб. Един ден ще се обърне срещу теб.

Вместо да отговори, Смит тръгна към вратата на мазето с ключовете към сложните й ключалки в ръце.

— И няма нужда от това параноично заключване! — извика след него Елиза от трапезарията, когато се скри от погледа й. — Ами ако се случи нещо и ми потрябваш бързо?

— Викай!

— Да бе! — промърмори си тя и отнесе остатъците от вечерята към кухнята. — Няма да ме чуеш от шума. И помни ми думите, Боб Смит, един ден синовете ти ще се обърнат срещу теб.

 

 

Акордите на концерта за пиано на Сен-Санс гръмнаха в двете огромни тонколони, закрепени над свода без врата, който водеше към кухнята. Докато Клеър Понсонби чистеше сурови скариди на старата каменна мивка и им вадеше вените, брат й отвори „бавната“ фурна на лятата английска печка с ръце в кухненски ръкавици и извади глинения гювеч. Капакът беше запечатан с тесто, за да се запази и последната капчица безценен сос. Чарлз остави съда върху мраморната плоча на тристагодишния кухненски плот и се зае с досадната задача да разлепи тестената спойка на капака.

— Днес измислих отличен афоризъм — каза той, докато се трудеше над съда. — Клюката е като чесъна — добър слуга, но ужасен господар.

— Много подходящо, като се има предвид менюто ни, но толкова ли са упорити клюките в „Хъг“, Чарлз? В края на краищата никой не знае истината.

— Съгласен съм, че никой не знае дали частите от труповете са отишли в инсинератора, но непрекъснато се правят предположения. — Изкиска се. — Основен обект на клюките е Кърт Шилер, който ми се разциври днес. Този надут тевтонец, този потаен смотаняк — трябваше да си прехапя езика, да не се разсмея.

— Мирише божествено — каза Клеър и се обърна към него усмихната. — Не сме яли говежда яхния не знам откога.

Но първо скаридите в чесново масло — каза Чарлз. — Свърши ли с тях?

— Току-що почистих последната. Идеална музика за идеалната вечеря. Сен-Санс е толкова богат! Аз ли да разтопя маслото, или ти ще го направиш? Чесънът е смачкан и готов за прибавяне. Тиганът е там.

— Аз ще го направя, докато сервираш — каза Чарлз и сложи кубче масло в тигана. Скаридите бяха приготвени за бързо потапяне в мига, в който маслото се стопи и чесънът стане златист. — Лимон! Да не си забравила лимоновия сок?

— Чарлз, ти да не си сляп? Точно до теб е.

Всеки път, когато Клеър заговореше с дрезгавия си глас, голямото куче, подпряло муцуна върху лапите в далечния ъгъл вдигаше глава, удряше по пода с опашка, а рунтавите му светли вежди се повдигаха и се спускаха многозначително по красивото му черно лице, все едно акомпанираха на речта на Клеър.

Умелите ръце на Чарлз се заеха със скаридите, масата беше сложена. Клеър отиде до разбития и зацапан мраморен плот и взе голяма купа с кучешка храна.

— Ето, Биди, любов моя, и за теб има вечеря — каза, докато пресичаше стаята към ъгъла, в който лежеше кучето, за да му остави купата до предните лапи. Биди моментално скочи и започна да поглъща лакомо храната. — Лабрадорската ти кръв те прави ненаситен — ласкаво му се скара Клеър. — Жалко, че примесът ти от немска овчарка не уравновесява нещата. Удоволствията — продължи с мъркащ глас, са много по-приятни, когато се консумират бавно.

— Не мога да съм по-съгласен — каза Чарлз. — Нека вечеряме поне час.

Двамата Понсонби седнаха да се хранят от двете страни на дървената маса. Приятното им занимание бе прекъснато само, когато плочата на грамофона трябваше да се обърне. Тази вечер слушаха Сен-Санс, но утре можеше да е Моцарт или Сати, зависи какво ще е менюто за вечеря. Избирането на правилната музика беше толкова важно, колкото и изборът на правилното вино.

— Предполагам, ще ходиш на изложбата на Бош, Чарлз?

— Нищо не може да ме спре. Нямам търпение да видя оригиналите! Без значение колко добри са репродукциите в албумите, те не могат да се сравняват с оригиналите. Толкова мрачни, толкова пълни със съзнателен или подсъзнателен хумор. Някак си все не успявам да проникна в ума на Бош! Дали е бил шизофреник? Дали е имал полянка с вълшебни гъби? Или пък е бил възпитан така, че да вижда не само този свят, но и следващия? Те са разсъждавали за живота и смъртта, за възмездието и наказанието, и то по различен от нас начин, в това съм сигурен. Неговите демони излъчват задоволство, когато подлагат нещастните си жертви на мъчение. — Изкикоти се. — Искам да кажа, че от никого в ада не се очаква да е щастлив. О, Клеър, Бош е истински гений! Неговата работа, неговата работа…!

— Все това повтаряш — каза тя малко сухо.

Кучето Биди се втурна и положи глава в скута на Клеър. Дългите й тънки ръце подръпваха ритмично ушите му, докато то притвори очи и изръмжа от удоволствие.

— Ще си направим меню по Бош, за да отбележим посещението ти — каза Клеър развеселена. — Гуакамоле с много чили, пиле по пенджабски, шоколадова торта с кокос… Шостакович и Стравински, с малко Мусоргски за цвят… И отлежало шамбертин.

— Като стана въпрос за музика, плочата прескача. Оправи яхнията, ако обичаш — помоли той и се премести в никога неизползваната трапезария.

Клеър се движеше сигурно из кухнята, докато Чарлз, вече седнал в креслото си, я гледаше. Първо извади малките картофчета от глинения гювеч в купа, отцеди ги на мивката, сложи им малко масло отгоре и занесе купата на масата. Раздели яхнията на две половини, които постави в две стари изрисувани порцеланови чинии, а тях нареди между двата комплекта нож и вилица. Накрая остана купата с бланширан зелен фасул. Нито един съд или чиния не се чукнаха едни в други. Клеър Понсонби поставяше всичко точно на мястото му на масата. Кучето усети, че е ненужно в кухнята и отиде да си легне пак на квадратното си килимче, подпряло муцуна върху предните лапи.

— Какво смяташ да правиш утре? — попита Чарлз, когато на мястото на яхнията се появи малка чаша силно еспресо и двамата запалиха по една пурета с прекрасен вкус.

— Ще водя Биди на дълга разходка сутринта. После с Биди ще изслушаме лекцията за елементарните частици в лекционната зала на „Съскинд“. Поръчала съм такси дотам и обратно.

— Няма нужда да поръчваш такси! — разсърди се Чарлз и воднистите му очи блеснаха от гняв. — Тези безчувствени кретени, които карат таксита, трябва да знаят разликата между куче водач и обикновено куче! Кучето водач пикаело в таксито? Глупости!

Тя протегна ръка и безпогрешно намери неговата, без да опипва или да я пропусне.

— Няма проблем да си поръчам — каза тя умиротворително.

 

 

Менюто за вечеря в къщата Форбс беше съвсем различно.

Робин Форбс се бе опитала да направи вегетариански кюфтета, които да не се разпадат на трохи в мига, в който бъдат докоснати с нож. Поля ги с тънка струйка боровинков сос, за да ги „освежи малко“, както каза на Адисън.

Той опита резултата недоверчиво и се дръпна ужасен.

— Сладко е! — изквича. — Сладко!

— О, скъпи, съвсем мъничко захар няма да ти предизвика нов инфаркт! — опита се да го успокои, пляскайки нервно с ръце. — Ти си лекарят, аз съм само просто една сестра, старомодна и необразована, но дори сестрите знаят, че захарта е най-доброто гориво! Всичко, което ядеш, ако не се превърне в нова тъкан, се разпада до глюкоза, която се изгаря веднага или се превръща в гликоген. Ти се самоубиваш, като си мъчиш тялото, Адисън! Двайсетгодишните футболни звезди не тренират толкова усърдно като теб.

— Благодаря за лекцията — каза той хапливо, демонстративно остърга боровинковия сос от вегетарианските кюфтета и затрупа чинията си с маруля, домати, краставици, целина и червени чушки. Никакви овкусители, дори оцет.

— Проведох ежеседмичния си разговор с Роберта и Робина тази сутрин — забърбори ведро, ужасена, че може да забележи, че в чинията й има месни кюфтета от деликатесния магазин и че скромната й салата е овкусена с италианска заливка със сметана.

— Взеха ли Роберта в неврохирургията? — Адисън не прояви особен интерес.

Лицето на Робин посърна.

— Не, скъпи, отхвърлили са я, защото била жена.

— И правилно. За неврохирургия се изисква мъжка издръжливост.

Нямаше смисъл да спори с него. Робин смени темата.

— Но пък — изчурулика тя — съпругът на Робина получил голямо повишение. Сега вече могат да купят къщата в Уестчестър, която толкова им харесва.

— Браво на… как му беше името? — отвърна той разсеяно. Беше изцяло погълнат от работата си.

— О, Адисън, той ти е зет! Казва се Калъм Кристи. — Въздъхна и опита пак. — Днес гледах повторение на „Кво вадис“. Боже, как са мъчили бедните християни! Лъвове влачеха човешки ръце, брррр!

— Познавам християнски боклуци, които с удоволствие бих хвърлил на лъвовете. Ограбват те шест дни в седмицата, после отиват на църква в неделя и се споразумяват с Бог. Ха! Горд съм, че заставам зад греховете си, без значение колко са ужасни — каза той през зъби.

Тя се изкикоти.

— О, Адисън, честно, говориш глупости!

Салатата беше изядена. Адисън Форбс остави ножа и вилицата и се зачуди за хиляден път защо се бе оженил за празноглава медицинска сестра, която не бе успяла да завърши медицинския факултет. Макар че знаеше отговора, просто не смееше да си го признае. Тогава нямаше пари, за да продължи следването, тя беше луда по него, а сестринската й заплата стигаше. Естествено бе планирал да нямат деца, докато не приключи стажа си като специализант, но глупачката забременя, преди той да завърши. И ето го сега, бореше се за специалност и имаше две дъщери, които тя бе настояла да кръстят Роберта и Робина. Въпреки липсата на Y-хромозома, Роберта бе наследила неговата дарба за медицина, а празноглавата Робина имаше успех като модел през тийнейджърските си години, после се омъжи за преуспяващ брокер. Неприязънта към жена му не намаля с годините. По-скоро порасна до степен, че вече едва я понасяше и от време на време си мечтаеше да я убие.

— Най-добре за теб, Робин — каза той, докато ставаше от масата — ще е да се запишеш в някой курс в държавния колеж в Западен Холоуман, вместо само да кълвеш пуканки в киното. Или да се запишеш на грънчарство, което са ми казвали, че е любимото занимание на жените на средна възраст без таланти. Може да ходиш на опреснителни сестрински курсове, зле си с математиката, знаеш. Дъщерите ни напуснаха сигурната майчина река, за да живеят в океана, а твоята река се превърна в застоял гьол.

Вечерята винаги свършваше по един и същ начин. Адисън се изкачваше по витата стълба към заключената си кула, а Робин крещеше след него.

— По-скоро ще умра, отколкото да чистя убежището ти с прахосмукачка, остави вратата отворена, за бога!

— Много си любопитна, скъпа — долетя гласът му отдалеч. — Не, благодаря.

Робин избърса очите си със салфетка, разбърка салатата си със сметана и поля обилно месните си кюфтета с боровинков сос. След това скочи, отиде до хладилника и изрови купа с картофена салата, която бе скрила зад кутии диетична сода. Не беше честно Адисън да й налага безмилостния си режим, но тя знаеше много добре защо го правеше. Боеше се до смърт, че ще му пусне края, ако види истинска храна.

 

 

Кармайн Делмонико стоеше пред нарисувания на ресторантската витрина фазан в синьо и златно. В едната си ръка носеше голяма кафява торба. Проследи лениво с поглед един яркочервен корвет, но очите му се разшириха от учудване, когато той паркира безупречно до тротоара и от него гъвкаво слезе в целия си впечатляващ ръст госпожица Дездемона Дюпре.

— Охо! — каза той и се изправи. — Не бих предположил, че караш такава кола.

— С годините става по-скъпа, не поевтинява, затова когато я продам, няма да загубя пари — отвърна тя. — Ще влизаме ли? Умирам от глад.

— Мислех да вечеряме у нас — предложи и понечи да тръгне. — Вътре е пълно със студенти от „Чъб“, а лицето ми напоследък стана доста известно благодарение на „Холоуман Поуст“. Ще е жалко да карам бедните младежи да ходят до тоалетната, за да си пийват от бутилки в кафяви хартиени торби.

— Законите за алкохол в Кънетикът са архаични — отбеляза тя и тръгна до него. — Позволено е да ги убият на война, но не могат да пият.

— Няма да споря с теб, макар че очаквах отпор по въпроса къде ще ядем.

— Драги мой Кармайн, на трийсет и две години съм вече малко стара да се дърпам като момиченце, когато ме поканят да ям в апартамента на някой мъж. Или пък е къща? Дълго ли трябва да вървим дотам?

— Не, зад ъгъла е. Живея на дванайсетия етаж на „Натмег Иншурънъс“. Десет етажа офиси, десет етажа апартаменти. Доктор Сатсума е в луксозния апартамент на последния етаж, но аз не съм толкова богат. Скромно заможен само.

— Скромността — отвърна тя, като влезе пред него в мраморното фоайе — не е качество, което свързвам с теб.

— Това, което най-много харесвам в теб, Дездемона — не й остана длъжен той, докато се изкачваха с асансьора, — е начинът, по който говориш. Отначало си мислех, че се будалкаш с мен, но сега разбирам, че ти е вродено да си малко помпозна.

— Ако избягването на жаргонни думи значи да си помпозен, тогава съм помпозна.

Пусна я да излезе преди него от асансьора, извади ключ от джоба си, отвори вратата и светна лампата. Дездемона влезе в стая, от която дъхът й секна. Стените и пода бяха в убито китайско червено, килимът бе в същия цвят, доста мислене беше паднало и за осветлението. По всички стени имаше флуоресцентни лампи, скрити под абажури, осветяващи едни от най-красивите предмети на ориенталското изкуство, които беше виждала: триптих с тигри на златен фон, прекрасна рисунка на дебел старец, заспал, облегнал глава върху тигър, група тигри — малки и големи, майка тигрица, надвесена над тигърчето си, и за малко разнообразие сред всичките тези тигри — няколко пана от бял камък с изящни планински пейзажи, поставени в черни рамки със сложна дърворезба. Четири тапицирани китайски червени стола бяха наредени около маса на Лалик с близо три сантиметра дебел, прозрачен стъклен плот със замръзнали в него щраусови пера. Над нея висеше малък, подобен по стил полилей, също на Лалик. На безупречната маса стояха два прибора, съдове от фин порцелан и кристал без украса. Четири червени китайски кресла бяха аранжирани около голямо полегнало керамично куче, на чиято глава имаше стъклен плот. Няколко черни лакирани шкафа покрай стените разнообразяваха всичкото това червено. Странно, но този нюанс на червеното не беше натрапчив или дразнещ, а излъчваше великолепие и пищност.

— О, боже! — възкликна тя тихо. — Вече очаквам да ми кажеш, че пишеш високоинтелектуална поезия и криеш в себе си хиляди тъжни тайни.

Това го накара да се разсмее, докато носеше торбата към кухнята, която в контраст с червената всекидневна беше съвсем бяла, безупречно чиста и направо плашещо подредена. Този човек беше перфекционист.

— Съвсем не — отвърна, докато изпразваше димящата още храна в големи купи с капаци. — Аз съм само едно италианско ченге от Холоуман с вкус към красивите интериори. Бяло или червено вино?

— Бира, ако имаш. Обичам бира с китайска храна. Домът ти е много далеч от това, което очаквах — призна тя и взе две от чиниите, а той нареди останалите по ръцете си като сервитьор.

Отмести стола й, настани я и седна.

— Яж — каза. — Взел съм по малко от всичко в менюто.

Тъй като и двамата бяха много гладни, унищожиха огромното количество храна, умело служейки си с клечките за ядене.

Аз съм истински сноб, помисли си тя, докато ядеше, но ние, англичаните сме си малко сноби, освен ако не сме от улица „Коронейшън“. Защо забравяме, че италианците са управлявали света преди нас, и то доста по-дълго и успешно? При тях се е родил Ренесансът, те са украсили света с произведения на изобразителното изкуство, литературата и архитектурата. Това италианско ченге от Холоуман има осанката на римски император, защо да няма и естетическо чувство?

— Зелен чай, черен чай или кафе? — провикна се Карлайн от кухнята, докато зареждаше миялната машина.

— Още една бира, моля.

— А ти какво очакваше, Дездемона? — поинтересува се той, потънал удобно в креслото си. Чашата му със зелен чай беше на стъкления плот върху главата на кучето.

— Ако е имало госпожа Делмонико, може и да е имало кожени мебели и консервативна цветова гама. Ако пък е жилище на полицай ерген — може би мебели втора употреба. Женен ли си? Питам само от учтивост.

— Бях, преди много време. Имам дъщеря почти на петнайсет години.

— Като знам какви са американските издръжки, се чудя как можеш да си позволиш Лалик и китайски антики.

— Няма издръжка — отвърна той широко усмихнат. — Бившата ми съпруга ме напусна и се ожени за мъж, който може да купи и продаде „Чъб“. С дъщеря ми живеят в палат в Лос Анджелис, голям колкото двореца Хамптън.

— Значи пътуваш.

— От време на време по работа. Получавам всички тежки случаи и тъй като „Чъб“ е средище на международна общност, някои от случаите се разпростират до Европа, Близкия Изток, Азия. Видях масата и полилея на витрина в Париж и изорах земята, докато не ги купя. Китайските предмети купих в Хонконг и Макао, докато бях в Япония малко след войната. Окупационни войски. Китайците бяха толкова обеднели, че купих всичко за жълти стотинки.

— Не си се сдържал да се възползваш от бедността им.

— Не можеш да ядеш нарисувани тигри, госпожице. И двете страни получиха каквото искаха. — Не беше казано злобно, макар че имаше известна доза укор. — Беше първата им студена зима. Всичко беше изгоряло. Не ми се ще да си спомням колко пострадаха китайците, когато японците ги третираха като животни. Но аз оценявам това, което придобих от тях и се грижа за него. Но то е нищо в сравнение с онова, което британците изнесоха от Гърция и французите от Италия — добави той малко язвително.

— Туше. — Остави бирата си на масата. — Добре, време е да се върнем към грубата действителност, лейтенант. Какво мислите, че можете да изкопчите от мен, като ме нахраните?

— Вероятно нищо, но кой знае? Като начало няма да те питам нищо, което не мога и сам да разбера, макар че ако изникне подобна информация, може да спести вербуването на още някой от „Хъг“. Но твоята кандидатура е винаги високо в списъка, даже по-високо от ръста ти. И аз знам много добре къде съм — цели десет сантиметра по-ниско.

— Гордея се с ръста си — отвърна тя, стиснала устни.

— Така и трябва. Много мъже биха искали да изкачат Еверест.

Тя избухна в смях.

— Точно това казах на госпожица Тамара Вилич днес! — Но се овладя и го погледна делово. — Но ти не си един от тях, нали?

— Не, аз тренирам в полицейския физкултурен салон.

— Тогава питай.

— Какъв е годишният бюджет на „Хъг“?

— Три милиона долара. Един милион за заплати и хонорари, милион за поддръжка и комунални разходи, 750 хиляди за университета „Чъб“ и 50 хиляди като резерв.

Той подсвирна.

— Господи! И откъде, по дяволите, семейство Парсън намира пари да финансира това?

— От фонд с капитал сто и петдесет милиона долара. Това означава, че никога не можем да изхарчим толкова, колкото този фонд печели от лихви. Уилбър Даулинг иска да удвои „Хъг“, като добави и психиатрично отделение за изучаване на вродените психози. Макар че това не влиза в параметрите на „Хъг“, но те пък могат да се променят достатъчно гъвкаво, като не се нарушава завещанието.

— Защо Уилям Парсън е отделил толкова много за това?

— Според мен, защото е бил бизнес скептик, който е вярвал, че с времето парите губят стойността си. Бил е много самотен и „Хъг“ се превръща в единствения смисъл на последните години от живота му.

— Удвояването на „Хъг“ според амбициите на декана ще създаде ли други проблеми, освен финансови?

— Определено. Семейство Парсън не харесват Даулинг, а М.М. е такъв чъбър до мозъка на костите си, че смята медицината и науката за досадни неща, които трябва да се ограничат в държавните университети. Търпи ги само, защото федералното правителство налива пари за научни и медицински изследвания, а „Чъб“ си живее добре от тези дотации. Процентът, който „Чъб“ получава от „Хъг“, не е единственият.

— Значи М.М. и семейство Парсън са препъникамъните. Винаги всичко се свежда до човешкия фактор, нали? — попита Кармайн, докато си наливаше още чай от чайник, който държеше затоплен в облечена в плат кошница.

— Доколкото те са човешки същества, да.

— Колко харчи „Хъг“ за оборудване?

— Тази година повече от обикновено. Доктор Шилер получи електронен микроскоп, който струва милион.

— А, да, доктор Шилер — повтори той и протегна крака. — Дочувам, че някои от служителите в „Хъг“ са превърнали живота му в ад и той се е опитал да си подаде оставката този следобед.

— Откъде знаеш това? — попита тя и се изправи на креслото.

— Една птичка ми каза.

Чашата с бира се стовари с дрънчене на масата. Дездемона понечи да стане.

— Тогава хранете тази птичка, не мен! — изсъска.

Той не помръдна.

— Успокой се, Дездемона, и седни.

Тя се изправи, за да демонстрира, както обикновено ръстовото си превъзходство, впила очи в неговите, които — откри неочаквано — не бяха тъмнокафяви, а по-скоро кехлибарени и в тази стая оживяваха. Мозъкът зад тези очи знаеше точно какво чувства тя и не се тревожеше от угризенията й. И това, призна си тя, си беше съвсем нормално. Единственото, от което се интересуваше Кармайн, беше да намери Чудовището от Кънетикът. Дездемона Дюпре беше залог, който без проблеми можеше да си позволи да загуби. Тя седна.

— Така е по-добре — усмихна се той. — Какво мислиш за доктор Кърт Шилер?

— Като човек или като учен?

— И двете.

— Като учен той е признат международен авторитет по структурата на лимбичната система и затова професорът го покани да дойде от Франкфурт. — Усмихна се, това не й се случваше често. Усмивката преобрази безличното й лице в доста привлекателно. — А като човек го харесвам. Бедният, налага му се да работи под много по-страшни заплахи от националността си.

— Като хомосексуалността му?

— Пак ли онази птичка?

— Повечето мъже не се нуждаят да им го каже някоя птичка, за да го разберат, Дездемона.

— Вярно. Жените по-лесно се заблуждават, защото имат склонността да смятат приятните и внимателни мъже за добри потенциални съпрузи. Повечето от тях предпочитат собствения си пол, което съпругите им не осъзнават, докато не народят по няколко деца. Случи се на две мои приятелки. Кърт е приятен и внимателен, но не гони жените, за да се размножи. Като повечето учени живее заради работата си, така че не мисля, че хомосексуалните му връзки са дълги. Или пък ако си има сериозен приятел, не го вижда често.

— Много си безпристрастна — каза той.

— Защото гледам отстрани. Честно казано, предполагам, че Кърт е дошъл в Америка, защото е искал да започне на чисто. Да се засели на място, от което може, когато си поиска, да ходи до хомосексуалните свърталища в Ню Йорк. Но е забравил или просто не е знаел, че много от американските медици са от еврейски произход. Вече двайсет години, откакто войната свърши и се разбра за онези ужасни концлагери, но споменът е още съвсем жив.

— В теб също, предполагам.

— О, аз помня най-вече ужаса от купонната система за храна и дрехи. Имаше и бомби, и ракетни обстрели, но не и където аз живеех, в покрайнините на Линкълн. — Сви рамене. — Харесвах Кърт Шилер и преди да се случи това ужасно нещо, всички останали също го харесваха, включително Мори Финч, Соня Либман, Хилда Силвърман и фелдшерите. Спомням си, когато Мори разбра, че у Кърт се борят задълженията му на патолог и съвестта, каза, че неговата собствена съвест му казвала, да не хвърля пръв камък по германец, който е достатъчно млад, за да е участвал в Холокоста. — Погледна си часовника, най-евтиният „Таймекс“, който можеше да се намери. — Трябва да вървя, но ти благодаря, Кармайн. Храната беше прекрасна, обстановката — великолепна, а компанията — хм, доста поносима.

— Достатъчно поносима, за да го направим пак следващата сряда? — помогна й да се изправи, макар че тя стана с лекота, сякаш тежеше на половината на осемдесетте си килограма.

— Щом искаш.

Придружи я надолу с асансьора и настоя да я изпрати до корвета й.

Интересна жена, помисли си, докато гледаше как колата се отдалечава с ръмжене. В нея има много повече от комплекси за високия й ръст. Разприказва се и забрави да го демонстрира като заплаха. Облича се евтино и грозно, сама си прави косата, няма бижута. Дали е стисната, или просто не й пука как изглежда? Мисля, че не е нито едното, нито другото. Не се учудвам, че е запалена туристка. Представям си я как крачи по Апалачите в големи туристически обувки — един женски Том Бомбалди. Няма химия на привличане между нас, това е облекчение. И тъй като мога да си заложа всичките китайски антики, че не е Чудовището от Кънетикът, госпожица Дюпре е логичният служител на „Хъг“, който ще привлека на своя страна.

Браво! Добра работа тази вечер!